Определение № 60339 от 08.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1898/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Мултимедиа – БГ“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 424 от 18.02.2020 г. и решение № 1075 от 01.06.2020 г., постановени по т. д. № 4725/2019 г. на Софийски апелативен съд. С първото решение е потвърдено решение № 939 от 17.05.2019 г. по т. д. № 835/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-19 състав, с което са уважени предявените от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, [населено място] срещу дружеството-касатор искове, съответно: искът с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата 25 000 лв. – останала непогасена част от вземането по фактура № 109076 от 29.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 30.04.2018 г. до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 733.71 лв. – лихва за забава върху незаплатената част от главницата по същата фактура за периода от 01.07.2017 г. до датата на завеждане на исковата молба. С второто решение е оставена без уважение подадената от „Мултимедиа – БГ“ ЕООД молба по реда на чл. 250 ГПК за допълване на постановеното по делото решение. Касаторът поддържа, че и двете въззивни решения са неправилни на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за дължимост на исковата сума, като твърди, че електроразпределителното дружество се е отказало от вземанията си по процесния договор за неопределен период от време и поради това не би могло впоследствие да ги претендира отново и да ги направи ликвидни и изискуеми със задна дата. Оспорва и редовността на фактурата, в която са отразени тези вземания, по съображения за издаването й в нарушение на императивни разпоредби на ЗДДС. В първата касационна жалба е релевирано изрично оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл по посочените възражения, а във втората касационна жалба – че съдебният състав неоснователно е преценил същите за ирелевантни за спора. Касаторът моли за допускане на касационното обжалване на първото въззивно решение на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Като значими за изхода на делото поставя въпросите: „ 1. Може ли да се твърди и приеме, че съществуват задължения на ответника за процесния период, въпреки едностранното волеизявление на ищеца /едностранна сделка по ЗЗД/, с което той се е отказал от вземанията си по процесния договор и е декларирал, че няма да издава търговски фактури; 2. Станало ли е едностранното волеизявление /едностранна сделка по ЗЗД/, визирано в предходната точка, част от облигационното правоотношение при положение, че то надлежно е достигнало до ответника и той не се е противопоставил или възразил по какъвто и да било начин; 3. Допустимо и възможно ли е ищецът да направи наново ликвидни и изискуеми със задна дата същите отказани по-рано вземания с друго едностранно волеизявление, при това 1. без изрично съгласие на ответника, 2. Без надлежното му връчване, 3. Без наличие на клауза в договора, която да го допуска и 4. Без постигнато допълнително споразумение; 4. Допустимо и възможно ли е с издаването на „сборна“ фактура за 24 м. назад, противоречаща на множество императивни изисквания на ЗДДС, да се направят наново ликвидни и изискуеми вземания, от които ищецът сам се е отказал с едностранна сделка по ЗЗД“. В подкрепа на твърдението си за противоречие с практиката на ВКС касаторът е посочил: решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т. о., решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т. о., решение № 354 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на II г. о. и решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. По отношение на допълнителното въззивно решение касаторът поддържа, че е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато по въпроса: „Налице ли е очевидна неправилност на въззивното решение предвид обстоятелството, че САС изрично отказва да разгледа, мотивира и се произнесе по направеното и подробно аргументирано възражение на ответника, че ищецът няма право с едностранно волеизявление без съгласието на другата страна да направи наново изискуеми със задна дата вземания по процесния договор, от които сам се е отказал, както и да съобрази правните последици на направеното преди това от ищеца едностранно волеизявление за отказ от дължими се по процесния наемен договор месечни плащания, съчетан с неиздаване на 24 поредни броя ДДС-фактури“. Ответникът по касация – „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, [населено място] – оспорва касационните жалби и моли за недопускането им до разглеждане, респ. за оставянето им без уважение по съображения в писмени отговори от 16.06.2020 г., 27.07.2020 г. и 13.10.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което са процесуално допустими. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД иск срещу дружеството-касатор „Мултимедиа – БГ“ ЕООД с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата 25 000 лв., въззивният съд е споделил извода на първостепенния съд, че посочената сума е дължима, тъй като същата представлява неплатена част от наемната цена за осъщественото през периода 01.07.2015 г. – 31.07.2017 г. ползване на електрическите стълбове, предмет на сключения между страните договор за наем от 01.06.2012 г. Като неоснователни решаващият състав е преценил всички поддържани от въззивника доводи и възражения: за недопустимост на производството поради липса на надлежно пълномощно за процесуално представителство на ищеца; за нищожност на договора за наем поради противоречие с чл. 295, ал. 6 във връзка с ал. 1 ЗЕС; за унищожаемост на същия поради сключването му при измама; за погасяване на вземането по процесната фактура № 109076 от 29.05.2017 г. по давност; за нищожност на същата фактура поради противоречие с чл. 113 ЗДДС. Във връзка с последното възражение въззивната инстанция е посочила, че неиздаването на фактура може да бъде основание евентуално да се ангажира административно-наказателната отговорност на наемодателя, но не може да обоснове отказ на наемателя да изпълни едно свое изискуемо, с настъпил падеж, задължение към наемодателя. С допълнителното въззивно решение Софийски апелативен съд е оставил без уважение молбата на въззивника за допълване на постановеното по делото решение, като е приел, че същото съдържа произнасяне по всички заявени в жалбата оплаквания, в т. ч. и по твърдението, че самият ищец-наемодател е извършил отказ от „инкасиране на дължимите му суми по договора“, изразяващ се в „преустановяване издаването на ДДС-фактури за неопределен период от време“. Отделно от това, решаващият състав е посочил, че липсата или непълнотата на мотивите, респ. необсъждането на част от твърденията на страните, не е основание решението да бъде допълвано от съда, който го е постановил, а тези оплаквания, ако са направени в касационната жалба, следва да бъдат разгледани по реда на инстанционния съдебен контрол. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси – както въпросите, касаещи първото въззивно решение, така и тези, касаещи допълнителното въззивно решение, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Всичките въпроси са основани на твърдението на самия касатор, че по отношение на вземанията, предмет на фактура № 109076 от 29.05.2017г., е налице „едностранен отказ“ от дружеството-наемодател, намерил израз в неиздаването на данъчни фактури. Това твърдение, обаче, е в явно противоречие с фактите по делото и с мотивите на двете атакувани решения. В тях въззивният съд ясно и недвусмислено е посочил, че неиздаването на фактури за дължимия месечен наем не означава отказ от вземането с настъпил падеж, а е от значение единствено за отношенията между наемодателя, като данъчно задължено лице, и фиска. В действителност, поставените въпроси обективират несъгласието на касатора с извода на съда по спорния въпрос за последицата от неиздаване на данъчни фактури за процесния период, но то не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, тъй като проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва, след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваните решения. Освен, че е заявено формално, това основание не може да се счете за осъществено, тъй като решенията нито са явно необосновани (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито са постановени contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 600 лв. (по 300 лв. за защитата по всяка от касационните жалби), определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК