Определение № 4093 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 121/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Н. Б. Б., чрез адв. П. Н., срещу въззивно определение № 2403/26.09.2024 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 2488/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят се обосновава с въпроса: може ли съдът да прекрати производството и да върне исковата молба на ищеца, ако са налице „необходимите процесуални предпоставки за допускане на иска“ и изключва ли функционалният имунитет на прокурора отговорността на държавата за вреди, причинени от действие или бездействие на държавния орган - Прокуратурата. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, евентуално поддържа наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил определението на Пернишкия окръжен съд, е върнал исковата молба на Н. Б. против Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от служебни действия на прокурора, извършени по прокурорска преписка 3328/2020 г. на РП – Перник и е прекратил образуваното по тази искова молба производство. Въззивният съд посочил, че са изложени множество фактически твърдения, които в обобщение се заключават в това, че при провеждането на досъдебното производство по посочените по-горе преписки, осъществявайки служебните си правомощия по ръководство на същото, наблюдаващият прокурор К. М. от РП Перник е извършила/пропуснала да извърши множество „конкретно посочени процесуални действия“, всяко от които било незаконосъобразно и, съответно довело до причиняването на ищеца на „конкретизирани в общо девет пункта неимуществени вреди“, които оценява на 50 000 лв. Въззивната инстанция посочила, че твърденията на ищеца не попадат в хипотезите на ЗОДОВ – не се поддържа да са причинени вреди от лишаването от свобода под някаква форма; от нарушаване на защитени права по чл. 4, § 2-4 от ЕКЗПЧОС; от незаконно обвинение след оправдаването му; от продължаване на производството в неразумен срок. Това дало основание на апелативният съд да квалифицира претенцията по общия закон – чл. 49 ЗЗД. Продължил с уточнението, че отговорността на възложителя е функционално свързана с тази на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, като има гаранционен характер и съществува само, доколкото съществува и отговорността на прекия причинител. По отношение на последната, съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията на РБ, при осъществяване на съдебната власт прокурорите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Това е така, защото се презумира, че във връзка с действията/бездействията си по служба съдиите, прокурорите и следователите могат да засегнат правната сфера на други лица, но тези техни действия/бездействия не са противоправни, а произтичат от закона и са извършени в рамките на предоставените им правомощия и функционален имунитет. Установената презумпция не отрича, нито изключва възможността за търсене на гражданска отговорност от магистрат чрез предявяване на иск, стига по надлежен ред да е било установено, че е извършено умишлено престъпление от общ характер. В случая обаче не се твърди, нито се ангажират доказателства, последното да е факт, поради което и предявяване на иск срещу прекия причинител се явява недопустимо, а от там – такова е и исковото производство по чл. 49 ЗЗД против Прокуратурата на РБ. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че e налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от частния жалбоподател правен въпрос, включен в предмета на спора и от значение за постановения резултат, поради установено противоречие на въззивното определение с разясненията, дадени в решение № 110/14.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 93/2012 г. на IV г.о. Останалите цитирани съдебни актове дават разяснения относно отговорността на държавата за причинени вреди по специалния ЗОДОВ, по който отговорността възниква при наличието на предвидените в закона предпоставки, без да е необходима вина у длъжностното лице (чл. 4), отговарят не конкретните физически лица, които не са пасивно легитимирани по него, а съответният държавен орган като юридическо лице, който в дадената хипотеза се явява процесуален субституент на държавата. Предвид особеностите на специалния закон, общите правила на гражданското право и деликтната уредба се прилагат само при условията на § 1 ЗР ЗОДВПГ – за неуредените изрично от закона случаи. В същото време, специалният закон не може да се прилага по аналогия или разширително. По поставения правен въпрос, в решение № 110/14.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 93/2012 г. на IV г.о., е прието, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон, уреждащ отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Функционалният имунитет на магистрата не изключва автоматично отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразен акт, постановен от магистрат. Съставът на Върховния касационен съд споделя принципното разрешение, дадено в цитираното решение на тричленния състав на ВКС, а именно, че не е винаги недопустим иск по чл. 49 ЗЗД, предявен против Прокуратурата на РБ или друг съдебен орган, явяващ се процесуален субституент на държавата, за обезщетяване на вреди от незаконно действие или бездействие на извършилия го магистрат, само поради наличието на функционален имунитет. Следва да се допълни, че функционалният имунитет е пречка да бъдат предявявани искове срещу магистрати в хипотези, при които правилата на функционалния имунитет намират приложение. Преценката дали такава пречка е налице по конкретното дело трябва да бъде извършвана конкретно, включително, с оглед естеството на правото, което се твърди, че е нарушено с действия или актове на представителя на съдебната власт. Законните признати имунитети и привилегии имат за цел да предотвратят всички пречки за функционирането и независимостта на съответната институция, но само доколкото това е необходимо с оглед осъществяването на пряката й дейност. Функционалният имунитет, наред с това, е установен в обществен интерес и не е абсолютен, т.е. трябва да бъде съвместен със законните права и интереси на останалите правни субекти и по-специално, с принципа на правовата държава. Имунитетът всъщност е установен за защита на държавата и нормалното функциониране на съдебната система, а не изключително и само за защита на ползващото се от него лице. Ето защо, трябва да се изследва конкретно, за всеки отделен случай, дали отговорността е допустимо да се възлага на държавата за вреди от действия и бездействия на магистрат и в случаи, когато не се касае за умишлено престъпление от общ характер. В това се състои справедливото равновесие между независимостта и отговорността на съдебната власт. Така напр., в своята съдебна практика състави на ВКС са ангажирали отговорността на магистрат за дадената от него квалификация за душевното и психично здраве на страна, без производството да е с предмет поставяне под запрещение, тъй като изявленията му излизат извън осъществяването на съдебната власт и не попадат в защитения периметър на функционалния имунитет на магистратите (решение № 443/2006 г. от 20.10.2006 г. по гр.д. № 397/2006 на IV г.о.). Функционалният имунитет по чл. 117 от Конституцията има за цел да обезпечи благоприятна среда на свободно от натиск и въздействие решаване на делата и преписките. С това си съдържание и с този си предметен обсег неотговорността е предназначена да гарантира на посочените лица тяхната независимост, когато осъществяват функциите си (решение № 17/08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на КС). В заключение, функционалният имунитет на магистратите е пречка да бъдат предявявани искове срещу тях в хипотезите, при които правилата на функционалния имунитет намират приложение. Не винаги наличието на такъв имунитет изключва отговорността на държавата и противоправността на действията и бездействията на магистратите, както ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД. Следва да се приеме, че и извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. По разгледания правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото понастоящем разяснение. Софийският апелативен съд неправилно е тълкувал, че във всички случаи, в общата хипотеза на чл. 49 ЗЗД, отговорността на държавата не може да се ангажира от действия и/или, бездействия на магистрат, защото се презюмира, че техните деяния не са противоправни, а произтичат от закона и се извършват в рамките на предоставените им правомощия и функционален имунитет, като единственото изключение е, когато със съответното увреждащо деяние магистратът е извършил умишлено престъпление от общ характер. Съдът не е изяснил ясно, точно и пълно какви са твърдените действия/бездействия на прокурора от РП – Перник, съответно в какво се изразяват увреждането на ищеца. Независимо от изложеното, обжалваното въззивно определение следва да бъде оставено в сила, предвид формирания краен извод за недопустимост на производството, който извод е законосъобразен в конкретния случай, макар и по други съображения: След множество уточнения на исковата молба, ищецът твърди, че бил привлечен като обвиняем по ДП № 541/2020 г. по описа на 01 РУ на ОДМВР – Перник, прокурорска преписка № 3328/2020 г. по описа на РП – Перник; било образувано наказателно дело от общ характер и постановена осъдителна присъда, която, в последствие, била отменена „от Апелативна прокуратура – Перник“ и досъдебното производство – възобновено, което е висящо и понастоящем. Конкретните дейния, от които твърди, че му били причинени вреди, били извършени от прокурор от РП – Перник и се изразяват в следното: този прокурор се самоотвел и самоотводът бил уважен с постановление от ОП – Перник, но последното незаконосъобразно било отменено от Апелативна прокуратура – София; извършени били процесуални действия по преписката и бил осъществяван контрол от прокурор, за когото са били налице основания да се отведе; ищецът бил квалифициран като „обвиняем“; бил привлечен като такъв „без негово знание“; бил набеден, че не е бил реабилитиран; прокурорът бездействал относно законността на досъдебното производство; разпитани били свидетели; ищецът бил обвинен в шиканене; ищецът бил оклеветен в извършване на приписваното престъпление; било му забранено да напуска страната. Допълнително твърди безадресно и без никаква конкретика „налична корупция в съдебната система“, корумпираност на посочен прокурор от РП – Перник, също без яснота как се е проявило твърдяното корупционно поведение. Страната, в допълнение, дава напълно неотносими към изложеното в множеството молби, правни квалификации, а те не очертават предмета на делото. Видно от представените от ищеца доказателства по делото, с решение № 343/17.11-2022 г., постановено по нд № 895/2022 г., Софийският апелативен съд е отменил, по реда на възобновяването, присъда № 9 от 28.02.2022 г. на РС – Перник, постановена по нохд № 730/2021 г., както и решене № 60/25.07.2022 г., постановено по внохд № 119/2022 г. по описа на ОС – Перник, с което била потвърдена присъдата на РС – Перник. Производството по нохд е възобновено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, от стадия на гл. 19 от НПК – предаване на съд и подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание. Изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е спряно. При тези данни, следва извод, че ищецът твърди причиняване на вреди от отделни процесуални действия по все още висящото производство (след възобновяването му), вкл. от извеждане на фактически и правни изводи от прокурори и съдии, спрямо ищеца, във връзка с процесното наказателно производство, водещи до незаконното му обвиняване в извършване на престъпление („квалифициране като обвиняем“ и „оклеветяване“ в извършване на престъпление). Дали действията на органите на съдебната власт по това наказателно производство са законосъобразни или – не, подлежи на проверка в съответния инстанционен контрол. Дали на ищеца незаконно са причинени вреди ще може да се установи едва след окончателното приключване на наказателното производство, като той ще има основание за предявяване на вземане за обезщетение при прекратяване на производството, поради това, че деянието не е извършено от него, или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, или ако бъде оправдан (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). Искът е специален и изключва приложението на общия закон, не зависи от наличието на функционален имунитет на прокурора по делото. Недопустимо е с гражданскоправни средства, по реда на чл. 49 ЗЗД, да се изземват правомощията на компетентните в инстанционно отношение органи и гражданският съд да се произнася по висящо наказателно производство, дали извършените по него процесуални действия са законосъобразни или не. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им. Веднъж влезли в сила, те не могат инцидентно да се проверяват. За да възникне основание за отговорност, е необходимо противоправността (неправилността) на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи, като спорът бъде отново окончателно пререшен или производството - прекратено (в този см. наппр. определение № 403 от 30.01.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 68/2024 г., II г. о., ГК) Също така, иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ би се явил недопустим като преждевременно предявен. Иск по чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от бавно правосъдие по наказателното производство за идентичен исков период, страната вече е предявила по-рано и делото е висящо към датата на произнасяне на въззивния съд, което не е спорно. Оценките на ищеца за поведението на органите на съдебната власт, като „престъпни“, „умишлени“, „корумпирани“, не излизат извън рамките на собствената му преценка, без да са изложени конкретни фактически твърдения. В заключение, искът, който би следвало да се разгледа -евентуално по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, явяващ се специален спрямо чл. 49 ЗЗД, е недопустим към настоящия момент, като преждевременно предявен, а гражданският съд няма правомощия да се произнася по законосъобразността на процесуални действия по висящо наказателно производство; искът по чл. 2бЗОДОВ е недопустим, на осн. чл. 126 ГПК. Крайният резултат, постановен от апелативният съд, е правилен, макар и по други съображения. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение