Определение № 1273 от 25.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1715/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби и от двете страни- от ищеца А. Н. Н. и от ответника „Банка ДСК“ АД срещу различни части от решение №182 от 30.05.2023г., постановено по в.т.д. №146/2023г. по описа на Апелативен съд- Варна, с което е отменено решение №527/18.11.2022г., постановено по т.д. №476/2021г. по описа на Окръжен съд- Варна, в частта, в която е прието за установено в отношенията между А. Н. Н. и „Банка ДСК“ АД, че ищецът не дължи на кредитодателя сумата 264 251.25 лева, явяваща се разлика над 25 110.30 лева и претендираните общо 289 361.55 лева, главница по договор за жилищен ипотечен кредит от 26.09.2007г., като вместо това е отхвърлен предявеният от А. Н. Н. срещу „Банка ДСК“ АД иск за приемане за установено, че ищецът не дължи на банката –кредитодател сума в размер на 264 251.25 лева, явяваща се разликата над 25 110.30 лева и претендираните общо 289 361.55 лева, главница по договор за жилищен ипотечен кредит от 26.09.2007г. като погасена по давност, като в останалата част, с която е прието за установено, че ищецът не дължи на кредитодателя сумата от 25 110.30 лева, представляваща главница по договора за банков кредит от 26.09.2007г., която сума се явява сбор от главници по погасителен план към договора, падежирали в периода от 03.11.2010г. до 03.10.2015г., решението е потвърдено. В касационната жалба от А. Н., чрез адв. Б.Е. се твърди, че въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът за установяване недължимостта на сумата 264 251.25 лева по договора за кредит, е неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд е достигнал до незаконосъобразен и необоснован извод, че със сила на пресъдено нещо било установено, че към момента на приключване на устните състезания в предходен процес между страните /в.т.д. №72/2016г. на АС-Варна/ не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията на банката по процесния договор за кредит, респ., че предсрочната изискуемост е настъпила едва на 03.04.2017г. и не е изтекъл 5-годишният срок на погасителна давност. Поддържа, че предсрочната изискуемост на вземанията, настъпила след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не е обхваната от силата на пресъдено нещо по горепосоченото дело, тъй като изрично била изключена от предметния му обхват. Счита, че в случая предсрочната изискуемост е настъпила на 30.01.2014г. /с получаване от ищеца на ПДИ/ или с получаването на исковата молба, по която е образувано предходното дело /т.д. №464/2014г. на ОС-Варна/. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде изцяло уважен предявеният отрицателен установителен иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по въпрос, обусловил изхода на спора: „В случай като настоящия, при който в предходен исков процес по чл.422 ГПК искът на банката е отхвърлен, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настъпването на предсрочна изискуемост с връчване на препис от исковата молба обхваща ли се от силата на пресъдено нещо, след като съдът е отказал изрично да изследва този факт, позовавайки се на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и приемайки, че изискуемостта на вземането се преценява към момента на подаване на заявлението?“, като излага доводи за значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на юриск.възнаграждение. В касационната жалба от „Банка ДСК“ АД се твърди, че въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска за установяване недължимост на сумата 25 110.20 лева – падежиралите вноски в периода 03.11.2010г.-03.10.2015г., част от главницата по договора за жилищен кредит от 26.09.2007г., е неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд е достигнал до незаконосъобразен и необоснован извод, че тези вноски са погасени по давност, тъй като е приел в нарушение на закона, че погасителната давност тече от падежа на всяка отделна вноска. Счита, че съдът се е произнесъл без да съобрази, че претендираната от банката главница е за периода 21.04.2012г.-02.04.2017г. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде изцяло отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т., и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по въпрос, обусловил изхода на спора: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви- от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотезата на предсрочна изискуемост?“- с твърдение за противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Излага доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът А. Н. оспорва касационната жалба, като счита, че решението не е очевидно неправилно, но следвало да се допусне до касационно обжалване по поставения правен въпрос. Излага доводи, че решението в обжалваната от банката част е правилно и следва да бъде оставено в сила Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен отрицателният установителен иск за недължимост на сумата 25 110.30 лева- част от главницата, представляваща падежирали вноски в периода от 03.11.2010г. до 03.10.2015г. по договора за банков кредит от 26.09.2007г., като погасена по давност, и за да го отмени в останалата част и да отхвърли иска за недължимост на сумата 264 251.25 лева, явяваща се разликата над 25 110.30 лева и претендираните общо 289 361.55 лева, главница по договор за жилищен ипотечен кредит от 26.09.2007г., въззивният съд приема за безспорно, че страните са били обвързани от договор за банков ипотечен кредит от 26.09.2007г., че кредитополучателят е усвоил предоставената сума по договора, като последното погасяване на задължение е на 03.10.2010г., а непогасената главница е в размер на 289 361.55 лева. Решаващият състав отграничава като спорен въпроса относно датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договора, както и от кой момент тече погасителна давност, на чиито последици се позовава ищецът по предявения установителен иск. Съдът съобразява, че с влязло в сила решение по т.д. №464/2014г. на ОС- Варна, образувано по предявени от банката искове по чл.422 ГПК въз основа на издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4387/2011г. на РС- Варна, исковете са били отхвърлени поради недоказана предсрочна изискуемост на вземанията по договора преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 24.02.2011г. Намира за неоснователни поддържаните от ищеца доводи, че предсрочната изискуемост за вземанията на банката по договора за кредит е настъпила с връчване на заповедта по горепосоченото ч.гр.д. №4387/2011г. на 30.01.2014г. или най-късно с връчването на исковата молба, по която е образувано т.д. №464/2014г. на ОС- Варна през март 2014г. Въззивният съд възприема съдебната практика, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в искова молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчване преписа от исковата молба на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки, като обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК. Приема разрешението в мотивите към т.1 на ТР №8/2019г. по т.д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска, като достига до извод, че по въпроса за липсата на обявена предсрочна изискуемост към датата на устните състезания във въззивното производство /05.04.2016г./ по предходно воденото дело по реда на чл.422 ГПК е формирана сила на пресъдено нещо. С оглед изложеното, решаващият състав приема, че предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на нотариална покана –уведомление по чл.60, ал.2 ЗКИ на длъжника на 03.04.2017г. Счита, че по време на висящността на спора по т.д. №464/2014г. на ОС-Варна давност спрямо отделните падежиращи вноски е текла от падежа на всяка отделна вноска, но не и по отношение на целия дълг като предсрочно изискуем съгласно чл.60, ал.2 ЗКИ. По отношение на предсрочно изискуемата главница петгодишна давност е започнала да тече от 03.04.2017г. и не е изтекла до предявяване на иска по чл.430 ТЗ от кредитодателя на 09.10.2020г. по т.д. №1140/2020г. на ОС- Варна. Въз основа на горното въззивният съд стига до извод, че са погасени по давност неплатените вноски за главница в общ размер от 25 110.30 лева, изискуеми съгласно погасителния план в периода от 03.01.2011г. до 08.10.2015г., а в останалата част до размера от 289 361.55 лева предсрочно изискуемата главница не е погасена по давност, тъй като давностният срок по чл.110 ЗЗД е прекъснат и не тече до приключване на спора, на основание чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора- ответник по иска основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност на решението, както и за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания, съвпадащи с изложените и в самата касационна жалба, изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора- ищец материалноправен въпрос, въпреки непрецизното му формулиране и позоваване на конкретните факти по делото, отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обсъден от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Не е налице обаче допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Няма спор в съдебната практика, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право /чл.298, ал.1 ГПК/, като във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила и е станало необжалваемо. Последиците от влязлото в сила решение се изразяват в невъзможността съществуването/несъществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент; това преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото или отречено вземане /в този смисъл решенията по гр.д.№4509/21г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д.№883/2010г. на І т.о. на ВКС, по т.д. №1674/2023г. на ІІ т.о. на ВКС и др./. С решение №132 от 13.01.2021г., т.д. №2195/2019г. на І т.о. на ВКС е прието, че когато със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене, няма пречка в хипотезата на отхвърляне на искове не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания /преждевременно предявени претенции/, същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт- настъпване на изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело. Налице е съдебна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя и с която въззивното решение е изцяло съобразено, че „ако с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.415, ал.1, т.1 ГПК поради ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл.297 ГПК, при нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока“ /решение по т.д. №1922/2020г. на І т.о. на ВКС и др./. Изложените от касатора доводи относно развитието на съдебната практика по въпросите относно предсрочната изискуемост на вземанията по договор за банков кредит и момента, в който тя настъпва, както и кои правнорелевантни факти са част от предмета на спора и следва да бъдат съобразени съгласно чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, не могат да обосноват необходимостта от промяна в тълкуването на конкретни правни норми, респ. да обосноват значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставеният от касатора- ответник материалноправен въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил частичното уважаване на иска, но не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е разрешил въпроса относно погасителната давност на вземането за главница по договор за банков кредит, като даденият отговор е в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в постановеното в хода на касационното производство ТР №3/2023г. от 31.10.2024г., тълк.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС. Противоречивата съдебна практика по този въпрос е преодоляна като е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на спора на процесуалния представител на „Банка ДСК“ АД следва да се присъди сумата 300 лева юрисконсултско възнаграждение за отговор на касационна жалба. От страна на А. Н.- ответник по касационната жалба на „Банка ДСК“ АД не е направено искане за присъждане на разноски за подадения отговор. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд