Определение № 5290 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2795/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от “Екоел” ЕАД (в ликвидация), подадена чрез ликвидатора В. В. (с юридическа правоспособност), срещу решение № 68 от 19.04.2023 г. по в.гр.д.№ 255/2022 г. на Апелативен съд-Велико Търново, поправено с решение по чл.247 ГПК с № 73/21.04.2023 г., с което е потвърдено решение № 98 от 28.03.2022 г. по гр.д. № 334/2021 г. на Плевенски окръжен съд в обжалваната пред въззивния съд, а именно тази, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от “Екоел”ЕАД (в ликвидация) срещу “Георгиев-ПЛП” ООД иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху ПИ с идентификатор 56722.666.1005, като прекрати преминаването си през имота, за което не е надлежно учредено право на преминаване по чл.192, ал.1 ЗУТ, както и да премахне за своя сметка изградените от в процесния ПИ с идентификатор 56722.666.105 бетонова пътека и осветителни стълбове. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон-касационни осонвания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са формулирани следните въпроси: 1. Преминаването през чужд имот, отреден за терен за второстепенна задънена улица, представлява ли неправомерно действие, което пречи на собственика на имота да упражнява в пълен обем правото си на собственост; 2. Длъжен ли е преминаващият през чужд имот, отреден за терен за второстепенна задънена улица, да иска учредяване на право на преминаване по чл. 192, ал.1 ЗУТ за периода до заплащане на обезщетение в полза на собственика за терена, отреден за задънена улица. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, и Решение № 5 от 14.03.2018 г. до гр.д.№ 1030/2017 г. на ВКС, І г.о. - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Насрещната страна “Георгиев ПЛП”ООД, в депозиран отговор, чрез адвокат И. Н., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценка за наличие на предпоставки за допускане касационното облжаване, намира следното: Касационната жалба е допустима, подадена в срок срещу подлежащ на касационно обжалване акт, подписана е от ликвидатора на дружеството-касатор като лице с юридическа правоспосност, отговаря и на другите изисквания за редовност по чл.284 ГПК. Пред Окръжен съд-Плевен като първа инстанция, е подадена искова молба от ищец “Екоел” ЕАД /в ликвидация/, срещу ответник “Гeоргиев-ПЛП” ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 от ЗЗД. Ищецът твърди, че е собственик на поземлен имот /ПИ/ с идентификатор 56722.666.1005, с площ от 785 кв. м., отреден за второстепенна задънена улица /тупик/, която не е реализирана, като собствеността е придобита на основание придобивния способ “придобиване чрез преобразуване” по чл. 17а от ЗППДОП (отм.), респективно по чл. 1 от ПМС № 201/25.10.1993 г. Ищецът твърди, че от самото обособяване на ПИ с идентификатор 56722.666.1005, със Заповед № РД-12-671/04.05.2007 г. на Кмета на [община] за одобряване на ПУП – ПРЗ, ответникът “Гeоргиев-ПЛП” ООД използва без правно основание, собствения на ищцовото дружество горепосочен ПИ за пешеходен достъп на работниците на ответното търговско дружество до сграда с идентификатор 56722.666.1129.1 на [улица]и обратно, чрез използване на бетонова пътека, метална врата, бетонови стълби и улично осветление, специално изградени за целта от “Гeоргиев-ПЛП” ООД в ПИ с идентификатор 56722.666.1005, собственост на “ЕКОЕЛ” ЕАД /в ликвидация/, ПИ с идентификатор 56722.666.1004, собственост на “Кабалан” ЕООД и ПИ с идентификатор 56722.666.78, собственост на Община Плевен. В продължение на пет години ищецът е отправял писмени покани до ответното дружество за участие в провежданите тръжни процедури за продажба на процесния ПИ, както и на други две второстепенни улици с идентификатори 56722.666.118 и 56722.666.106, които също се използвали без правно основание от ответника. Иска се от съда да осъди ответника да преустанови неоснователните действия, с които пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху процесния имот, като прекрати преминаването през имота, както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата 28 000 лева, представляваща обезщетение за ползването на имота в периода 26.04.2016 г. – 26.04.2021 г. С допълнителна молба вх. № 3046/25.05.2021 г. ищецът е поискал от съда ответникът да бъде осъден и да премахне за своя сметка изградените от него бетонна пътека и осветителни стълбове в процесния имот. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил основателността на иска по чл. 109 от ЗС с възражения, че не е ползвал и не ползва процесния имот, както и че имотът представлява улица с предназначение да се преминава по нея, която е част от вътрешнозаводските пътища на бившия завод “Електрон”, поради което не отговаря на истината твърдението на ищеца, че изграждането й не е реализирано. Първоинстанционният съд е отхвърлил двата обективно съединени иска по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение само в частта по произнасянето по иска по чл.109 ЗС. В останалата част - по иска по чл.59 ЗЗД, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Въззивното решение е постановено при формиране на мнозинство от двама от членовете му, като съдията-докладчик по делото е подписал същото с особено мнение, приложено с решението-чл.21, ал.6 ГПК, с което е заел различна позиция по спора. Доколкото становището на мнозинството от членовете на съдебния състав формира взетото решение – чл.21, ал.5 ГПК, то преценката за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване се прави именно с оглед изложените от мнозинството на състава мотиви, а не тези по особеното мнение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ищецът се легитимира като собственик на процесния ПИ с идентификатор 56722.666.1005, представляващ второстепенна задънена улица – тупик поради следното: Държавното предприятие “Електрон” – гр. София е преобразувано в еднолични търговски дружества с държавно имущество, като на основа на имуществото на Комбинат “Електрон” – гр. Плевен, е образувано “ЕКОЕЛ” ЕООД, вписано в ТР на 01.11.1991 г. по ф. д. № 4631/1991 г. на Плевенския Окръжен съд, преобразувано впоследствие в ЕАД – сега в ликвидация. В капитала на новообразуваното търговско дружество е включен терен от 129 140 кв. м. съгласно АДС № 719/23.01.1998 г. Съгласно заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, по силата на ПУП – ПРЗ, одобрен със Заповед № РД-15-220/25.01.2000 г. на Кмета на Община Плевен, имотът е разделен и от него са образувани 24 нови УПИ, заключени между новообразувани улици – тупици. Въз основа на Заповед № РД-12-671/04.05.2007 г. на Кмета на Община Плевен чрез изменение по реда на чл. 129, ал. 2 ЗУТ на действащия застроителен и регулационен план, през 2007 г. са образувани нови УПИ, с ново отреждане, отпадат съществуващи улици и се предвиждат нови, сред които и процесната задънена улица от ok 429а до новопроектирано ok 292к – поземлен имот с идентификатор 56722.666.1005. Към датата на експертизата не е установено да е инициирана процедура по отчуждаване на имотите с цел реализиране на предвижданията по ПУП – изграждане на обекти публична държавна или общинска собственост, каквито са улиците – елементи на техническата инфраструктура по чл. 64 ЗУТ, улиците не са и реализирани. След образуването на новите УПИ ,ликвидаторите на “ЕКОЕЛ” ЕАД са извършили множество прехвърлителни сделки с тях, като вещото лице подробно е посочило кое УПИ от кой правен субект е придобито. Процесния поземлен имот, с идентификатор 56722.666.1005 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-71/06.08.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, е записан в КККР като собственост на “Екоел” ЕАД. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че е придобил идеална част от процесния имот-вътрешна улица, тъй като такова придобиване не се установява от представения н.акт № 16/102004 г., на който ответникът се позовава за това свое право, и няма други ангажирани от него доказателства за такова придобиване. Въззивния съд е приел, че по делото не е доказано ответното търговско дружество да извършва твърдените от ищеца неправомерни действия, с които да му пречи да ползва ПИ с идентификатор 56722.666.1005 и които са обусловили търсената защита с иска- нито че ползва тази улица за пешеходен достъп на работниците и служителите до производствената сграда, нито че я е изградил и ползва бетонова пътека, метална врата, стълби и осветление. От показанията на разпитаните по делото свидетели, които въззивният съд е кредитирал, е установено, че работниците и служителите на ответното търговско дружество пеша, с личните си автомобили или ползвайки служебен транспорт, стигат до работното си място не през процесната второстепенна улица с идентификатор 56722.666.1005, а през имот с идентификатор 56722.666.116. В заключението си по допуснатата СТЕ вещото лице е установило, че бетоновата пътека в процесния имот е била изградена в периода от 05.04.2009 г. – 19.08.2009г., но липсват данни кой я е изградил. През 2012 г. и периода 03.2019 г. – 26.04.2021 г. е съществувала въздушно – проводна линия за ел. захранване на осветление чрез въздушно положен кабел, като в о. с. з. вещото лице е заявило, че наличието на този кабел по никакъв начин не доказва, че същият е използван и захранван. Въззивния съд е изложил и допълнително съображение, че дори и процесната второстепенна улица да е била използвана от работниците и служителите на ответното дружество да преминават пеша, това преминаване не представлява неправомерно действие, което да пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост. Обосновал е този извод с предназначението на процесния недвижим имот. Позовал се е на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗУТ, според която конкретното предназначение на ПИ се определя с ПУП и в урбанизираните територии или в отделни ПИ извън тях може да е за различни функции, в това число за техническа инфраструктура. Въззивния съд е кредитирал като детайлно и обосновано заключението на вещото лице, съгласно което в ПУП, имотът с идентификатор 56722.666.1005 е отреден за второстепенна задънена улица и може да се ползва единствено и само като улица. Използването на имота на ищеца от всяко трето лице по неговото предназначение нито съставлява неправомерно действие, нито пречи на последния също да използва имота си като улица. За ирелевантно е счетено обстоятелството дали до имота на ответника има достъп по други проектирани реализирани или не улици, като същият не е длъжен да разполага с учредено право на преминаване по реда на чл. 192 ЗУТ. Посочено е още, че улиците – елементи на техническата инфраструктура по чл. 64 ЗУТ, са публична общинска собственост, че имоти - собственост на физически или на юридически лица, могат да бъдат отчуждавани принудително за задоволяване на общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждането на обекти - публична общинска собственост, или на одобрен подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти от първостепенно значение - публична общинска собственост, за който има влязло в сила разпореждане за допускане на предварителното му изпълнение, както и в други случаи, определени със закон, след предварително и равностойно парично или имотно обезщетение. По изложените съображения въззивния съд е приел, че не са налице предпоставките от фактическия състав на чл. 109 от ЗС – неоснователни действия, пречещи на собственика да упражнява правото си на собственост, и е намерил предявения иск с правно основание чл. 109 от ЗС за неоснователен. При тези мотиви на въззивното решение, не се установява наличие на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. И двата формулирани от касатора въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предпоставени от наличието на факт, който в случая въззивният съд е приел за недоказан – използване на процесната второстепенна задънена улица от ответника за пешеходен достъп до имота на ответника, поради което по въпросите не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в мотивите на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на решаващия извод на въззивния съд за липсата на един от елементите от фактическия състав на чл.109 ЗС, а именно - липса на въздействие под формата на изграждане на бетоновата пътека с осветление и нейното използване от ответника, нито един от формулираните от касатора два въпроса не се отнася. Същевременно преценката дали е осъществено неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС се извършва конкретно по всяко дело въз основа на събраните по делото доказателства, като фактическите изводи на съда и не могат да се преценяват във фазата по чл.288 ГПК. Втория въпрос е свързан и с допълнителния, евентуален, мотив на въззивния съд, че дори и да се приеме за установено използването по предназначение на процесната задънена улица от ответника, това действие не представлява неправомерно действие, което да пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост, като не е длъжен ответникът да има право на преминаване по чл.192 ЗУТ, предвид предназначението за улица и възможността да се ползва само за улица. Произнасянето в посочения смисъл няма самостоятелно решаващо значение за изхода на спора, а е изтъкнато като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че не са налице предпоставките на чл. 109 ЗС, извън направеният решаващ извод, че не е доказано извършването от страна на ответника на вменените му действия върху процесния имот. В настоящия случай решаващият въпрос е свързан с това дали е установено по делото извършване от страна на ответника на въздействие-твърдените от ищеца деяния, върху процесния имот, защото именно наличието на въздействие /активно поведение в случая/ обуславя последващата преценка дали това въздействие е неправомерно, като кумулативни елементи от фактическия състав на правото по чл.109 ЗС, както е изяснено с т.3 от ТР № № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС. Същевременно по въпросите, поставени от касатора, не е налице и специфичната предпоставка /основание/ за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на ТР № № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС, първо, не е налице противоречие с него, защото въззивният съд се е съобразил с дадените указания по т.3 от същото да направи дължимата преценката дали са налице кумулативните предпоставки за основателност на иска по чл.109 ЗС, като обосноваността на извода на съда в случая, че една от тях-въздействието, не е установена, не подлежи на проверка в настоящето производство. Второ, това тълкувателно решение се явява неотносима практика на ВКС по конкретно поставените въпроси от касатора, защото с дадените с него решения по т.1-т.3 не разглеждат такава конкретна хипотеза като настоящата за въздействие върху предвидена по ЗРП вътрешна улица-тупик. Аналогично и решение № 5/14.03.2018 г. по гр.д.№ 1030/2017 г. на ВКС, І г.о., не е относимо към спора по настоящото дело, защото по това друго дело касационно обжалване е допуснато по въпрос за допустимостта да се придобива право на преминаване през чужд урегулиран имот по давност при действието на ЗТСУ и ЗУТ, по какъвто въпрос въззивния съд не се е произнасял по настоящето дело, защото такъв въпрос не е бил въведен в предмета на делото. Отделно от това, посоченото решение на ВКС по гр.д.№ 1030/2017 г. е постановена и при различна фактическа обстановка –отреждане за задънена улица, извършено по реда на ЗТСУ /отм./, а не по ЗУТ, какъвто е настоящия случай, поради което даденото с него разрешение, също не е релевантна практика на ВКС, която може да се съобразява при преценката за противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт може да се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, дори и касаторът да не е посочил значим правен въпрос. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени изрично, и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въззивното решение е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Същото не повдига и съмнение за очевидна неправилност, която да е установима от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са направени оплаквания от касатора, които отразяват несъгласието му с формираните от съда фактически и правни изводи относно неоснователността на иска по чл.109 ЗС, представляват по същността си доводи за процесуални нарушения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК при оценка на събраните по делото доказателства и тяхното доказателствено значение, респ. за необосноваността на изводите на съда, които обаче не могат да обусловят допускане на касационното обжалване, защото касационните основания по чл.281, т.3 ГПК са различни от очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, както е изяснено в практиката на ВКС. Несъгласието на страна в процеса с постановените от съда актове, също не е основание за преценка нищожност или недопустимост на съдебния акт. Съответно и постановяване на въззивното решение извън инструктивния срок по чл.235, ал.5 ГПК, разногласието между мнозинството от съдебния състав с третия член на състава-в случая докладчика по делото, поправка на същото решение по реда на чл.247 ГПК с посочване начина на неговото обжалване, също не сочат на процесуален порок, който може да се квалифицира като очевидна неправилност, нищожност или недопустимост, нито статутът на дружеството ищец и ответник (поради начина на формиране на капитала им) могат да обусловят извод за предубеденост на съдебния състав. Поправеното по реда на чл.247 ГПК основно решение има съдържанието съобразно решението по чл.247 ГПК, като последното в случая не е било обжалвано самостоятелно. По изложените съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато. При този изход на спора касаторът следва да заплати на ответната страна, съгласно чл.78, ал.3 ГПК, направените от последната разноски в настоящето производство в размер на 2890 лв. за платено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 31.05.2023 г. /приложен към отговора на касационната жалба/. Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение