Определение № 2243 от 14.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2788/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД“Бул инс“АД срещу решение №192/27.06.2024г. по в.т.д.№133/24г. на Апелативен съд Варна в частта, с която е потвърдено решение №16/08.01.2024г. по т.д.№233/23г. по описа на Окръжен съд Варна в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на В. Р. П. на основание чл.432 ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. В. Г. – неин син, настъпила при ПТП на 02.04.2021 г., за разликата от 120 000 лв. до присъдения размер от 250 000 лв., ведно със законната лихва. Искането за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на иска за сумата над 120 000 лв. е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати процесуални нарушения и поради необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като е определил обезщетението в твърде завишен размер, несъответстващ на установените по делото обстоятелства, свързани с понесените от ищцата неимуществени вреди, както и на обществено-икономическата обстановка в страната, както и,че не е обсъдил подробно свидетелските показания и други релевантни за прилагането на критериите при определяне на обезщетението по справедливост обстоятелства. Ответницата по касационната жалба В. Р. П. не се е възползвала от правото си на отговор. Отговор на касационната жалба не е подаден и от привлеченото от ответника по делото трето лице – помагач Т. П. С.. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: При постановяването на обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че предмет на образуваното исково производство е претендираното право на ищцата, като трето увредено лице, да получи пряко от ответника-застраховател обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на нейния син Р. Г., загинал при ПТП, настъпило на 02.04.2021г. по вина на застрахования при ответника по валидно действащ към момента договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите водач на МПС,като искът намира правното си основание в чл.432 ал.1 КЗ. Като е отчел факта,че в осъдителната му част за сумата 120 000 лв. постановеното от първоинстанционния съд решение не е обжалвано и е влязло в сила, съдът е съобразил предметните предели на силата на присъдено нещо и на базата на нея е намерил за установени виновното и противоправно деяние на застрахования при ответното дружество водач, механизмът, при който е настъпило пътнотранспортното произшествие, както и отговорността на ответното застрахователно дружество за обезщетяване на вредите, причинени на увредената от този деликт ищца. Посочил е,че по отношение на извършеното увреждащо деяние, неговата противоправност и вината на дееца /застрахования водач/ е обвързан и от задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд по НОХД № 89/2022г. на Окръжен съд – Варна. С оглед липсата на поддържано пред въззивната инстанция заявено в хода на първоинстанционното производство възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, въззивният състав е определил като единствен спорен въпрос във въззивното производство въпросът за справедливия размер на дължимото обезщетение за възмездяване на причинените на ищцата неимуществени вреди. Посочил е,че съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост при съобразяване и на задължителните указания, дадени в т. II на ППВС 4/68, по тълкуването и изясняването на това понятие с оглед вложения от законодателя смисъл в посочената норма,според които при определяне на паричния еквивалент на моралните вреди справедливостта изисква да се оценят конкретните факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател - възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите помежду им житейски отношения, характерът и степента на емоционалната връзка между пострадалия и претендиращия обезщетение, съответно момента, начина и обстоятелствата, при които тя е прекъсната. Съдът е приел,че в конкретния случай от данните по делото и събраните в производството доказателства е установено,че загиналият е син на ищцата, който към датата на ПТП е бил на 31 г, а ищцата – на 60 г.,че същият е починал внезапно с настъпването на ПТП, в резултат на получените сериозни травми, несъвместими със живота; че семейството на ищцата е било сплотено и задружно, с много добри, топли и хармонични отношения между родителите и двамата им сина,а връзката между майката и малкия й син Р. е била особено силна и емоционално наситена - той е бил нейна слабост, проявявала към него особена привързаност, което дори предизвиквало ревност у по-големия й син /свидетеля Г. Г./; че той е бил надежда и смисъл в живота на родителите си; че смъртта му е причинила на ищцата морални болки и страдания с изключително висок интензитет и времетраене –първоначално при трагичната вест тя /както и съпругът й/ изпаднала в шок, след което се затворила в себе си, спряла да говори, да се храни, била като в ступор, плачела денонощно, отслабнала много, станала „като призрак“, състоянието й било „ужасно“, а предписаната й терапия с успокоителни не помагала; че преди катастрофата ищцата била съвсем друг човек - позитивен, постоянно усмихната, щастлива, в радостно очакване на внуци /доколкото и двамата й сина живеели с приятелките си на семейни начала, като Р. живеел в дома на родителите си/; че шест месеца след смъртта на Р. бащата, съпруг на ищцата, който също изключително тежко изживявал смъртта на сина си, направил инсулт и починал, което било допълнителен стресогенен фактор за тежкото емоционално състояние на ищцата. На базата на свидетелските показания, събрани в хода на първоинстанционното дело, съдът е приел за установено,че и понастоящем постоянната и непреодолима скръб е ежедневно емоционално състояние на ищцата, която продължава да е в социална изолация, съществува като призрак и по семейни празници стои само като присъствие, продължава с приема на успокоителни медикаменти. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е направил извод за наличие на наситени с особена емоционална привързаност, обич и грижа отношения между ищцата и нейния по-малък син, чиято смърт вследствие на вредоносното събитие е била за нея неочаквана, болезнена и разтърсваща. Развил е съображения,че загубата на дете е най-тежкото събитие в житейската история на всеки човек, което неминуемо води до промяна не само в ежедневието на преживелия родител, но има израз и във влошаване на неговото здравословно състояние, което в случая се е изразило основно в психо-емоционалната сфера на ищцата, която е изпаднала в силно стресово състояние, изпълнено с отчаяние, чувство на тъга и скръб от тежката загуба. Наред с тези конкретно установени обстоятелства, които е обсъдил като критерий при определянето на справедлив размер на обезщетението, съдът е съобразил и икономическата конюнктура в страната, като израз на общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, в т.ч. и размерите на лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, установени от законодателя към момента на ПТП. Последните е възприел като ориентир за конкретната икономическа обстановка, при която е настъпило увреждането, без да ги третира като самостоятелен критерий при определяне на размера на застрахователното обезщетение, съгласно установеното в съдебната практика на касационната инстанция. Като косвена индиция за икономическите условия на живот към релевантния в случая момент 2021г., съдът е съобразил и размера на МРЗ за 2021г., както и средногодишната инфлация за периода януари - декември 2021 г. спрямо периода януари - декември 2020 г., според данните на НСИ. Отчитайки всички тези обстоятелства, съставът на въззивния съд е приел, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за понесените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния син е в размер на 250 000 лв., сочейки, че с така определеното обезщетение се постига справедлив баланс между претърпени вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, без обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на увредения. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд е дал разрешение на значимия за крайния резултат по делото „въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди на наследник на загинал от деликт и явява ли се в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС №4/68г., като е определено завишено обезщетение, което не отговаря на вредата и принципа за справедливост?“ Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивната инстанция в отклонение от даденото в „решение №93/23.06.2011г. по гр.д.№43/2010г. на ІІ т.о. на ВКС“ разрешение, както и в противоречие с указанията в ППВС №4/68г. Евентуално, като се позовава на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /очевидно в отменената й редакция/, касаторът счита,че е налице „противоречие в практиката на съдилищата по разрешения от въззивната инстанция въпрос относно размера на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от настъпило ПТП при загуба на близък“. Сочи в тази връзка определение №84/28.02.2017г. по т.д.№60239/16г. на ІІ г.о. на ВКС. Цитирайки приетото в ППВС №4/68г., ППВС №7/78г. и решения по гр.д.№1650/09г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№1381/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№593/10г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№78/11г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№656/08г. на ІІ г.о. на ВКС и гр.д.№1783/09г. на ІV г.о. на ВКС, касаторът излага твърдения,че въззивният съд не е извършил подробен анализ на свидетелските показания и не е приложил правилно указанията на ВС и ВКС при прилагането на чл.52 КЗ. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани от касатора установените от законодателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационната инстанция не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Във връзка с оплакванията му за неправилно приложение на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ от страна на въззивния съд при определянето на справедливия размер на обезщетението касаторът не е поставил за разглеждане конкретен правен въпрос по смисъла на горните разяснения в тълкувателната практика на ВКС /който да е разрешен от въззивния съд по обуславящ изхода на делото начин/. Бланкетната формулировка „за критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение“, обвързана с твърдението, че съдът е определил обезщетение в завишен размер, неотговарящ на вредата и принципа за справедливост, придава на същата характер на въпрос по правилността на изводите в постановеното въззивно решение /доколкото изобщо може да бъде възприета като конкретно формулиран въпрос/, който не осъществява общия критерий за допускане на обжалването пред ВКС, тъй като отговорът му изисква преценка на конкретните обстоятелства по делото. Отделно от това не може да бъде аргументирана приложимост на сочения допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Решението на ВКС, на което касаторът се позовава в обосноваване твърдението си за противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не е представено с касационната жалба и не се открива в базата данни на касационната инстанция със сочените индивидуализиращи белези. От друга страна принципно противоречие на изложените от въззивния съд мотиви при определянето на обезщетението с указанията, дадени в ППВС №4/1968г., както и с разрешенията в служебно известни на състава решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК не се открива. Според установената практика на касационната инстанция по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат констатирани и съобразени от съда, разглеждащ спора по същество. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на осъществяването му, възрастта на загиналия, дълбочината и продължителността на търпените от търсещия обезщетение морални страдания, отношенията между него и починалия, както и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, като нивата на застрахователно покритие към този момент нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, а имат отношение към съобразяването на икономическите условия в страната. Всички визирани в практиката критерии са приложени и преценени от въззивния съд, съобразно установените по делото конкретни обстоятелства. Отчетени са особено травмиращия, нелеп и внезапен характер на настъпилата загуба за ищцата на нейния син; младата му възраст и безвъзвратно разрушените очаквания за бъдещето с него; установените приживе близки отношения между двамата; особено негативното отражение на смъртта върху психиката и емоционалното състояние на преживялата и продължителността на тези негативни за нея последици, които продължава да търпи години по-късно. Съобразени са и съответните към момента на увредата икономически условия в страната, свързани със стандарта на живот чрез преценка на обективни показатели като минимална работна заплата за страната и застрахователни лимити, установени от законодателя към релевантния за тази преценка момент. Соченото от касатора като евентуално допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречива практика на съдилищата – не е актуално от 2017г. насам, поради което дори да е надлежно формулиран правен въпрос, свързан с него, той не би могъл да обуслови положителен изход от настоящата фаза на производството, поради липса на обоснован допълнителен критерий за допускане. Отделно от това, различните размери на обезщетения, определяни от съдилищата по отделните казуси, са предпоставени от конкретна преценка на обстоятелствата, доказани по съответното дело, а доколко правилна е направената от съда такава, е въпрос, който подлежи на разглеждане във фазата по същество, достъп до която с представеното изложение на касатора не е обоснован, тъй като не са налице нито общата по чл.280 ал.1 ГПК, нито допълнителна в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение