Определение № 50063 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2007/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Н. З., чрез пълномощник адв. Д. Б. от САК, срещу решение № 11/31.01.2022 г. постановено по възз. гр. д. № 446/2021 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 190/14.07.2021 г. по гр.д. № 178/2021 г. на Окръжен съд Плевен в частта му, в която е отхвърлен предявения от З. против Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1,т.1 ЗОДОВ, за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 18.09.2018 г. до 16.05.2019 г., в резултат на незаконно задържане по ч.н.д. № 481/2018 г. по описа на ОС-Ловеч, в разликата над 3000 лв. до предявения размер от 50000 лв. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. За приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?; 2. За задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконните мерки за процесуална принуда, обуславящи неимуществени вреди, както и да изложи мотиви, относно значението им за определяне размера на обезщетението за тези вреди?. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: ППВС № 4/1968 г.; ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС; Решение №1092/24.04.2012 г. по гр.д. № 1092/2011 г. на ВКС, III ГО; Решение № 100/08.07.2019 г. по гр.д. № 2682/2018 г. на ВКС, IV ГО. По отношение на втория въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетно се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че пред Окръжен съд Ловеч е било образувано ЧНД № 481/2018 г. въз основа на внесена от Окръжна прокуратура Ловеч Европейска заповед за арест № 58/2018 г. от 30.06.2018 г., издадена от зам. прокурор на Прокуратурата към Апелативен съд гр.Лариса Гърция, с искане за предаване на българския гражданин Х. Н. З., с цел провеждане на наказателно преследване за престъпления по чл. 1, т. 1в и чл. 30, т. 1в от 3. 4251/2014 г. и чл. 27, т. 1, чл. 47, т. 1, чл. 57, 83, 94, т. 1 НК на Република Гърция, касаещи подпомагане незаконно влизане и пребиваване в страната, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 2 до 12 години и парично наказание в размер от 150 до 60000 евро за всяко превозно средство. С Решение № 103/19.11.2018 г. по същото дело, съдът е допуснал изпълнението на ЕЗА и е взел по отношение на З. мярка за неотклонение „задържане под стража“. Решението на Окръжен съд Ловеч е потвърдено с решение № 279/30.11.2018 г. по ВЧНД № 432/2018 г. на Апелативен съд- Велико Търново. Въззивният съд е посочил, че жалбоподателят е бил задържан на 17.09.2018 г. въз основа на издадена ЕЗА, като до 11.12.2018 г. е бил в България /в периода от 30.10.2018 г. до 19.11.2018 г. бил с мярка „домашен арест“/. Освободен е от ареста на Затвора, [населено място] на 11.12.2018 г., а на 12.12.2018 г. е предаден в изпълнение на ЕЗА в Поделение за задържане, гр.Лариса, Гърция. Бил е освободен на 16.05.2019 г., поради обявяването му за невинен с решение на Едночленен апелативен съд Лариса –освободителна заповед, издадена от Поделение за задържане, гр.Лариса. Т.е. общият период на задържането е 8 месеца, от които по - малко от 3 месеца в България и почти 5 месеца в Гърция. Въззивния съд е посочил, че по правилността на фактическите и правни констатации се произнася само въз основа на наведените във въззивната жалба оплаквания, и че за това, което не е посочено във въззивната жалба като порок на първоинстанционното решение, касаещ правилността на същото, ефектът на постановения акт се запазва и въззивният съд няма правомощието да преразглежда и пререшава въпросите, установени с необжалваната част на решението, с която на посоченото правно основание е признато вземане на ищеца за обезвреда. С оглед на това, е прието, че предметът на въззивното производство е само размерът на определеното от първостепенния съд обезщетение. За да счете, че сумата от 3000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищеца за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнената спрямо него процесуална принуда, въззивният съд е взел предвид, продължителността на задържането - 8 месеца, и че лишаването от свобода, неизменно било свързано с търпяни негативни изживявания. По повод задържането били водени две съдебни производства - първоинстнционно и въззивно, като пред първоинстанционния съд били проведени пет съдебни заседания, в които ищецът участвал. Отчетена е възрастта на ищеца към момента на задържането - 65 г., създадената несигурност по висящото тежко обвинение и пребиваването на ищеца в по-голямата част от периода в чужда държава. Прието е, че от събраните гласни доказателства не се установяват тежки и трайни изменения в психиката на ищеца в резултат на това задържане. Не се доказало обстоятелството притеснението на ищеца да е засилено, предвид на това, че е издържал семейството си. Посочено е, че условията в ареста в гръцката държава, не било обстоятелство наведено в исковата молба, поради което не можело да бъде отчетено при определяне размера на обезщетението. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото, т. е. осъществява общо основание, но не и поддържаното допълнително такова. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Въззивният съд е съобразил задължителната за съдилищата практика вкл. и тази, на която касаторът се позовава и е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните по спора обстоятелства, които са от значение за приложение на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В обжалваното решение са изложени мотиви и съображения в подкрепа на установените фактически обстоятелства и са направени обосновани изводи за тяхното значение към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед степента, интензитета и продължителността на неблагоприятното засягане на нематериалните блага на ищеца. Поставения втори въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. В случая липсва препращане от въззивния съд към мотивите на първата инстанция. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК. В случая въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. По този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска и на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази част изложението към касационната жалба не е съобразено с постановките по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото те изискват страната да мотивира допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие промяна на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. От една страна, по този въпрос страната се позовава на съществуваща задължителна съдебна практика, сочейки основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а от друга - по същия въпрос прави искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чийто фактически състав изключва заявените предпоставки на първата хипотеза. Касаторът не е съобразил постановките в т. 1 от горецитираното тълкувателно решение, че всяко едно от поддържаните от него допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави, които са релевантни при обосноваване на общо основание, изведено от решаващите мотиви на въззивния съд и които не могат да бъдат предявявани кумулативно спрямо едно и също общо основание. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая касаторът не мотивира наличието на това основание, а основанието е посочено бланкетно. След служебната проверка на обжалваното решение касационният съд намира, че не са налице основания да се приеме, че то е очевидно неправилно. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение