Определение № 314 от 14.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 260/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД и съвместна касационна жалба на В. С. З., И. А. З. и С. С. З. против решение № 593 от 16.08.2022 г. по т. д. № 350/2021 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът „УниКредит Булбанк“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260017 от 20.10.2020 г. по т. д. № 117/2017 г. на Кюстендилски окръжен съд предявените от банката срещу В. С. З., И. А. З. и С. С. З. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ са отхвърлени, съответно: искът за присъждане на главница по договор за кредит № TR 70485540 от 24.08.2007 г. и анексите към него е отхвърлен за разликата от 28 608.63 евро до пълния предявен размер 32 180.84 евро; искът за присъждане на лихва е отхвърлен за сумата 17980.91 евро, от която 10047.46 евро – лихва върху просрочена главница за периода от 04.02.2013г. до 14.12.2017г. съгласно чл.4.2. от анекс от 04.11.2011г. и 7933.48 евро – наказателна лихва за просрочие по чл. 4.3 от анекс № 2 от 04.11.2011 г. В касационната жалба на „УниКредит Булбанк“ АД се поддържа, че в атакуваната от банката част въззивното решение е неправилно на всички основания в чл. 281, т. 3 ГПК. Основното оплакване е за наличието на противоречие между мотивите и диспозитива на акта, изразяващо се в това, че макар да е приел надлежно уведомяване на ответниците за обявяването на кредита за предсрочно изискуем с получаването на препис от исковата молба, решаващият състав не е присъдил пълния размер на дължимата главница 32 180.84 лв. и на дължимите лихви, посочени в заключението на приетата по делото счетоводна експертиза, съответно 10 377.55 евро – възнаградителна лихва и 7 933.48 евро – наказателна лихва. Касаторът развива подробни съображения и срещу извода на съда, че част от уговорките в процесния договор и анексите към него са неравноправни, а други – са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Освен това твърди, че при определяне размера на лихвите съдът е приложил произволно разпоредбата на чл. 160 ГПК. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на „УниКредит Булбанк“ АД са поставени въпросите: „ 1. Налице ли е уведомление за предсрочна изискуемост, когато същото е направено с исковата молба, налице е връчване на исковата молба и достигане на волеизявлението до ответниците по иска; В този случай стават ли дължими и изискуеми всички суми по процесния кредит – както падежиралите до момента, така и предсрочно изискуемата главница, чиито договорен падеж все още не е настъпил; 2. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заключението на вещото лице и събраните писмени доказателства, че цялата сума по договора е усвоена и е установен точният размер на неизплатената главница; 3. Длъжен ли е съдът да се обоснове защо счита, че има неравноправни клаузи в договора за кредит, касаещи лихва за просрочена главница, при положение че е установена дължимостта и размера на тези лихви; 4. Длъжен ли е съдът да се обоснове защо счита, че има нищожни клаузи в договора за кредит, при положение че е установена дължимостта и размера на тези суми; 5. Длъжен ли е съдът да се обоснове защо счита, че има неравноправни клаузи в договора за кредит, касаещи наказателна лихва, при положение че е установена дължимостта и размера на тези лихви; 6. При какви условия съдът може да приложи разпоредбата на чл. 160 ГПК; Следва ли съдът да се обоснове защо прилага тази разпоредба“. Касаторите В. С. З., И. А. З. и С. С. З. обжалват въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционното решение, с което предявеният от „УниКредит Булбанк“ АД срещу тях иск за присъждане на главница по договор за кредит № TR 70485540 от 24.08.2007 г. и анексите към него е уважен за сумата от 28 608.63 евро. Касаторите-ответници твърдят, че в посочената част въззивният акт е неправилен поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. Оспорват размера на главницата, за която са осъдени, като считат, че същият е резултат от неоснователно приложения от съда фиксиран лихвен процент, а не уговорения в договора и анексите към него променлив такъв. Искането за допускане на касационното обжалване на тези касатори се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: „ 1. Фиксиран ли е договореният лихвен процент в анексите към договора за банков кредит, когато изрично в тях е посочено, че лихвата по кредита се определя от сбора на 1М/3М Юрибор плюс премия и фиксирана надбавка; 2. Изменя ли съдът волята на страните по договор за банков кредит, когато по свой почин променя видът на лихвения процент – от променлив на фиксиран лихвен процент; 3. Допустимо ли е съдът да променя волята на страните, обективирана в договор за банков кредит, по отношение на размера на лихвения процент по кредита; 4. Влияе ли размерът на начисляваната лихва върху размера на главнцата“. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор съответно от 14.02.2023 г. – на В. С. З., И. А. З. и С. С. З. и от 16.01.2023 г. – на „УниКредит Булбанк“ АД. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 24.08.2007 г. между „УниКредит Булбанк“ АД и В. С. З. (кредитополучател), И. А. З. и С. С. З. (съдлъжници) е сключен договор за банков кредит № TR70485540 за сумата 32 723 евро със срок на погасяване до 10.08.2032 г.; В т. 4.1.а на договора е уговорен годишен лихвен процент върху редовна главница на кредитите, изплащан чрез анюитетни вноски, в размер на 6.44 %, който се формира от базисен лихвен процент в размер на 4.101 % и надбавка 2.339%; В т.4.2 е предвидено при просрочие на лихва или главница да се начислява надбавка в размер на 5 пункта върху уговорената лихва за редовен дълг в случаите по т.11.2.2 или на главница по т.11.2., а в т.4.3. – да се начислява надбавка в размер на 7 пункта върху лихвата за просрочена главница при просрочие на главници или на лихва и главница; Към договора за кредит са сключени два анекса, с които са предоговорени размерите на лихвата върху редовния дълг, на лихвата за просрочие и на надбавката по т.4.3, като с анекс № 2 страните са се съгласили, че към този момент погасената част от кредита е 787.74 евро, а непогасената главница е 31 771.72 евро; Въззивният съд е преценил за основателно възражението на ответниците, че част от клаузите на процесния договор и на анексите към него са нищожни като неравноправни, а именно – за клаузите на т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от договора, на т.11.2 от анекс № 1, на т.11.1.2, т.11.1.3, т.11.2 от анекс № 2, както и т.9.1., т.9.2, т.9.3.5, т.9.6., т.9.6.1, т.9.6.3., т.9.9 от Общите условия на банката за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица. Изводът за нищожност е направен обаче само в частите, които дават право на банката едностранно да промени лихвения процент в компонента „базов лихвен процент“, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. В тази връзка решаващият състав се е позовал на конкретна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. По отношение на клаузите на т .4.2 и т..4.3 от договор за банков кредит, предвиждащи начисляването на надбавки при просрочие, съдът е приел, че: Клаузата на първата т .4.2 не е нищожна, тъй като регламентира само надбавката върху основния лихвен процент по договора и не съдържа елемент, за който може да се приеме, че има неравноправен характер, докато клаузата на т.4.3, предвиждаща начисляването на надбавка при просрочие на лихва или главница не само върху просрочената част от задължението, а и върху редовния дълг, както и клаузите на т.11.2.1 и т.11.2.2 от договора и т.11.1.2 и т.11.1.3 от анекс № 1 и анекс № 2, уреждащи начина на начисляване, са нищожни, но не като неравноправни, а поради противоречие с добрите нрави. Според съдебния състав, предвидената в тези клаузи надбавка има характер на неустойка и представлява повторна санкция за просрочие на задълженията по договора, като същата се начислява и върху редовния дълг, което противоречи на основните функции на неустойката - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Освен това, като нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона – чл. 10, ал. 3 ЗЗД, е преценил също уговорката в анекс № 2 лихвите в размер на 152.06 евро и 190.04 евро да се включат в размера на основния дълг, тъй като начисляването на лихви върху лихви е анатоцизъм. По тези съображения въззивният съд е приел, че валиден лихвен процент за размера на възнаградителната лихва по договора за банков кредит е първоначално определеният такъв – 4.010 БЛП и 2.339 % надбавка или 6.44 %, а след подписването на анексите за срока на тяхното действие – 6.37 % по анекс № 1 и до 04.08.2032г. С оглед тези лихвени проценти и допълнителното заключение на счетоводната експертиза, прието във въззивното производство, решаващият състав е преценил, че към датата на подаване на исковата молба (с която именно е направено изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, достигнало до ответниците с получаване на препис от същата) са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. При съобразяване размерите на главницата, отразени в таблица 5 от това заключение и размера на внесените от ответниците суми – таблица 1 от второто заключение, за дължима е приета договорна възнаградителна лихва сумата 5370.12 евро, определена от съда по реда на чл. 160 ГПК. Доколкото обаче с исковата молба е претендирана само сумата 1027.23 евро, на ищеца е присъдена именно тази сума, а не приетата за дължима сума. По отношение на лихвата за просрочени вземания е възприет посоченият от вещото лице размер –330.09 евро, а на главницата – сумата 28608.63 евро, включваща 3 205.69 евро просрочена главница и 25 402.94 евро редовна главница. Поради това искът за главницата е преценен за основателен за 28 608.63 евро и след частична отмяна на първоинстанцинното решение е уважен до този размер, а искът за заплащане на лихва върху просрочена главница е счетен за основателен за 330.09 евро и след частична отмяна на първоинстанцинното решение е отхвърлен за разликата до 10 377.55 евро. Като неоснователна е преценена и е отхвърлена претенцията за заплащане на сумата от 7933.48 евро наказателна лихва по т.4.3 от анекс № 2. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационната жалба на „УниКредит Булбанк“ АД: Поставените от касатора въпроси нямат характер на обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпросите по т. 1 този извод произтича от обстоятелството, че същите са разрешени изцяло в съответствие с поддържаното от самия касатор. Въззивният съд е споделил становището на банката, че волеизявлението за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем е направено с исковата молба; че с връчването на препис от нея на ответниците същото е достигнало до тях, както и че от този момент целият дълг е станал изискуем. Въпросите по т. 2 – т. 5 също не могат да бъдат преценени като правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а целят проверка на правилността на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано частичното отхвърляне на предявените от касатора осъдителни искове. Освен това, съдържащото се в тези въпроси твърдение не кореспондира с мотивите на решението. Въззивният съд е обсъдил всички релевантни за спора доказателства, в т. ч. и заключението на вещото лице, като е взел предвид както констатацията в него, че цялата сума по договора е усвоена, така и посочения от експерта размер на неизплатената главница 28 608.63 евро (просрочена и редовна). Подробно е аргументирал и извода си относно приетата от него нищожност на част от договорните клаузи. Що се отнася до въпросите по т. 6, същите са изцяло теоретични и абстрактни, без да са отнесени към мотивите на обжалвания акт. Освен поради това, че не са обуславящи, поставените от банката въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол и поради бланкетното заявяване на единственото поддържано за тях основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По касационната жалба на В. С. З., И. А. З. и С. С. З.: Общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на въпросите, поставени от касаторите-ответници. Същите са основани на поддържаната от посочените лица теза, че съдът е променил „по свой почин“ вида на лихвения процент и че е „изменил“ волята на страните по отношение размера на лихвата. Така формулирани, въпросите обективират несъгласие с извода на решаващия състав относно приложимия лихвен процент в хипотезата, когато е приета нищожност на договорните клаузи относно промяната му, т. е. по своята същност представляват оплакване за неправилност на акта, която обаче е предмет на касационния контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от това, не може да се счете, че са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено с цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е доказано, доколкото в подкрепа на същото не е посочена практика на ВКС. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК