Определение № 5160 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1909/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от ответниците в производството К. К. П., Й. А. П. и А. А. П.-последната със съгласието на своята майка и законен представител К. К. П., подадена чрез пълномощник адв.Н. Х., против въззивно решение № 1078/29.09.2023 г. по в.гр.д № 1379/2023 г. на ОС-Варна.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски.

Ответните страни по касационната жалба-ищци в производството С. Т. И. и Ж. С. И., чрез пълномощник адв.Т. З.-И., оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение, поправено с две решения по чл.247 ГПК с № 1494/15.12.2023 г. (относно правоимащото адв. дружество за разноски) и с № 295/25.03.2024 г. (относно ЕГН на ищеца Ж. И.), след като е отменено първоинстанционното решение № 260039 от 19.04.2023 г. по гр.д. № 15596/2020 г. на РС-Варна, ХІV състав, е признато за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на ответниците К. К. П. и А. Т. П. (починал в хода на производството и заместен от наследниците си съпруга и дъщери К. К. П., Й. А. П. и А. А. П.), че ищците С. Т. И. и Ж. С. И. са собственици на два недвижими имота, находящи се в [населено място], район „П.", СО „Т.", м. „М.", които съгласно КККР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18- 92/14.10.2008г. на ИД на АГКК представляват: поземлен имот с идентификатор *, с площ от 498 кв.м. и при граници и съседи: ид. *, *, *, *, и поземлен имот с идентификатор *, с площ от 647 кв.м. и при граници и съседи: ид. *, *, *, *, ***, което право на собственост са придобили по време на брака на основание придобивна давност при добросъвестно владение от 13.06.2009 г., евентуално от 15.01.2010 г. Съответно на този резултат, въззивният съд е осъдил ответниците да платят разноски на ищците и възнаграждение на безплатно представляващото ги адвокатско дружество.

Въззивният съд е приел за установено, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че ищците И. са закупили процесните два поземлени имота с договор за покупко продажба по н.а. № 184/26.09.2006 г. с продавачи Ю. и С. Б.. Продавачите са се легитимирали като собственици с договор за покупко продажба по н.а. № 98/05.03.2004 г., с праводател А. А. П., който от своя страна се е легитимирал като собственик на основание КНА № 189/16.12.1955 г. по давност и наследство. Този КНА е отменен с влязло в сила на 10.01.2001 г. решение по гр.д. № 1066/1997г. на ВРС, за което е направено отбелязване по КНА от съдия по вписванията.

След продажбата на ищците И., на 06.10.2006г. с договор за продажба по н.а. № 37/2006 г. Ю. и С. Б. продали същите недвижими имоти на А. Ж. С., който с договор по н.а. № 109/03.11.2006 г. ги продал на Б. Т. Ц., а той-заедно със С. Ц., ги продали на ответниците по исковете А. и К. П. с договор за покупко продажба по н.а. № 28 от 24.01.2007 г.

С влязло в сила на 21.04.2011 г. решение по гр.д. № 6310/2009 г. на ВРС, са отхвърлени предявените от ищците срещу ответниците положителни установителни искове за установяване правото на собственост на ищците върху процесните имоти на основание договора за покупко-продажба по н.а № 184/26.09.2006 г. Установено е, че ищцата С. И. е подала на 03.10.2006 г. декларации по чл. 14 от ЗМДТ за процесните имоти, на 09.10.2006 г. е сключила с „ВиК“ ООД-Варна договор за продажба на питейна вода и отвеждане на отпадъчни води, като е извършена услуга промяна на партида с данъчна фактура от същата дата, и че в периода от 30.11.2006 г. до 2022 г. ищците са заплащали дължимите за имотите местни данъци и такса битови отпадъци.

От друга страна е установено, че по молба на А. П., с протокол от 07.11.2012 г. е извършено трасиране на граници на двата процесни поземлени имота, че ответниците са заплатили местни данъци и такси битови отпадъци за процесните имоти за 2021 г., а с приходна квитанция от 10.12.2020 г. са заплатили същите за 2017 г., 2018 г. и 2020 г., че със Заявление за прехвърляне на партида от 14.07.2021 г., ответницата К. П. е поискала от „ВиК“ ООД - Варна партидите, по които се води отчета на ползваните ВиК услуги за процесния парцел *, в [населено място], кв. В., м. М. на името на С. Т. И., да бъдат прехвърлени на нейно име, с посочени ползватели като 0. Към 07.09.2023 г. партидата по аб. № * за имот в [населено място], м. „М.“ е с получател С. И..

Въззивният съд е описал в установителната част на решението и обстоятелствата, възприети от свидетелите на двете насрещни страни относно това кой е осъществявал фактическа власт върху двата процесни имота във времето. Свидетелят на ищците Д. сочи, че познава процесния имот, който е около 600-800 кв.м. и от 2010 г. го е посещавал 4-5 пъти, изоравал го с трактор, както и Ж. си го орал с фрезата, сял в него домати, тикви, картофи, поставял е фургон. Свидетелят описва имота като ограден с мрежа, с голямо дърво в началото и във вътрешността - с овошки, с врата, катинар и синджир, като последният път, когато посетил имота, същият бил изчистен много добре. Свидетелят е участвал в поставянето на фургон в имота заедно с Ж., преди около 10 години който фургон Ж. взел с камион от стария сервиз, в който работил в м. „Б. д.“. Свидетелят Д. описва местоположението на имотите, два парцела, обединени в един с обща площ около 1200 кв.м., сочи, че за първи път бил на мястото преди около 10 г., когато носили фургона. Вътре във фургона свидетелят описва да има легло, масичка, печка, мотики, лопати. Свидетелят е помагал и в разчистването на имота. Когато изкоренили дивите дървета Д. дошъл и изорал мястото с неговия трактор. Този свидетел е посещавал имота почти всяка година и когато бил помолен от Ж. да свърши нещо. Сочи, че мястото е оградено с мрежа с колчета, има входна порта за кола и малка порта за хора, има външна тоалетна -която двамата с Ж. са правили, чешма, овощни дръвчета. Свидетелят е направил табелата с номера на имота, местността и имената на собствениците - Ж. и С. и телефонният им номер, която е поставена на имота.

Свидетелят на ответниците С. описва процесните имоти като обединен имот, без физическа граница между тях, с обща площ около 1200 кв.м., като този свидетел сочи да е посетил имота през 2006 г. с А. и тогава имало поставен фургон, вода и плодни дръвчета, и през 2007 г. ответниците П. придобили имота. Постегнали оградата, която била провиснала, сложили катинар с верига, и табела на имота си месец-два след придобиването му. През 2012 г. правили трасиране на имота във връзка с намерението им за продажба. Свидетелят С. помагал с труд в дейности по подравняване на имота и разчистване на лозето, като годишно поне десет пъти е посещавал имота, имало малка чешма, вода, но ток нямало, правили са компоти. Фургонът бил в имота при придобиването му от П., но е непригоден за живеене, ползвал се само за земеделски инвентар. През м. септември в имота имало табела, която била вече много ръждясала и нечетлива. Свидетелката Д. има първи впечатления от имота от 2009 г., описва го като ограден с телена мрежа, има барака тип фургон, овошки, сливи, дюля, смокиня, вода има, но ток няма. В имота свидетелката сочи да е виждала строителни материали, и поставена табела „П.“. Свидетелката К. познава имота от 2012 г., последно е видяла табелата на имота през м. 11.2022 г., като знае от ответниците, че си прекарали ток в имота, сочи преди да е имало табела в имота, но сега вече я няма, защото във времето е била амортизирана.

От правна страна въззивният съд е приел, че влязлото в сила на 21.04.2011 г. решение по гр.д. № 6310/2009 г. на ВРС не е пречка за разглеждане на настоящия иск, доколкото то, макар и между същите страни и за същите имоти, е постановено по положителни установителни искове за собственост, основани на придобиване по сделка от 26.09.2006 г., и не формира сила на присъдено нещо по заявеното в настоящото производство друго, оригинерно, придобивно основание. От характеристиките на добросъвестното владение според нормите на чл.70 ЗС и чл.79 ЗС, и от практиката на ВКС по приложението им, въззивният съд е извел разбирането, че лицето, закупило недвижим имот от несобственик и противопоставящо възражение по чл. 79, ал. 2 от ЗС на лице, закупило същия имот от други частни правоприемници на същия праводател, при вписана отмяна на акта на първия праводател преди този на лицето, претендиращо придобивна давност, е добросъвестен владелец, щом не е доказано в процеса, че е знаело, че праводателят му не е собственик. По това съображение решаващият съд е приел, че в случая ищците по настоящия спор С. и Ж. И. са добросъвестни владелци по силата на придобивната сделка по н.а. т № 184 от 26.09.2006 г. Изводът е обоснован с липсата на доказателства, че ищците И. са знаели към датата на покупката, че праводателите им Ю. и С. Б. не са собственици, или че КНА № 189/16.12.1995 г., с който праводателят на техните продавачи А. А. П. бил признат за собственик, е бил отменен с влязло в сила на 10.01.2001 г. решение по гр.д. № 1066/1997 г. на ВРС. За ирелевантно е счетено вписването на това решение преди придобивната за ищците сделка, по аргумент, че действието на вписването на актове от един и същи праводател, уредено в чл. 113 от ЗС, е релевантно само ако страната черпи права от сделката по вписания акт, а оповестителното действие на вписването не опровергава презумпцията на чл. 70, ал. 2 от ЗС. Показанията на свидетеля С., при преценката им по чл.172 ГПК с възможната им заинтересованост, съдът е кредитирал само в частта им, сочеща, че при пренасянето на фургона преди 10 години е помагал и М., зет на ищците. Показанията на другите двама свидетели на ищците - Д. и Д., ценени в съвкупност с установените от писмените доказателства последващи придобивната сделка повтарящи се и трайни действия на ищците, изразяващи собственическото им отношение към имота, са обусловили извод, че упражняваното от ищците И. владение е било постоянно, спокойно, явно и несъмнено. Съдът е кредитирал показанията на тези свидетели като обективни и достоверни, изхождайки от прекия им, конкретен и подробен характер – същите са били ангажирани с конкретни изграждащи дейности, извършвани в спорните имоти; взаимно се допълват и уточняват; логични са, подкрепят се и от писмените доказателства. Показанията на свидетелите на ответниците С., Д. и К. са счетени като негодни да ги опровергаят. Решаващият съд да е преценил показанията на тези трима свидетели също като преки и описателни, но поради техните спорадични впечатления, а частично и по време, предхождащо спорния период /преди 13.06.2009 г./, съдът ги е приел за неотносими, а в останалите им части, с оглед момента на събирането им - в с.з. на 13.12.2022 г., са преценени като заинтересовани и недостоверни, продиктувани единствено с цел оборване на показанията на свидетелите на ищците - събрани много преди това в с.з. на 22.03.2022 г. Конкретно е акцентирано на противоречието и колебанията в показанията им относно табелата на входа на имота - “през м. септември 2022 г. табела имаше, но беше много вече ръждясала и нечетлива - св. С.; „през м. октомври 2022 г. в имота имаше табела „П.“ - св. Д.; „Преди имаше табела на имота, но сега вече я няма, защото просто във времето е амортизирана....Табелата съм я виждала .. преди около месец - м. ноември 2022 г.; „бяха казали, че си прекарали партида ток“ - св. К./. В частта им относима към релевантния за спора период 2009 г. – 2019 г., е отчетено, че показания на тази група свидетели не са подкрепени и от писмените доказателства по делото, датиращи за действия по плащане на данъци и промяна на ВиК партида от 2020 г. нататък. За протокола за трасиране от 2012 г. е прието, че самостоятелно не доказва смущаване, оспорване или отнемане на владението на ищците, защото няма данни по делото действията по трасиране на имота да са били явно доведени до знанието на ищците, да са им противопотавени с явни действия по упражняване на своя фактическа власт от страна на ответниците. Направено е заключение поради това, че не се установява отблъскване и противопоставяне на установеното по-рано от страна на ищците владение върху имотите и противопоставяне на свое владение от ответниците след 2007 г.

По аргумент от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД вр. чл. 84 от ЗС е прието, че давността се прекъсва при предявен иск за собственост срещу лице-владелец, който се позовава на придобивна давност, но не и когато искът е предявен от владелеца, който се позовава на придобивната давност, като условното прекъсване на давността се заличава, ако делото бъде прекратено или искът отхвърлен. Затова защитните възражения на ответниците, че владението на ищците е било прекъснато с предявените от тях ищците, отрицателни установителни искове, по които делото е било прекратено, и положителни установителни искове на основание сделка по гр.д. № 6310/2009 г. по описа на ВРС- отхвърлени с влязло в сила решение на 21.04.2011 г., са приети за неоснователни, а тези предходни дела за негодни да прекъсват придобивната давност за ищците, на която същите позовават в настоящото производство -от 13.06.2009 г., евентуално от 15.01.2010 г. Поради липсата на данни за изгубване или прекъсване на фактическата власт върху имота от ищците от този момент нататък, е прието, че ищците са придобили по силата на придобивна давност при добросъвестно владение от 2009 г. до 2014 г., евентуално от 2010 г. до 2015 г. (последно към 15.01.2015 г. е изтекъл 5-год. срок по чл. 79, ал. 2 от ЗС), правото на собственост върху спорните поземлени имоти по давност, предявените положителни установителни искове са основателни и следва да се уважат, а обжалваното първоинстанционно решение (с което исковете са отхвърлени) като неправилно подлежи на отмяна.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от страна на касаторите се твърди основанието за допускане до обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по следните формулирани въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата и всички аспекти от защитните позиции на страните? - противоречие с т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,

2. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на спора по същество да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти и как следва да прецени свидетелските показания, и възможната заинтересованост на свидетелите?- противоречие с Решение № 69 от 07.07.2021 г. по гр.д.№ 3418/2020 г. на I ГО на ВКС, Решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр.д.776/2009 г. на IV ГО на ВКС,

3. Следва ли съдът да вземе предвид всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство, да установи взаимовръзката между тях при обосноваване на своите изводи, за да приеме от кога започва началния момент на придобивната давност на която се позовават страните, и налице ли е давностно владение и какво? Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране или абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи и с оглед събраните по делото доказателства правилно ли е приложил материалния закон ? - противоречие с Решение № 266 от 29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010 г. на ГК, I ГО на ВКС, Решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д. №477/1992 г. на I ГО.

4. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение? - противоречие с Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084/2011 г. на 3 ГО, Решение № 26 от 15.09.2022 г. по гр.д.№ 2211/2021 г. II ГО на ВКС, Решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр.д. № 3076/2019 г. на П ГО на ВКС,

5. Придобива ли се по давност правото на собственост от лице, закупило имот от несобственик и при какви предпоставки? - противоречие с Решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д. №805 /2009 г., ГК, I ГО на ВКС, Решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д. № 477/1992 г. на I ГО.

Първите четири въпроса /1 до 4 вкл./ не произтичат пряко от изводи на въззивния съд, но са принципно значими при разглеждането на всяко гражданско дело като относими към задължението на въззивния съд като такъв по същество на спора. В случая въззивният съд, в съответствие с установената практика на ВКС по приложението на чл.12 ГПК, чл.235 ГПК и чл. 269 ГПК, включително и цитираните от касаторите, е обсъдил подробно, поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, установяващи релевантните за спора факти, обсъдил е доводите и възраженията на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора, а как съдът се обосновава е в зависимост от конкретните факти по делото и доводи на страните. Поставените въпроси предполагат обсъждане на доказателствата по делото и фактите в предмета на доказване, което не може да се прави в производството по чл. 288 ГПК, защото касае правилността на решението, както е разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. От съществено значение във фазата по селектиране на жалбите е преценката дали са спазени изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК (което в случая е налице), като несъгласието на касаторите с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. По въпросите в насочеността им към обсъждане на свидетелските показания, също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката по приложението на чл.172 ГПК при обсъждане на свидетелските показания, вкл. и с тези от посочените от касатора решения по чл.290 ГПК, с които само може да се прави преценка за съответствие (с изключение на Решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д. №477/1992 г. на I ГО, което не е постановено в производство по чл.290 ГПК и не попада в „практиката на ВКС“ по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, и Решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр.д. № 3076/2019 г. на ІІ ГО на ВКС, което е неотносимо защото не дава отговор на въпрос за обсъждане на свидетелските показания). В относимата практика на ВКС, посочена от касаторите - Решение № 266 от 29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010 г. на ГК, I ГО на ВКС, Решение № 69 от 07.07.2021 г. по гр.д.№ 3418/2020 г. на I ГО на ВКС, Решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр.д.776/2009 г. на IV ГО на ВКС, така и с други решения по чл.290 ГПК (напр. Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр.д.№ 4508/2022г. на ВКС, IІ г.о.) е изяснено, че при преценката на свидетелските показания съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията и защо. Свидетелските показания, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време; дали впечатленията им са спорадични или системи; доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практиката на ВКС, което изключва допускане на касационното обжалване по въпроси 1 до 4 вкл., а преценката на въззивния съд за доказаност на наведеното от ищците придобивно основание, обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, както вече бе посочено.

По въпрос 5, свързан с елементите от фактическия състав на придобивната давност при придобиване по сделка от несобственик, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Въпросът не кореспондира с фактическата и правна рамка на мотивите на въззивния съд. Същият е изведен от защитната позиция на касаторите, че не е доказано по делото осъществяване на фактическа власт от ищците в правнорелевантния период, а съдът е приел обратното - че фактите от състава на придобивната давност да доказани по делото. По въпроса не е налице и специфичното основание за селекция - посочената от касаторите практика на ВКС не е относима към спора по настоящото дело и не обуславя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с нея не се дава отговор на такъв въпрос. С Решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д. №805 /2009 г., ГК, I ГО на ВКС, произнасянето е за предпоставките и предмета на доказване по иск с основание пар. 4и ПЗРЗСПЗЗ, а именно нищожността на правните основания, от които ответника по него черпи право на собственост, какъвто въпрос не е предмет на настоящия спор. За второто цитирано Решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д. №477/1992 г. на I ГО, вече се посочи по-горе в настоящето определение, че не е постановено в производство по чл.290 ГПК и не попада в „практиката на ВКС“ по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се има предвид, че практиката на ВКС по приложението на чл.70 ЗС трайно се придържа към разбирането, че добросъвестносттта се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното, а последващото узнаване на обстоятелството, че праводателят не е бил собственик, не рефлектира върху добросъвестния характер на владението. Предвид липсата на собственост на праводателя договорът не може да породи вещноправно действие, но това не означава, че отпада годността му да бъде юридическо основание на добросъвестно владение, щом той е валиден като конкретен транслативен акт- продажбата на чужда вещ не е нищожна. Добросъвестността се свежда само до незнание на определени обстоятелства. Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено обстоятелство не води до опровергаване презумцията, установена в цитираната норма, а за целта знанието на купувача следва да се докаже по несъмнен начин. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 86/30.10.2020 г. по гр. д. № 3076/2019 г. (посочено от касаторите към въпрос 4, към който то се явява неотносимо), също и в решение № 52/23.07.2018 г. по гр. д. № 1455/2017 г. на І г. о., решение № 138/07.10.2019 г. по гр. д. № 348/2019 г. на І г. о. Обжалваният въззивен акт в настоящия случай е съобразен с тази практика на ВКС, което изключва наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос.

Не се констатира при служебната проверка вероятност за наличие на пороци по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ето защо не може да се допусне касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на разноски, като следва да заплатят на Адвокатско съдружие „Златева и Танова“ поисканото с отговора на касационната жалба възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Това възнаграждение съдът определя на основание чл.2, ал.2 и ал.5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за възнаграждения за адвокатска работа, според материалния интерес по всеки иск (13 965,70 лв. и 18152,60 лв.), в размерите по чл.9, ал.3, вр.чл.7, ал.2, т.3 от същата наредба, а именно 1243,42 лв. и 1525,30 лв., общо 2768,72 лв. Съставът на ВКС съобрази, че съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС, при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г., но приема минималните размери по наредбата като ориентир за преценка справедливия размер на разноските, който да се възложи на загубилата страна според сложността на спора пред съответната инстанция. Като отчита значимостта на защитата от адвокат в касационното производство, с оглед изискването за приподписване от адвокат както на касационната жалба, така и на отговора по нея (чл.284, ал.2 ГПК и чл.287, ал.1 ГПК), и обема на защита с отговора на насрещната страна по множеството поставени въпроси и оплаквания с касационната жалба, съставът на ВКС намира, че няма основание да определя възнаграждението за адвокат под минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК