Определение № 50017 от 25.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 160/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Ю. М. Р., чрез адв. Св.Ж. против решение № 775/05.07.2021 г. по в.гр.д.№ 3632/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 3687/24.06.2020 г. по гр.д.№ 10819/2017 г. на Софийски градски съд, като краен резултат е отхвърлен искът на касаторката срещу „ЗК Лев Инс“АД за присъждане на застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на баща й М. Х. Р. за разликата над 100 000 лв. до 200 000 лв. и е отхвърлен искът на касаторката срещу „ЗК Лев Инс“АД за присъждане на застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на Й. Х. Д. за сумата от 200 000 лв. Касаторката счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно и че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. „ЗК Лев Инс”АД е подало насрещна касационната жалба против решение № 775/05.07.2021 г. по в.гр.д.№ 3632/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3687/24.06.2020 г. по гр.д.№ 10819/2017 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „ЗК Лев Инс“АД да заплати на Ю. М. Р. сумата от 100 000 лв., застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на баща й М. Х. Р.. Третото лице-помагач на страната на застрахователя Т. Д. П. не е подало писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни - подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано в процеса настъпването на ПТП на 25.11.2016г., причинено виновно от водача Т. Д. П., която е управлявала лек автомобил „БМВ” със сключена при ответника-застраховател застраховка относно гражданската отговорност на автомобилиста. При инцидента са починали бащата на ищцата М. Р. и небиологичната й майка Й. Д.. По спорните въпроси относно валидността на сключените извънсъдебни споразумения между ищцата и застрахователя въззивният съд е достигнал до следните изводи: Счел е за неоснователни поддържаните от Ю. Р. доводи за невалидност на споразумение № 25/14.01.2020г. поради липсата на отпечатък от десен палец на ищцата, която била неграмотна. Изложил е, че в случая това споразумение е било подписано от ищцата и същата е изписала имената си. САС е приел, че както полагането на подпис /чл.180 ГПК/, така и поставянето на отпечатък и приподписване на изявлението от двама свидетели / чл.189, ал.1 ГПК/ са две алтернативни изисквания, чиято цел е потвърждаване от автора на писменото изявление, извършено съзнателно и под контрол на волята му и възможност за идентифицирането му като автор в бъдеще. Прилагането на процедурата по чл.189, ал.1 ГПК се прилага само в хипотези, когато участващото лице е в такава степен неграмотно, че не е в състояние да изпълни саморъчно дори индивидуален писмен знак / саморъчен подпис/. При нотариалното удостоверяване по чл.589, ал.2 ГПК на подпис върху частен документ нотариусът не е задължен да проверява степента на грамотност на автора на писменото изявление. Достатъчно е да се увери, че лицето полага индивидуален писмен знак и да се увери, че го прави осъзнато и доброволно. САС е посочил, че в конкретния случай страните не спорят, че ищцата е положила собственоръчно подпис и е изписала трите си имена върху споразумението. В тази връзка въззивният съд е обсъдил и полагането на подпис от Р. и върху други документи, подавани пред държавни органи – заявление за издаване на лична карта, заявление до Дирекция «Бюро по труда» и др., свидетелските показания, като е достигнал до краен извод, че ищцата притежава базови умения да чете и пише на български език, които й позволяват да се изпълни саморъчен подпис и ограничени умения да изпише името си и е потвърдила устно пред нотариуса, че разбира съдържанието на подписания от нея документ. Поради което САС е заключил, че не е нарушена формата на нотариалното удостоверяване на подписа на ищцата върху процесното споразумение. Със същото Р. е приела да получи по банков път от застрахователното дружество сумата от 20 000 лв. за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на небиологичната й майка Й. Д. при ПТП на 25.11.2016 г., като с това окончателно са били уредени всички претенции на ищцата въз основа на посоченото застрахователно събитие. САС е констатирал, че с платежно нареждане от 17.02.2020г. застраховатгелят е наредил банков превод в полза на ищцата за договорения размер от 20 000лв. Върху посоченото нареждане доставчикът на платежна услуга е отбелязал, че то е било изпълнено на същата дата, което според съдът кореспондира и със задълженията на банката по ЗПУПС, когато банката на платеца и на получателя е една и съща. Ето защо искът за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Й. Д. за сумата от 200 000 лв. е бил приет за неоснователен. По отношение претенцията с оглед настъпилата смърт на бащата на ищцата, САС се е позовал на събраните гласни доказателства и е приел, че отношенията между баща и дъщеря са били много добри, помагали са си в ежедневието, живеели заедно. Било голяма трагедия за нея да загуби едновременно и баща си, и небиологичната си майка. Отказвала да излиза и да се среща с хора. След инцидента не оставала у дома, а живеела при сестра си. Определил е обезщетение в размер на 100 000 лв. за претърпените неимуществени вреди. По касационната жалба на Ю. М. Р.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да следи служебно за нарушения при докладването на делото и разпределението на доказателствената тежест? Следва ли въззивният съд да преразглежда фактическите изводи на първоинстанционния съд, които не са оспорени във въззивната жалба?; 2/ Когато ответникът твърди, че е извършил плащане и кредиторът оспорва плащането, следва ли ответникът да докаже заверяването на сметката на кредитора или е достатъчно само да се представи доказателство, че е наредил превода?; 3/ Следва ли при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд да обсъди и вземе като ориентир нивата на застрахователни лимити и размера на присъжданите обезщетения по други сходни случаи? Касаторката се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. По отношение на първи въпрос сочи противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по втори въпрос – с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 216/06.03.2013 г. по т.д. № 882/2011 г. на ВКС, II т.о.; по трети въпрос – с Решение № 214/08.01.2019 г. по т.д. № 39231/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 5/24.03.2017 г. по т.д. № 2787/2015 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 101/18.04.2018 г. по т.д. № 1858/2017г. на ВКС, II т.о. Първият правен въпрос е поставен от касаторката при наведени доводи, че във въззивната жалба на застрахователя срещу първоинстанционното решение не се съдържат оплаквания по отношение констатациите на СГС, че ищцата е неграмотна и оттук, че нотариалното удостоверяване на подписа й е опорочено, поради което и споразумението е нищожно, както и липсват оплаквания срещу направения доклад от първоинстанционния съд. Така формулираният въпрос не съответства на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, т.е. не отговаря на изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд в о.с.з. на 23.02.2021 г. с определение за разпределение на доказателствената тежест относно направеното оспорване от ищцата на процесното споразумение е, както изрично посочва решаващият съд, въз основа на уточнителни молби представени пред САС от застрахователя от 28.08.2020 г. и от 17.02.2021 г., съдържащи доказателствени искания, насочени към установяване на степентта на грамотност на ищцата, т.е. оспорени са фактическите констатации на първоинстанционния съд, в покрепа на доводите по въззивната жалба за валидност на споразумението. Правен въпрос относно тези допълнителни молби, които се явяват обуславящи произнасянето на САС касаторката не поставя. Вторият правен въпрос също не отговаря на произнасянето на въззивния съд. В мотивите на въззивното решение изводът за заплащане на сумата по споразумението е направен не само и единствено, както твърди касаторката, въз основа на нарежденето за превод. Изложени са от САС аргументи и за наличие на удостоверяване от банковия служител, че нареждането е било изпълнено на същата дата, както и че това съответства на специалната нормативна регламентация при съвпадане на банката на наредител и получател. Следователно така формулираният въпрос не се явява обуславящ решаващите правни изводи на съда. По отношение на третия правен въпрос настоящият състав на ВКС счита, че въззивната инстанция изрично е отнесла проявлението на констатираните релевантни обстоятелства за определяне на обезщетението за неимуществени вреди към датата на деликта, като е отчела икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, следователно е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика - Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Представените от касаторката решения на ВКС в подкрепа на тезата й за практика по сходни казуси, не разкриват характеристики на сходство с процесния случай в основните за определяне на размера на обезщетението факти. Така решение по т.д. № 1858/2017г. на ВКС, II т.о. е по отношение на претендирано от родител обезщетение за болки и страдания във връзка със смърт на дете, при това в млада възраст. Решението по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, IV г.о. касае обезщетение по ЗОДОВ; решение по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. - ПТП през 2005г. и търсено обезщетение за неимуществени вреди от загуба на дете; решение по т.д. № 2787/2015г. на ВКС, II т.о. - ПТП през 2011 г. и търсено обезщетение от малолетно дете и от майка на починало лице. Следователно по отношение на поставения трети правен въпрос не е осъществено допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Ю. Р.. На осн. чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба от застрахователното дружество. Водим от горното, Върховният касационен съд