Определение № 291 от 09.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1500/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от К. М., чрез адв. М. З., против определение № 452/12.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4207/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 758/09.08.2019 г., постановено по гр. д. № 438/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което съдът е върнал исковата молба на К. М. срещу Софийски градски съд, поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното определение, иска се неговата отмяна и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Касаторът сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Софийски градски съд, чрез процесуален представител Д. Д.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено първоинстанционно определение, с което е върната исковата молба на К. М. поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса в размер на 76 000 лв. по предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на Софийски градски съд да заплати на ищеца К. М. сумата 1 900 000 лева частичен иск от 2 000 000 лева, представляващи обезщетение за причинените му вреди, вследствие на действията на съдия Й., която е допуснала вписването на несъществуващо обстоятелство в регистърно производство. Твърденията в исковата молба са, че в охранителното производство е била създадена привидност за осъществено уведомяване на съдружник за задължения към дружеството, предизвестие за прекратяване на членственото правоотношение, за свикване на общо събрание на съдружниците и провеждането му. Доверявайки се, без проверка на тази привидност, съдия Й. разпоредила вписване на изключване като съдружник на ищеца, а другият съдружник се възползвал и продал притежаван от дружеството имот. Така той лишил ищеца от имуществена полза равняваща се на стойността на продадения имот. Въззивният съд е приел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че тъй като спрямо бившия му съдружник има влязла в сила присъда на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК не дължи внасяне на държавна такса по иска. С исковата молба ищецът е поискал, в случай, че съдът счете, че дължи държавна такса, да му определи проста такса, а не пропорционална, тъй като няма възможност да заплати държавната такса, съответстваща на 4% от исковата сума и се позовава на регламентирани от ЕКПЧОС права и на чл. 4 ДЕС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване инкорпорираното в жалбата, частният жалбоподател поставя следните въпроси: 1. „За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси посочени в становищата на страните и установеното в задължителната практика на ВКС изискване за пълно изясняване на делото и обсъждане на всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните?“ и 2. „Дължи ли се държавна такса при предявен иск за заплащане на обезщетение за непозволено увреждане, когато вредата е настъпила в резултат на участието на повече от едно лице в извършването на вредоносното деяние като един от участниците не причинява пряко вредоносния резултат, но създава предпоставки той да настъпи, като го улеснява или подпомага със своето действие, а за деянието е осъден с влязла в сила присъда другия участник?“. Сочи, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г. по д. № 1/1953 г. и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., а вторият е разрешен в противоречие с определение № 33/12.01.2011 г. по гр. д. № 713/2010 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 611/12.08.2010 г. по т. д. 358/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 212/07.11.2019 г. по гр. д. № 3544/2018 г. на ВКС, ІV г. о. Поддържа и, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 3 от 08.07.2008 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д. № 3/2008 г. и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационното обжалване по повдигнатите от жалбоподателя въпроси. Въпросите са общо теоритично зададени и не са били предмет на разглеждане във въззивното определение и не са обусловили решаващите изводи на съда. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по поставеният втори въпрос не е налице и соченото от частният жалбоподател основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е аргументирал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Частният жалбоподател не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Не може да се приеме, че е налице и ограничаване на правата регламентирани от ЕКПЧОС права и ДЕС, упражняването на които е гарантирантирано от възможността ищецът да поиска освобождаване от такса по общите правила. Наведените доводи за неправилност на въззивното определение не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Те са относими към проверката правилността на обжалваното определение, която се провежда само ако бъде допуснато касационна обжалване. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. С оглед изхода на делото на ответника по касация Софийски градски съд следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение