Определение № 1935 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 995/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Р. И. И. чрез адв. С. П. обжалва определение № 262 от 01.02.2024 г. по т.д. 239/24 г., САС, ТО, 11 състав, с което е потвърдено определение по гр.д. 12 746/22 г., СГС, I-2 състав, в частта, с която е отменено определение от 02.04.2023 г., постановено по същото дело, с което Р. И. И. като ищец е освободен на основание чл. 83, ал.2 от ГПК от внасянето на държавна такса за разглеждане на предявените искове за горницата над 200 лв до пълния размер от 1 530,31 лв и е отхвърлено искането на ищеца за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса.

Излага съображения за нарушение на материалния закон, неправилно приложение на чл. 83, ал. 2 от ГПК и съответно на това допуснато съществено процесуално нарушение чрез неправилна преценка на доказателствата, както и необоснованост, неправилно възприемане на установените факти. Излага съображения, че задължение на съда е или да събере нови доказателства, или да даде нова възможност на ищеца да представи декларация за семейно, имотно и здравословно състояние.

Въззивният съд следвало след изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими обстоятелства, да съпостави дължимата държавна такса, както и служебно да събере доказателства за изясняване на релевантните обстоятелства по отправеното до съда искане. Когато първоинстанционният съд бил пропуснал да събере служебно доказателства или да даде указания на молителя за възможностите да представи в срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларираните обстоятелства, въззивният съд бил длъжен да отстрани този недостатък. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд били посочили, че декларацията е непълна.

Оспорва изводите относно притежаваното от него имущество с оглед справка, изискана служебно, като твърди, че апартаментите, които са отразени в нея били продадени през 2013 г. Сочи, че не самото участие в търговско дружество, а доходите, които получава от него, биха могли да са определящи за имущественото му състояние, като счита, че съдът не е направил нужното разграничение, за да прецени точно имущественото му състояние.

Изтъква, че е нарушена нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, така както е тълкувана от ВКС, като в случаите на искане за освобождаване от държавна такса, следвало да се преценява дали страната би могла да се защити и дали определената държавна такса, би била затруднителна за нея, така че да не би могла да защити правата си.

Моли да се отмени определението.

В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли когато по делото липсват доказателства, че молителят по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК получава доходи от управление на дружества, представил е пред съда декларация, в която е посочена липсата на доходи от договори за управление, може ли съдът да предполага наличие на доходи, които не съществуват в патримониума на молителя и на това основание да прави преценка по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК.

2. Следва ли въззивният съд да даде възможност на молителя по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, когато първоинстанционният съд е пропуснал да събере служебно доказателства или когато въззивният съд е събрал такова, да представи в определен срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларираните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 от ГПК с цел изясняване на имущественото състояние на молителя?

По отношение на поставените два въпроса твърди наличие на отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в определнеие № 481 /11.11.2019 г. по ч.т.д. 2062/19 г., I ТО, определение № 73/05.04.2019 г. по ч.гр.д. 723/19 г., ч.т.д. 2062/19 г, определене № 73 от 05.04.2019 г., ч.гр.д. 723/19 г, II ГО, определение № 141 от 01.04.2019 г. ч.гр.д. 4354/18 г, III ГО, определение № 69/12.02.2019 г. ч.гр.д. 4354/18 г, III ГО, определение № 399/06.11.2018 ч.гр.д. 3218/81 г, III ГО, определение № 342 от 10.08.2018 г. по ч.гр.д. 1790/18 г, III ГО.

Ответниците не са подали отговор на частната жалба.

С частна жалба вх. № 9358 /08.04.2024 г, образувана в същото производство, Р. И. И. обжалва определение № 717 от 18.03.2024 г. по т.д. 239/24 г., с което е оставена без уважение молбата му за допълване на определение № 262/01.02.2024 г., по т.д. 239/24 г., САС, ТО, 11 състав, чрез излагане на подробни мотиви по въпроса дали въззивният съд приема, че посочените в частната жалба и молбата за допълване недвижими имоти – апартамент с площ 174 кв.м. и УПИ с площ 830 кв.м. са собственост на молителя, като неоснователна.

Излага съображения за незаконосъобразност на определението, изрично още веднъж подчертава, че не е собственик на апартамент от 174 кв.в местност жилищна група Южен парк и УПИ 830 кв.м. в София, Драгалевци – разширение. Счита, че съдът следва да изложи мотиви дали приема, че жалбоподателят е собственик на този имот. Отказът да допълни определението бил незаконосъобразен. Моли да се отмени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следния правен въпрос:

Длъжен ли е при постановяване на въззивното решение/определение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по същество на спора? Твърди, че по този правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/ 04.01.2001 г. по тълк. д 1/2001 г. на ОСГК, както и т. 2 от ТР 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответниците не са подали отговор на посочената частна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С обжалваното определение № 262 от 01.02.2024 г. по т.д. 239/24 г, АС – София, 11 състав е потвърдил определение № 14739 от 05.12.2023г., постановено по гр.дело № 12 746/2022г., Софийски градски съд, ГО, I - 2 състав, в частта, с която е отменено определение от 02.04.2023 г., постановено по същото дело, с което Р. И. И. като ищец е освободен на основание чл. 83, ал.2 от ГПК от внасянето на държавна такса за разглеждане на предявените искове за горницата над 200 лв до пълния размер от 1 530,31 лв и е отхвърлено искането на ищеца за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса.

Въззивният съд е взел предвид, че производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на Р. И. И. срещу „Юробанк България“ АД, София и „Пиреос недвижими имоти“ ЕООД София за заплащане на сумата 38 257,85 лева, представляваща стойност на подобрения извършени в недвижим имот, като заплащането на сумата се претендира на още четири, наведени в съотношение на евентуалност, основания. С определение от 02.04.2023 г. по гр.дело № 12 746/2022г., Софийски градски съд, Г О, I - 2 състав е уважил частично молбата на ищеца Р. И. И. за освобождаване от държавна такса за водене на производството. Впоследствие, с определение от 05.12.2023 г. съдът е отменил определението от 02.04.2023 г., като е изложил мотиви, че ищецът притежава два недвижими имота в [населено място], както и че същият е съдружник и управител в няколко търговски дружества. Съдът се е позовал на изискана по собствен почин справка от Агенция по вписванията за притежавани недвижими имоти от молителя, както и на справка в търговския регистър. Изложил е съображения, че горните обстоятелства не са били посочени в представената от ищеца декларация.

Въззивният съд е приел, че е неоснователно становището на жалбоподателя относно характера на производството. Посочено е, че не е охранително производството, а по естеството си е съдебна администрация, тъй като същият не приключва с издаване на охранителен акт, ползващ молителя, а иманентно свързано с редовността на исковата молба. С оглед задължението на съда по чл. 101 от ГПК да следи по всяко време да редовността на предприетите от страните процесуални действия, съдът можел изследва предпоставките за освобождаване от държавна такса. С оглед характера на това производство, въззивният съд е приел, че определението по чл. 83, ал. 2 от ГПК не се явява прекратяващо и предвид възможността съдът служебно да установява релевантни за това производство факти, може да бъде отменяно и изменяно, както е сторено от първоинстанционния съд, на основание чл. 253 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че в случая първоинстанционният съд правилно е съобразил всички обстоятелства. Отчетено е, че въззивният съд следва да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от задължението за внасяне на държавна такса въз основа на доказателствата за имущественото състояние на лицето, семейното положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост, както и да изследва служебно имущественото състояние на ищеца, включително притежаваните дялове и акции от търговски дружества. Прието е, че в представената от молителя пред първоинстанционния съд декларация са декларирани невярно обстоятелства, релевантни за преценката на съда по чл. 83, ал.2 ГПК. Ищецът не е декларирал, че притежава дялове в търговски дружества, което е очевидно невярно, предвид данните, съдържащи се в общодостъпния търговски регистър – към момента на подаване на декларацията той е бил собственик на капитала на четири търговски дружества. Посочено е, че доходът от дивиденти от търговски дружества не е единственото обстоятелство, релевантно за преценката на съда, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Прието е, че признание за притежаваните дялове от четири търговски дружества се съдържа в частната жалба, което сочи на невярно деклариране, доколкото непосочването на факти и обстоятелства, релевантни за преценка на съда е по естеството си затаяване на истина. Потвърден е изводът на съда, като съответен на чл. 83, ал.2 от ГПК, така както е тълкуван в практиката на ВКС, като например определение № 51/02.03.2021 г. по т. д. № 2848/19 г. І Т. О. ВКС, че невярното деклариране на обстоятелства се явява пречка да бъде направен обоснован извод, че молителят не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса.

При обжалването на частни жалби, на основание чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК съдът преценява приложимите предпоставки съгласно чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр.2 от ГПК.

По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът следва да формулира правен въпрос, включен в предмета на делото, както и разрешен от въззивния съд по начин, че да обуслови изхода на спора. Въззивният съд, в случая е приел, че изводът на първоинстанционния съд, че са установени имущества (участие в капитала на търговско дружество) на молителя, недекларирани, дават основание да се откаже освобождаване от държавна такса. Съдът не е приел, че има доходи от дяловото участие в търговското дружество, а че дяловото участие представлява имущество, което жалбоподателят притежава и това притежание се включва в имуществото на длъжника и определя имущественото му състояние, като такова, което да осигурява възможност на молителя да осигури внасяне на държавна такса. Следователно не конкретно получаван доход, а имуществото като цяло, е обусловило извода, че не са налице предвидените в закона предпоставки за освобождаване от държавна такса. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че вторият правен въпрос, не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е изхождал от задължението си съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК, да извърши цялостна проверка на декларираните обстоятелства от ищеца, предявил искане за освобождаване от държавна такса, както и съгласно публичните регистри да извърши проверка на вписани обстоятелства относно молителя. В този смисъл въззивният съд е извършил проверка на декларираните обстоятелства, като е извършил и собствена преценка за притежаваното имущество на ищеца, съобразно публичните регистри. В случая въззивният съд, е извършил именно такава проверка. Посоченият от касатора правен въпрос е свързан с тезата му, че следва да представи отново декларация. Такова изискване, за повторна декларация, не е посочено от въззивния съд, както и не съществува в нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Поради това с поставения правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на втората частна жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното. По отношение на искането на молителя за допълване на определението, въззивният съд е приел, че искането е неоснователно. Въззивният състав не бил се произнесъл по отношение на притежаването на право на собственост върху апартамент с площ 174 кв.м. София и УПИ с площ 830 кв.м, [населено място], не може да бъде приравнено на липса на произнасяне по цялото заявено с частна жалба искане. Преценката за правото на собственост върху недвижим имот е само част от дължимата от съда преценка на неговото имуществено състояние, наред с преценката за неговото семейно положение, възраст, здравословно състояние и трудова заетост, която била всеобхватна и комплексна. Съобразно разпоредбата на чл. 82, ал.2, т. 2 от ГПК имущественото състояние на молителя се установявала с декларация, която е приета за невярна. С оглед на това съдът е приел, че в съответствие с трайната практика на ВКС следва да се приложат последиците от невярно деклариране. Прието е, че въззивният съд не е пропуснал да се произнесе по отношение на двата имота.

В случая поставеният правен въпрос по тази частна жалба, не е обуславящ изхода на спора. Искането е за допълване на определението на въззивния съд, поради това, че не ставало ясно дали относно два имота, съдът е приел, че са собственост на молителя И.. Въззивният съд е обсъдил този довод и посочил, че е приложил норма на чл. 83, ал.2 от ГПК, проверявайки декларираните данни относно имуществото на длъжника е установил, че декларираното не съответства на провереното и установено имуществено състояние, за да обобщи извод, че не е необходимо да бъде освободен от внасяне на държавна такса молителят. Ето защо липсва основание да се приеме, че въззивният съд не е изложил мотиви относно всички доводи на молителя и с поставения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият съдебен състав