Определение № 3022 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1065/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.П. М. касационна жалба на „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/, [населено място], представлявано от управителя А. В. П., срещу решение № 721/27.11.2023г. по възз.т.д.№ 754/2022г. на САС. С него е потвърдено решение № 260310/03.05.2022г. по т.д.№ 772/2017г. на СГС, с което, по предявения от синдика на „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/, [населено място], против „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/ и „Пимаро България“ АД иск, с правно основание 647, ал.1, т.6 от ТЗ, е обявен за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/ извършеният от „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/ на 26.06.2011г. учредителен апорт на недвижими имоти в капитала на „Пимаро България“ АД.

В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по т.3 на чл.281 ГПК. Касаторът оспорва, като извършен в нарушение на материалния закон, разпоредбата на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, извода за увреждащия характер на атакуваната сделка, предвид основаването му на предположения и извършен при непроведено пълно и главно доказване и неустановяване увреждането да засяга всички кредитори на несъстоятелността. Поддържа изводът, че двамата ответници са свързани лица, да е извършен в нарушение на нормата на § 1, ал.1, т.5 ДР на ТЗ, предвид придобиване на качеството на свързани лица след сключване на атакуваната сделка и това, че са ирелевантни отношенията на дружеството с неговите акционери към момента на учредяването му. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за постановяване на решението при игнориране на някои доказателства, необсъждане на други доказателства и основаване на решението само на избрани от съда доказателства – тройната СТЕ и СИЕ. Същевременно, касаторът намира, че при констатирано противоречие между заключенията на съдебните експертизи въззивният съд е следвало да упражни правомощията си по чл.203 ГПК, като по реда на чл.266, ал.3 ГПК да назначи нова комплексна технико-икономическа експертиза. Необосноваността на решението е обоснована с приетото, че апортът във всички случаи затруднява осребряването на активите на несъстоятелния длъжник и не е необходимо да се събират доказателства за предхождаща атакуваната сделка свързаност, съответно за необсъждане на конкретиката на казуса и неизлагане на мотиви по нея. Касаторът намира, че решението е вътрешно противоречиво, тъй като, от една страна, съдът приема, че със самият акт на апорта е налице увреждане, а, от друга страна, едновременно коментира заключенията на съдебните експертизи и отрича те да са от значение за делото. Искането е за отмяна на решението и за отхвърляне на иска, евентуално, за връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания. Претендира за присъждане на направените разноски пред трите инстанции.

В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси, относими към извода за увреждащия характер на атакуваната сделка:

1. Длъжен ли е съдът да направи преценка дали е налице конкретно затрудняване/намаляване на имуществото на длъжника в резултат от извършен от него апорт или е налице презумпция относно увреждащия характер на това действие?

2. Към кой момент е длъжен съдът да установи наличието на увреждане в резултат от извършен от длъжника апорт?

3. Следва ли увреждането да бъде установено при условията на пълно и главно доказване в случай, че атакуваната сделка по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ е непарична вноска?

Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е въведено по въпроса:

4. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на относими към спора императивни материалноправни норми?

Въведени са едновременно основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси, които също са относими към извода за увреждащия характер на сделката:

5. В случай, че предмет на отменителен иск по чл.647, ал.1, т.7 ТЗ е апортна вноска, следва ли съдът да изследва придобитите акции като финансов актив при извършване на преценка дали е налице увреждане?

6. Съществен елемент на преценката дали е налице увреждане ли е установяването на придобитите от несъстоятелния длъжник акции при иск за отмяна на апортна вноска по реда на чл.647, ал.1, т. 6 ТЗ?

7. Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право?

8. Представлява ли увреждаща сделка извършен от несъстоятелния длъжник апорт, в резултат на който е погасено изискуемо вземане на длъжника преди откриване на производството по несъстоятелност?

9. Попада ли изпълнението на парично задължение чрез даване вместо изпълнение на някои от кредиторите преди подаване на исковата молба за откриване на производство по несъстоятелност и преди началната дата на неплатежоспособност в приложното поле на отменителните искове по чл.647, ал.1, т. 6 ТЗ?

10. В спецификата на производството по несъстоятелност формалното балансиране между редуциращия ефект на отчуждаването спрямо актива и намаляването на пасива на длъжниковото имущество/ при относителна равностойност на даденото и погасеното/ изключва ли по правило увреждането на кредиторите?

Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено по следните въпроси, касаещи приложението на § 1, ал.1, т.5 ДР на ТЗ:

1. Свързани ли са лицата по см. на § 1, ал.1, т.5 от ДР на ТЗ, ако предпоставките за свързаност възникват в резултат на сделката, чиято отмяна се търси по реда на чл.647 ТЗ?

2. Прилага ли се разпоредбата на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, ако правопораждащият факт за възникнала свързаност между страните е самата атакувана сделка?

3. Следва ли свързаността в хипотезата на §1, ал.1, т.5 ДР на ТЗ да произтича от друго, различно правоотношение от това, за което се твърди, че е извършено със знание за увреждане по см. на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ?

4. При искане за обявяване на относителна недействителност ва учредителен апорт по реда на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ от кой момент възниква свързаността между вносителя и учредяваното дружество по см. на §1, ал.1, т.5 ДР на ТЗ?

Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено и по следните процесуални въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция:

5. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент на крайните си изводи?

6. Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск?

7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?

8. Длъжен ли въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ответникът провежда защитата си по предявения иск?

9. При наличието на няколко противоречиви по смисъл заключения по едни и същи въпроси длъжен ли е съдът да обсъди всички и да се аргументира защо приема или не всяко от тях?

10. Следва ли съдът да прецени доказателствената сила на експертизата с оглед обосноваността й, а не с оглед броя на вещите лица, които са я изготвили?

11. Може ли съдът да преодолее разногласието между вещите лица само поради това, че броят на експертите, дали заключение в един смисъл, е по-голям от броя на тези, изразили различно становище?

12. При значителни разлики в изводите на изготвените по делото експертизи по едни и същи въпроси, следва ли съдът да установи посредством назначаването на допълнителна или нова експертиза разногласията, които произтичат от първоначално изготвените експертизи?

13. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи

14. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и/или недостоверни?

15. Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда?

Срещу въззивното решение е подадена чрез адв.Р.М. касационна жалба от „Пимаро България“ АД, [населено място], която е оттеглена и касационното производство по нея е прекратено с определение № 1408/29.05.2024г. по настоящото дело.

Производството е останало висящо по подадената чрез адв.П.Г. касационна жалба от „Пимаро България“ АД, [населено място], вх.№ 1386/18.01.2023г., която не е оттеглена. В нея са поддържани същите и аналогични на поддържаните в касационната жалба на „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/, оплаквания. Според касатора решението е очевидно неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Намира, че съдът не е обсъдил прецизно и в съвкупност всички доказателства по делото, което е довело до неправилния извод за увреждащия характер на сделката. Поддържа, че въззивният съд е допуснал неправилно тълкуване на материалния закон, чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, приемайки, че е налице увреждане на база принципни и теоретични изводи, без да са налице конкретни данни дали би могло да се постигне удовлетворяване в същата степен като при насочване на изпълнението върху имотите, предмет на апорта. Според касатора, извеждайки затрудненото удовлетворяване на кредиторите от съпоставка на процесуалния ред по чл.517 ГПК и индивидуалното принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, въззивният съд не е съобразил, че изпълнението върху записаните поименни акции няма да се води по реда на чл.517 ГПК, а - по чл.515 ГПК във фазата по осребряване на масата на несъстоятелността, съгласно чл.717-781 ТЗ. Този ред според касатора дава възможност взискателят/ в сл. кредиторите на несъстоятелността/ да поискат възлагане на акциите за събиране или вместо плащане, а самото изпълнение спрямо поименните ценни книги се осъществява по реда на публичната продажба на недвижим имот, и, като така, предмет на изпълнението може да е целият пакет от акции от капитала на „Пимаро България“ АД и сумата, която би могла да бъде реализирана в полза на масата на несъстоятелността, следва да се определи като продажба на взаимосвързани в портфейл имоти, като инвестиционна сделка - така, както са обединени с извършването на апорта и за масата на несъстоятелността изпълнение по реда на чл.515, във вр. с чл.515, ал.4 ГПК на притежаваните от дружеството в несъстоятелност акции би моглро да генерира по-голям приход. Касаторът поддържа, че не е направена оценка при какви условия и при каква цена могат да бъдат изтъргувани записаните срещу апорта акции, съответно неправилно е прието по презумпция, че в резултат на извършения апорт е налице увреждане. Касаторът поддържа, че, въпреки въведените във въззивната жалба оплаквания, че в експертните заключения за изчисляване на стойностите по метода на дисконтираните парични потоци не са отчетени стойностите на имотите по посочени пунктове от заключението на тройната съдебно-оценителска експертиза, въззивният съд не е предприел необходимите действия за назначаване на експертиза по поставените въпроси. Според касатора въз основа на оплакванията във въззивната жалба пред въззивния съд е възникнала необходимост от установяване в каква степен кредиторите в несъстоятелността ще се удовлетворят при осребряване на записаните акции, като при оценката на акциите да бъде отчетено обстоятелството, че акциите образуват капитала на дружество с взаимосвързани в портфейл имоти, така, както са обединени с апорта. Поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е постановил решението, без да назначи служебно експертиза по поставените въпроси. Релевирани са и оплаквания за необоснованост, основани на доводи за вътрешна противоречивост на мотивите, че направените изводи не са подкрепени с доказателства и не могат да се изведат от събраните по делото данни. Искането е за отмяна на решението и за отхвърляне на иска, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания. Претендира за присъждане на направените разноски пред трите инстанции.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност, както и едновременно основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси, свързани с увреждащия характер на атакуваната сделка:

1. Следва ли да бъде взет предвид настъпилият резултат от атакуваната сделка, за да бъде установено дали същата е увреждаща за кредиторите?

2. В хипотезата на чл.647, ал.1, т. 6 ТЗ следва ли да бъде взета предвид насрещната престация, която длъжникът е получил, за да бъде установено дали сделката е увреждаща?

3. В случай, че атакуваната сделка по чл.647, ал. 1, т. 6 ТЗ е учредителен апорт на акционерно дружество, по какъв начин съдът следва да остойности придобитите в резулат на апорта акции от капитала на новоучреденото дружество?

4. Съществен елемент от преценката за това дали сделката е увреждаща ли е стойността на придобитото от несъстоятелния длъжник като резултат от сделка по см. на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ?

5 Налице ли е увреждане, ако разпореденото и придобитото имущество са равностойни в хипотезата на атакуван апорт по реда на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ?

6 Достатъчен за уважаването на иск на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ ли е фактът, че разпореждането би могло да затрудни удовлетворяването на кредиторите, ако в резултат от атакуваната сделка същите биха могли да се удовлетворят в по-голяма степен?

7 Длъжен ли е въззивният съд, при преценката си дали има увреждане при сделка като апортната вноска, да изследва: а/ момента на извършване на увреждането; б/ еквивалентността на дадено и получено; в/ момента на несъстоятелност на апортиращото дружество и отдалечеността на тази дата от датата на апорта?

Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено по следните въпроси, свързани с правомощиятга на въззивната инстанция:

8 Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ответникът провежда защитата си по предявения иск?

9 Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?

10 Длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства относно спорни въпроси по делото от значение за правилното му решаване при положение, че в решението на първоинстанционния съд е прието за доказано съществено обстоятелство, без съдът да има специални знания за да направи извод за наличието или отсъствието му и във въззивната жалба се съдържа нарочно оплакване в тази връзка?

11 Длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи пълни точни ясни и непротиворечиви мотиви в подкрепа на крайните си изводи по съществото на спора?

12 Длъжен ли е въззивният съд да изследва всички правно релевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск?

13 Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи?

14 Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събирани по делото доказа доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и или недостоверни?

15 Процесуално нарушение или е непълното едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда?

16 Може ли съдът да приеме за доказани обстоятелства, за които по делото няма събрани доказателства, като се позове на публична информация за финансовото състояние на търговски дружества, без да има специални знания за тълкуването и с оглед подлежащ на доказване правно релевантен факт?

С подадения чрез адв. Я. М. писмен отговор постоянният синдик на „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/ оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността и на двете касационни жалби.

С подадения чрез адв. Пл.М. писмен отговор „Лаудис Билдинг“ ЕООД/н/, представлявано от управителя му А. П., признава касационната жалба на „Пимаро България“ АД.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното:

Първоинстанционното производство, т.д.№ 772/2017г. на СГС, е образувано по искова молба на постоянния синдик на „Лаудис билдинг“ ЕООД/н/, с която е предявен иск за обявяване за относително недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността, на осн. чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, извършеният на 26.05.2011г. от „Лаудис билдинг“ ЕООД учредителен апорт на недвижими имоти в капитала на „Пимаро България“ АД. Синдикът на дружеството в несъстоятелност е поддържал, че атакуваната сделка е извършена в двугодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ и уврежда кредиторите на несъстоятелността, като намалява имуществото на длъжника, служещо за обезпечение, и двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено и безспорно следното: На 26.05.2011г. „Лаудис билдинг“ ЕООД е извършило учредителен апорт на свои недвижими имоти в капитала на „Пимаро България“ АД, оценени от назначените в регистърното производство вещи лица на стойност 6 964 400лв., срещу който е записало 6 964 400 акции от капитала на „Пимаро България“ АД, а 1 акция е записало ФЛ А. В. Б.. На 09.02.2012г. е подадена молба от „Уникредит Булбанк“ АД за откриване на производство по несъстоятелност на „Лаудис билдинг“ ЕООД, по която е образувано т.д.№ 3638/2014г. на Софийски апелативен съд. С решение № 94 от 15.01.2015г. по т.д.№ 3638/2014г. на Софийски апелативен съд е обявена неплатежоспособността на „Лаудис билдинг“ ЕООД с начална дата 31.05.2012г. и е открито производство по несъстоятелност на дружеството.

От правна страна, въззивният съд е споделил извода, че приложимата редакция на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ е след изменението с § 9 на ЗИД на ТЗ, обн. ДВ, бр. 20 от 28.02.2013г., в сила от 04.03.2013г., тъй като, съгласно § 14 от ЗИД на ТЗ, обн. ДВ, бр. 20 от 28.02.2013г., § 9 се прилага за заварените от този закон производства по несъстоятелност. Приел е, че атакуваната разпоредителна сделка е извършена в подозрителния период – по-малко от 1 година преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ, двете дружества са свързани лица по см. на § 1, т.5 ДР на ТЗ, предвид това, че „Лаудис билдинг“ ЕООД е записало и притежава повече от 5% от акциите от капитала на „Пимаро България“ АД. За да направи извод, че атакуваната сделка има увреждащ характер за кредиторите на несъстоятелността на „Лаудис билдинг“ ЕООД, въззивният състав е приел, че за настоящото производство не е обвързваща оценката на апортираните имоти от вещите лица в регистърното производство и е без значение съответствието й със стойността на записаните акции. Посочил е, че претендираното увреждане произтича от лишаването на апортиращото дружество от активи/ имотите/ срещу получаването на акции в новоучреденото дружество, чиято стойност зависи от финансовото състояние на дружеството. Посочил е, че целта на отменителните искове по чл.647 ТЗ е да възстановят последиците от имуществено увреждане на кредиторите на масата на несъстоятелността, изразяваща се в нейното намаление, вследствие на разпоредителни сделки и действия на длъжника с неговото имущество, поради което релевантният въпрос в настоящото производство е дали с апортирането на имотите е нанесена вреда на дружеството, изразяваща се в намаляване на неговото имущество. Въззивният състав е обсъдил заключенията на единичната и тройната експертиза за пазарната стойност на апортираните имоти и е съпоставил пазарната стойност на имотите според заключението на тройната експертиза в размер на 7 905 800лв.с номиналната стойност на акциите - 6 964 400лв., при което е констатирал, че номиналната стойност на акциите е с 12% по-ниска от стойността на имотите. Допълнително са изложени съображения, че, независимо от това коя стойност на придобитите акции към 26.05.2011г. се вземе предвид, и трите стойности/ 6 270 500лв., 7 087 420лв. и 6 340 270лв./ са по-ниски от стойността на апортираните имоти от 7 905 800лв./ според оценката на тройната експертиза/ Посочил е, че дори да се вземе предвид най-високата стойност на акциите – 7 087 420лв., същата е с повече от 10 % по-ниска от стойността на имотите и е налице съществено увреждане. Същевременно, въззивният състав е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника, като увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора; че апортът е едностранна разпоредителна сделка, при която апортиращият се лишава от правото на собственост, а получените акции срещу апортираните имоти не гарантират в същата степен възможността кредиторите да бъдат удовлетворени, тъй като пазарната им стойност е динамична величина – зависи от активите и пасивите на дружеството, които са динамични и зависят от финансовото състояние на дружеството, както и, същевременно, принудителното изпълнение върху акциите е много по-трудно осъществимо, отколкото насочването на изпълнението върху недвижимите имоти. В обжалваното решение е посочено, че при извършване на апорта дружеството се е лишило от актив, който има сравнително стабилна пазарна цена, изменяща се по трудно и в резултат само от пазарните условия, а придобива в актив акции от капитала, чиято пазарна стойност може да бъде лесно и бързо променена и то не само в резултат на определени икономически фактори, а и от действия на органи на дружеството, в което е извършен апортът, върху които кредиторите на апортиращия не могат да влияят и срещу които те не могат да се защитят по съдебен ред, тъй като самото дружество, в което са апортирани имотите, не е техен длъжник, поради което и удовлетворяването на кредиторите от притежаван от длъжника недвижим имот следва да се определи като по- сигурно.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

При служебната проверка, за която касационният съд не е ограничен от въведените от касатора основания, не се констатира вероятност обжалваното решение да е не е валидно и допустимо.

Оменителните искове по чл. 647 ТЗ са средство за обявяване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелни длъжници на определени увреждащи ги правни действия и сделки с имуществени права от масата на несъстоятелността, при наличие на съответните специфични за отделните фактически състави елементи. Обща характеристика на предвидените хипотези е имуществено увреждане на кредиторите на масата на несъстоятелността, изразяващо се в намаляване на нейното съдържание като пряка последица от разпоредителни сделки и действия от страна на длъжника с негово имущество или създаване на опасност от такова увреждане. Абсолютната процесуална предпоставка за съществуването на право на иск за синдика на несъстоятелния длъжник в хипотеза на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ е наличието на правен интерес. Правен интерес за предявяване на конститутивен иск, какъвто е отменителният по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, е налице всякога, когато се твърди, че за съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване и не съществува друг ред за постигане на дължимата правна промяна (в този см. решение № 11 от 27.02.2020г., постановено по т. д. № 2529/2018г., I т.о. )В настоящия случай синдикът е твърдял, че атакуваната разпоредителна сделка (апорт) е извършена в двугодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, апортът е извършен в капитала на дружество, което е свързано лице с длъжника, и уврежда кредиторите. Признаване на сделката за относително недействителна при осъществяване на предпоставките по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ е предвидено да се извърши само по съдебен ред. Учредителният апорт, който се атакува, е годен предмет на отменителен иск ( в този см. решение № 57/19.07.2010г. по т. д. № 695/09г., I т. о.) С оглед изложеното в случая е налице правен интерес за синдика от предявяване на иска.

По касационната жалба на дружеството в несъстоятелност:

Въпрос № 1 кореспондира с въведените в касационната жалба оплаквания за постановяване на решението в нарушение на закона, тъй като според касатора е прието по презумпция, че атакуваната сделка има увреждащ характер. Въпросът не удовлетворява общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на приетото в мотивите на въззивното решение, в което изводът за увреждащият характер на атакувантата сделка е извършен въз основа на доказателствата по делото.

По въпрос № 2 е необоснована от касатора общата предпоставка за допускане на обжалване, тъй като касаторът не е посочил друг релевантен момент, различен от момента на извършване на апорта, към който следва да се извърши преценката за наличие на увреждане.

Не съответства на мотивите на въззивното решение и въпрос № 3. Въззивният съд не е приемал, че увреждането не следва да бъде установено от ищеца при пълно и главно доказване.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по въпрос № 4 също произтича от необосноваване на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не е посочил кои са императивните материалноправни норми, които според него са неправилно приложени.

Въпрос № не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалване, тъй като е твърде общ и по него не може да бъде даден общозначим за всички хипотези отговор, извън конкретиката на всеки спор.

Въпроси № 6 и № 7 са неясно формулирани и не кореспондират на релевираните в касационната жалба доводи, поради което по тях също не е налице общата предпоставка за допускане на обжалване.

Въпрос № 8 не съответства на мотивите на въззивния съд, в които не е прието, че с извършения апорт е погасено изискуемо вземане на длъжника преди откриване на производството по несъстоятелност.

Не съответстват на данните по делото и в този смисъл не са от значение за крайния му изход и въпроси № 9 и № 10, тъй като въззивният съд не е приемал нито, че е налице изпълнение на парично задължение чрез даване вместо изпълнение на някои от кредиторите преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност и преди началната дата на неплатежоспособността, нито, че е налице относителна равностойност на даденото и погасеното.

Ето защо, по всички тези въпроси не следва да се допуска обжалване.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпроса за увреждащия характер на атакуваната с иск по чл.647 ТЗ сделка е формирана практика на ВКС, вкл. посочената от касатора, с която впрочем въззивното решение е съобразено.

В решение по т. д. № 2530/2016г., I т. о., е прието, че при осъществен апорт длъжникът се лишава от собствеността върху недвижим имот, представляващ актив, чиято пазарна стойност по общо правило е по-малко променлива за по-продължителни периоди от време. В казуалната част на решението по т. д. № 3484/2014г., II т. о., като съответстващи на практиката на касационната инстанция, са споделени съображенията, че с апорта длъжникът обективно уврежда кредиторите си, тъй като с непаричната вноска се лишава от правото на собственост върху недвижими имоти, намалява ликвиден актив от своето имущество, както и че полученият от длъжника срещу непаричните вноски финансов актив не гарантира в еднаква степен възможност за удовлетворяване на кредитора поради обуславянето на реалната стойност на придобитото от имущественото състояние на дружеството и предвид по-трудно осъществимото принудително изпълнение отколкото върху недвижимите имоти. Трайна е практиката на ВКС, че преобразуването на един сигурен актив - недвижим имот в несигурен такъв - дружествен дял уврежда кредиторите на длъжника, тъй като пазарната стойност на дружествените дялове е функция на стойността на активите и пасивите, която е динамична величина, върху която кредиторът не може да влияе и за разлика от имуществения актив - недвижим имот, е по-лесно икономически обезценяем.

С изменението на чл. 649, ал. 1 ТЗ (ред. ДВ бр. 20/2013г.), отчитайки сходството между исковете по чл. 647 ТЗ и по чл. 135 ЗЗД, законодателят е уеднаквил процесуалния режим по отношение на извършените от длъжника в открито производство по несъстоятелност действия и сделки. Ето защо при определянето на сделка като „увреждаща“ по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, следва да се съобрази формираната съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД, обективирана в решение № 639/06.10.2010г. по гр. д. № 754/09г., IV г. о., решение № 407/29.12.2014г. по гр.д. № 2301/14г., IV г. о., решение № 18/04.02.2015г. по гр.д. № 3396/14г., IV г. о., решение № 261/25.06.2015г. по гр. д. № 5981/14г., IV г.о, решение № 50/12.05.2017г. по т. д. № 731/16г. решение № 93/28.07.2017г. по т.д. № 638/16г., II т.о., която приема, че в хипотезата на отменителен иск по чл. 135 ЗЗД увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.

В съответствие с така формираната съдебна практика са и споделените от въззивния състав изводи, че в случая безспорно е налице увреждане, тъй като несъстоятелния длъжник се е лишил от собственост върху недвижим актив, записаните срещу апорта акции не гарантират в същата степен възможността за удовлетворяване на кредиторите, тъй като са зависими от финансовото състояние на дружеството - динамична величина и принудителното изпълнение върху акциите е много по-трудно осъществимо, отколкото насочването на изпълнението върху недвижимите имоти.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите, свързани с приложение на нормата на § 1, ал.1, т.5 ДР на ТЗ. Необоснована от касатора е въведената по тях допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е посочена съдебна практика, с която не е съобразено даденото от въззивния съд разрешение. Касаторът не е обосновал приложното поле на въведеното по тях допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Разпоредбата на § 1, ал.1, т.5 ДР на ТЗ е ясна и ненуждаеща се от тълкуване.

Поставените процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са относими за всяко въззивно производство. По тях е формирана задължителна практика - ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 222 от 06.04.2017г. по т. д. 425/2015г., II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. 1106/2010г., II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г., IV ГО и др., вкл. цитираните от касатора. Съгласно даденото тълкуване непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Дейността на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Въззивният съд при изпълнение на правомощията си не се е отклонил от формираната по поставените процесуалноправни въпроси съдебна практика. Изводът за увреждащия характер на атакуваната сделка е основан на фактите по делото и свързаните с тях доказателства. Същевременно, съставът на апелативния съд е констатирал, че при извършване на апорта дружеството се е лишило от актив, който има сравнително стабилна пазарна цена, изменяща се по трудно и в резултат само от пазарните условия, а придобива в актив акции от капитала, чиято пазарна стойност може да бъде лесно и бързо променена и то не само в резултат на определени икономически фактори, а и от действия на органи на дружеството, в което е извършен апортът, върху които кредиторите на апортиращия не могат да влияят и срещу които те не могат да се защитят по съдебен ред, тъй като самото дружество, в което са апортирани имотите, не е техен длъжник, поради което и удовлетворяването на кредиторите от притежаван от длъжника недвижим имот следва да се определи като по- сигурно. Съобразил е и това, че принудителното изпълнение върху акциите е много по-трудно осъществимо, отколкото насочването на изпълнението върху недвижимите имоти. Правилността на направените изводи е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускането на обжалване.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване по въпросите, свързани с обсъждане на заключенията на вещите лица по делото и за необходимостта от назначаване служебно на експертиза. Освен, че са израз на несъгласие с правилността на решението, въпросите не съответстват на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е констатирал разногласие на вещите лица, противоречие между отделните заключения или значителни разлики в отделни изводи на вещите лица по едни и същи въпроси. От мотивите на въззивното решение не може да се направи извод, че заключенията на вещите лица са ценени не с оглед обосноваността им, а с оглед на броя на вещите лица, които са ги изготвили.

Не следва да се допуска обжалване и по процесуалноправните въпроси, свързани с обсъждане на доказателствата по делото, тъй като, видно от мотивите, не може да се направи извод за основаване на изводите само на избрани доказателства, без обсъждане на останалите събрани по делото доказателства или за непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел обосноваване на определен резултат.

По касационната жалба на „Пимаро България“ АД:

Не е налице въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, на която се позовават. Касаторът не е обосновал приложното му поле, като не е изяснил в какво точно се състои приложението на закона в неговия противоположен смисъл и кои точно фактически констатации са извършени при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Неправилността на решението не е едназначна с очевидната неправилност, която, изведена от съдебната практика на касационния съд, е налице, когато пряко от мотивите на въззивното решение са установими особено тежки пороци - тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

По поставените релевантни въпроси, свързани с извода за наличие на увреждане, „Пимаро България“ АД, подобно на другия касатор, е въвел взаимно изключващите се допълнителни основания по т.1 и т.3, но не е посочил съдебната практика, в противоречие с която е даденото разрешение и не е обосновал приложното поле на т.3 на (чл.280, ал.1 ГПК според дефинитивността в т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи, по тези въпроси е формирана съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която въззивното решение е съобразено. Ето защо по тези въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване по поставените процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция. Както се посочи, в случая изведените от съдебната практика на касационния съд правомощия на въззивната инстанция са изпълнени. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е обсъдил доводите и оплакванията във въззивните жалби на ответниците и свързаните с тях доказателства за правно-релевантните факти и е изложил мотиви по тях. От съдържанието на обжалваното решение не може да се направи извод за обсъждане на доказателствата по делото по начин, който е предпоставен от касатора с въпроси № 14 и № 15- непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел обосноваване на определ ен извод или за основаване на решението на избрани доказателства, както е предпоставено от касатора с въпрос № 16. Въпрос № 10 относно задължението на въззивния съд да събере служебно доказателства относно спорни въпроси по делото от значение за правилното му решаване е предпоставен от невярното твърдение, че в решението на първоинстанционния съд е прието за доказано съществено обстоятелство, без съдът да има специални знания за да направи извод за наличието или отсъствието му. В този смисъл въпросът не съответства на изложените във въззивната жалба оплаквания и не кореспондира на доводите, поддържани в касационната жалба.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: