Определение № 60421 от 01.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на П. Н. Н. и на И. Н. К. срещу въззивно решение № 260198 от 11.01.2021г., постановено по гр.д.№ 12734/2018г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С решение от 09.01.2018г., постановено по гр.д.№ 17539/2012г. на Софийския районен съд, по предявения от Л. Д. Й., А. К. И., И. К. В., Е. В. Й., С. В. Д. и Г. И. В. против Н. К. Н. и Т. К. В. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищците са собственици на имот с пл.№ * по КВС на землището на [населено място], представляващ нива в м.„П.”, идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ 5200 кв.м. Въззивното производство е образувано по жалба на Н. К. Н. срещу посоченото решение в частта, с която искът спрямо него е уважен. След депозирането на жалбата същият е починал на 10.08.2018г. и заместен в процеса от своите наследници по закон И. Н. К. и П. Н. Н.. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, както и на заключението на приетата от районния съд съдебно - техническа експертиза, въззивният съд е приел за установено, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено на ищците в първоинстанционното производство, като наследници на И. И. К. /В./, починала на 27.01.1977г., с решение № 5576 от 02.12.2009г. на ОСЗ „Овча купел” в стари реални граници. Същото е постановено във връзка с решение № 144/2005г. по гр.д.№ 1355/2005г., постановено по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, поправено с решение от 27.11.2006г. по същото дело. Към момента на обобществяването на земята наследодателката е притежавала нива от 5,400 дка в землището на [населено място], м. „П.”, придобита от нея по силата на извършена съдебна делба по гр.д.№ 781/1932 г. Ответниците са основали правото си на собственост върху имота на решение № 1607 от 04.01.2000г. на ПК- Община „Банкя” за възстановяване правото на собственост на наследниците на Т. К. Н. и К. Н. Х. и констативен нот.акт № 26/2010г. за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и покупко-продажба. Съгласно протокол на ТПС комисия от 16.09.1953г. първата е отстъпила нива от 12 дка, а е получила нива от 2 дка в м. „П.”, нива от 6 дка в м. „С.” и ливада от 4 дка в местност „И.”, а съгласно протокол от 05.06.1956г. вторият е отстъпил нива от 3 дка в м. „Б.”, а е получил ливада от 3 дка от блока на ТКЗС в м. „И.”, с посочени граници на имотите. С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот в изпълнение на дълг № 133/12.06.2012г. Н. К. Н. е прехвърлил имота на лицето А. Г. В.. Процесният имот е идентичен с имот пл.№ * по кадастралния план, послужил за проектиране на действащия регулационен план на м. „В.з.И.” от 1990г., с последно изменение за кв. 9 от 2007г. Този имот е нанесен в действащата кадастрална карта на [населено място] като ПИ с идентификатор ***. Същият е идентичен с имота на наследодателката на ищците /нива от 5,400 дка в м.„П.”/ и не съвпада с предоставените на наследодателите на ответниците имоти, описани в протоколите на ТПС комисията от 1953г. и 1956 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че когато и двете страни в правния спор се легитимират като собственици на недвижим имот с нотариални актове или други титули за собственост, както е в случая, разпределението на доказателствената тежест следва да се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка от тях следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното придобивно основание. Посочено е, че в случая това е сторено от ищците, които са доказали принадлежността на правото на собственост относно процесния имот в патримониума на тяхната наследодателка и че понастоящем те се легитимират като негови собственици по силата на решението на ОСЗ от 02.12.2009г., респ. че ответниците не са придобили права върху него. По отношение на направеното пред първата инстанция възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност е посочено, че то не е заявено с отговора на исковата молба по чл.131 ГПК и не е включено в спорния предмет. В заключение предявеният установителен иск за собственост е приет за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът П. Н. Н. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да се произнася с решение по съществото на делото, след като такова е недопустимо предвид липсата на правен интерес от предявените установителни искове по смисъла на чл.124, ал.1 ГПК, още повече, че въпросът за допустимостта на съдебното решение е преюдициален и 2. Може ли да се приемат за доказани исковете, предявени от ищците, при положение, че доказателствата по делото са противоречиви едно спрямо друго, а съдебно-техническата експертиза противоречи и сама на себе си, защото основава заключението си на предположението, че спорният имот бил по-скоро на ищците, отколкото на ответниците. Поддържа се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението на касатора И. Н. К. е посочено, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да реши спора като разгледа и обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства; 2.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на странните; 3.Следва ли съдът да допусне повторна съдебна експертиза, когато представеното по делото заключение е било оспорено като необосновано и възниква съмнение за неговата правилност и 4.Може ли заключението на вещото лице да почива на предположения. Поддържа се, че въпроси №№ 1, 2 и 3 са решени в противоречие с практиката на ВКС, а въпрос № 4 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците по жалбите Л. Д. Й., А. К. И., И. К. В., Е. В. Й., С. В. Д. и Г. И. В. са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият въпрос в изложението на касатора П. Н. Н. е поставен във връзка с неговото оплакване за недопустимост на предявения иск, респ. на постановеното въззивно решение, поради липсата на правен интерес от водене на делото, тъй като техният пряк наследодател и първоначален ответник Н. К. Н. се е разпоредил с процесния имот в полза на трето лице. Във връзка с него следва да се отбележи, че това прехвърляне е извършено след предявяването на иска и съгласно практиката на ВКС в тази хипотеза делото е следвало да продължи своя ход между първоначалните страни, респ. техните универсални правоприемници. Дори разпореждането да бе извършено преди завеждането на исковата молба, правен интерес от предявяването на иска за собственост срещу прехвърлителя също би бил налице съгласно дадените в т.3Б на ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения. По отношение на втория поставен въпрос и свързания с него четвърти въпрос в изложението на втория касатор не са изложени никакви доводи за обосноваване на тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки относно тези въпроси не са налице. Във връзка с тях в допълнение следва да се отбележи, че те са формулирани според твърденията на касаторите и не кореспондират на данните по делото. В случая изслушаната пред районния съд съдебно-техническа експертиза не е била оспорена от страните и съдът е приел нейното заключение като компетентно дадено, като относно използвания от вещото лице израз „по скоро” е посочил, че той е свързан с вариантността на фамилията на братя В. (Б.), а не за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот, който извод е единствено от компетентността на съда. Освен това практиката на ВКС е константна в смисъл, че събирането на противоречиви доказателства по делото не е пречка за уважаването на предявения иск. Първите два свързани въпроса, поставени в изложението на втория касатор, не са решени в противоречие с посочената от него многобройна практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Решаващите му изводи са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото и доводи на страните, както и на направените във въззивната жалба оплаквания. Третият въпрос, посочен по-горе, също е формулиран според твърденията на касатора и не съответства на фактите по делото, тъй като заключението на вещото лице нито е било оспорено като необосновано, нито е възникнало съмнение за неговата правилност. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. В допълнение следва да се отбележи, че не кореспондира на данните по делото и твърдението на касатора, че въззивният съд изобщо не се е произнесъл по направеното от него с допълнителна молба искане за назначаване на нова експертиза. По това доказателствено искане съдът се е произнесъл с протоколно определение на 09.10.2010г. като е посочил, че то е несвоевременно заявено, както и че предпоставките за назначаване на такава експертиза по искане на страната не са налице, нито е налице необходимост от нейното служебно допускане. В случая не е налице никакво противоречие с дадените в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, както и с останалата посочена във връзка с този въпрос практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Независимо, че в т.4 на изложението не е формулиран правен въпрос, а само е посочено, че по отношение на възражението на касатора за изтекла придобивна давност съдът е действал в противоречие с т.6 на ТР №1/2000г., на ОСГК на ВКС, с която е прието, че такова възражение може да бъде направено за първи път и пред въззивната инстанция, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че това разрешение е дадено при действието на отменения ГПК, като в т.4 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК е посочено, че тези постановки не са актуални при действието на действащия ГПК, според който това възражение поначало се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът П. Н. Н. следва да заплати на ответниците по касация сумата 1300 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. За представения отговор на жалбата на И. Н. К. разноски не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени /представеният договор за правна и защита и съдействие от 25.03.2021г. е сключен преди подаването на касационната жалба от този касатор на 29.03.2021г/. Тъй като по делото липсват данни ищците в първоинстанционното производство, респ. ответници по жалбата на П. Н. Н. да са внесли по с/ка на ВКС определеното с разпореждане от 16.03.2021г. на СГС възнаграждение за назначения му особен представител адв. Б. Л. И. в размер на 300 лв. на основание чл.47, ал.6 ГПК, същите следва да бъдат осъдени да му заплатят посочената сума. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,