Определение № 1351 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 296/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 8336/29.11.2022 г., подадена от М. М. М.- К. и А. М. М.-К., чрез процесуалния представител адвокат Р. Т. Х. – САК, срещу решение № 328/19.10.2022 г. по в. гр. д. № 364/2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение № 260026/29.04.2022 г. по гр. д. № 1255/2019 г. на Велинградския районен съд като недопустимо, поради липса на правен интерес от търсената защита. Решението е постановено при участието на [община], като трето лице-помагач на страната на касаторите. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост, евентуално неправилност на така постановеното въззивно решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост като се моли за неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения иск.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите: 1. Допустим ли е отрицателен установителен иск за това, че ответникът не е собственик на дворното място, в което е построена сградата, предявен от собственик на имот в сградата с аргумент, че е ответникът в качеството си на собственик му нарушава правото на преминаване и на достъп до сградата и представлява ли защитата на тези права на ищеца, както и възможността да придобие част от спорния имот от действителния му собственик по законоустановен ред, обект на допустим отрицателен установителен иск; Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по Тълкувателно дело № 8/2012 г., ВКС, ОСГТК.

2. Допустимо ли е решение на въззивния съд, с което искът е приет за недопустим, при положение, че въпросът относно допустимостта на иска е разгледан именно от въззивния съд и искът е приет за допустим с влязло в сила определение на същия съд. Касаторът поддържа, че въпросът за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост веднъж е позитивно възприет от въззивния съд с нарочно определение, а впоследствие при съществено нарушение на производствените правила, отново от същия съд, необосновано е пререшен в обжалваното въззивно решение.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради прилагане на закона в неговия противоположен смисъл и явна необоснованост.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответниците по касационната жалба - М. М. Е. и Ф. Р. Е., чрез процесуалния си представител адвокат Ч. Ч. от ПАК, изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в исковата си молба ищците М. М. М.- К. и А. М. М.-К. са изложили твърдения, че с нотариален акт № 46/06.03.2001 г. са закупили втория етаж от масивна двуетажна търговска сграда, построена в дворното място, представляващо по действащия КРП на [населено място], общ. Велинград, УПИ I- 348, в кв. 14, с площ от 840 кв.м. като са поискали от продавача РПК „Ч. долина“ да закупят и 1/2 ид. част от дворното място, върху което е построена сградата. Твърдели, че не са могли да закупят идеална част от дворното място, тъй като към този момент същото е било общинска собственост. Изложили твърдения, че през 2009 г. РПК „Ч. долина“ се е снабдила с констативен нотариален акт № 31/ 2009 г. по обстоятелствена проверка за собственост върху дворното място на основание придобивна давност и с нотариален акт № 83/2009 г. е продала на ответниците М. М. Е. и Ф. Р. Е. първия етаж от търговската сграда, ведно с дворното място, върху което е построена сградата. Посочено е, че се поддържа, че ответниците не са собственици на дворното място, тъй като към момента на продажбата, продавачът РПК не е бил собственик на същото, тъй като е било публична общинска собственост и кооперацията не е могла да го придобие по давност.

Въззивният съд е приел, че при тези фактически твърдения, предявеният отрицателен установителен иск за собственост е недопустим, поради липса на правен интерес от търсената защита.

Изложени са мотиви, че претенцията на ищците не е за наличие на притежавано от тях вещно право върху недвижим имот, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Посочено е, че в исковата молба ищците по никакъв начин не са обосновали правния си интерес, а именно - наличието на свое защитимо право, което е засегнато от правния спор. Формиран е решаващ правен извод, че не е налице нито една от хипотезите, посочени в ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, обуславящи правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Прието е, че ищците не заявяват самостоятелни права върху УПИ I- 348 в кв. 14 с площ от 840 кв.м. Няма конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същи имот. Посочено е, че ищците не защитават фактическо състояние - владение, което е смутено, но не е отнето от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Посочено е, че те нямат възможност да придобият имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрекат претендираните от ответника права, тъй като никога не са владели процесното дворно място, нито пък то им е възстановено по реституция.

При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия, поставен от касаторите правен въпрос.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел извършване на преценка дали при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с указанията по приложението на процесуалния закон, дадени с т. 1 от ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, вкл. с изложените в мотивите към т. 1 съображения, че наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорване ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение