Определение № 50230 от 03.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 933/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Папратилов, [населено място], срещу решение № 225/06.12.2021 г., постановено по в.т.д.№ 689/2021 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 21/09.07.2021 г. по т.д.№ 164/2020 г. на Окръжен съд – Кърджали за признаване за установено по отношение на касатора, че съществува вземане на И. В. К., [населено място], в размер на 44150 лв., представляващо неизплатено парично задължение по запис на заповед от 21.04.2016 г., ведно със законната лихва от 11.05.2020 г., за което е издадена заповед № 119/15.05.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 355/2020 г. на Районен съд – Кърджали. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът И. В. К. оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че записът на заповед, издаден на 21.04.2016 г. от Г. С. Папратилов в полза на И. В. К. за сумата от 44150 лв., е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Възраженията на издателя за нищожност на записа на заповед като привидна сделка, нарушаваща добрите нрави, сключена при принуда и вследствие на крайна нужда, е счетено за неоснователно. Въведените основания за нищожност са свързани с твърдението за съществуващо между издателя и поемателя каузално правоотношение. Според ответника по иска (настоящ касатор) процесният запис на заповед е издаден като обезпечение, което да гарантира уговорено под условие парично вземане на ищеца към него, произтичащо от сключен между тях в качеството им на съдружници в „Г. годо“ ООД договор от 22.04.2016 г. за продажба на дружествените дялове на ищеца. Уговорката при сключването на този договор била че В. му прехвърля дружествените си дялове по номинална стойност – за сумата 850 лв., но ако до края на 2016 г. дружеството подобри финансовото си състояние (изключително тежко преди и към датата на сключването на договора) и успее да покрие загубите си, ответникът му дължи още и процесната сума. Това условие не се сбъднало, поради което претендираното вземане не се дължало. Ищецът (ответник по касационната жалба и поемател) възразява записът на заповед да е издаден във връзка с договора от 22.04.2016 г. за прехвърляне на дружествените му дялове от „Г. годо“ ООД и задължението да е поето под релевираното от ответника условие - само при стабилизиране на финансовото състояние на дружеството и реализиране на печалба. След обсъждане на събраните по делото доказателства (протоколи от заседания на общото събрание на съдружниците на дружеството „Г. годо“ ООД от 15.04.2016 г. и от 22.04.2016 г., договор за прехвърляне на дяловете от 22.04.2016 г. от В. на Папратилов, справки в търговския регистър и свидетелски показания), решаващият състав на апелативния съд е изложил съображения, че релевираното от ответника каузално правоотношение не се установява при лежаща върху него доказателствена тежест. Прието е, че договорът по чл. 129 ал. 2 от ТЗ, както и решенията на общите събрания на съдружниците на „Г. годо“ ООД не установяват връзка между продажбата на дружествените дялове и ценната книга и конкретно твърдяната такава за обезпечителния характер на записа на заповед поради действително договорена по-висока продажна цена на дяловете. Като страна по договора, ответникът е могъл да опровергава посочената в него продажна цена чрез гласни доказателства само в хипотезата по чл.165, ал.2, изр.1 ГПК, но същата не била налице, тъй като ищецът отрича това както в становището си по делото и дадените на основание чл. 176 от ГПК обяснения, така и в показанията си като свидетел по предходно дело № 129/2019 г. по описа на ОС - Кърджали. Дори и да се приеме, че записът на заповед обезпечава друго каузално правоотношение – в който смисъл е налице признание на ищеца в показанията му като свидетел по т.д. № 129/2019 г. и тези на разпитаните по настоящото дело свидетели Сюлюкчиев и Н., не се установява задължението на ответника да е поето при твърдяното от него условие, при несбъдването на което вземането не възниква, съответно не се дължи и плащане по записа на заповед. Поради неустановяване на въведеното каузално правоотношение, за неоснователни са счетени и възраженията за нищожност на сделката, като противоречаща на добрите нрави – издателят да е бил принуден да издаде записа на заповед, тъй като в противен случай ответникът не би му прехвърлил дружествените си дялове от „Г. годо“ ООД. По отношение на възведените твърдения за принуда и крайна нужда е посочено, че те не осъществяват основанието за нищожност по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, както и че не са били събрани доказателства за факти, които да са от значение за други самостоятелни основания за недействителност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК два въпроса: „При въведено от ответника каузално основание за издаването на процесния запис на заповед, длъжни ли са първоинстанционният и въззивният съд да обсъдят съществуването на каузалната сделка и вземането по нея?“ и „При обсъждане на свидетелските показания, дадени пред първата инстанция, следва ли преценката на въззивния съд да бъде обоснована с оглед другите доказателства по делото, за да се изключи заинтересованост на свидетелите?“. По първия въпрос касаторът твърди противоречие с ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория – с решение № 34/22.02.2016 г. по гр.д.№ 4657/2015 г. на ВКС, І г.о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По първия поставен въпрос е дадено разрешение в посоченото от касатора ТР № 4/2013 г. – т.17, а в мотивите на въззивното решение подробно са обсъдени въведените твърдения за съществуването на каузално правоотношение и връзката му с издадения запис на заповед. В цитираното от касатора решение № 34/22.02.2016 г. на І г.о. на ВКС е възпроизведена съдебна практика, според която не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Съставът на апелативния съд е изложил съображения кои факти, от значение за делото, приема за доказани, след като е обсъдил всички събрани доказателства, без да откаже да кредитира показанията на определени свидетели поради евентуална заинтересованост. Възпроизведените в обжалваното решение мотиви на първоинстанционния съд за евентуална заинтересованост на един от свидетелите са ясно разграничени от самостоятелно формираните изводи на въззивната инстанция. Съставът на ВКС счита, че поставените въпроси са относими изцяло към правилността на преценката от фактическа страна на събраните по делото доказателства, въз основа на които са формирани изводите за липса на връзка между издадения запис на заповед и въведеното каузално правоотношение с конкретно посочени уговорки между страните, поради което въпросите не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – да дават разрешение на правен въпрос, който е от значение за решаващите правни изводи на съда. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 30.03.2022 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд