Определение № 4 от 03.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 659/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ей Би Си Пропъртис Енд Сървисис” ЕООД, чрез пълномощника му адв. М. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 772/05.12.2022 г., постановено по в. т. д. № 586/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 15 състав, поправено с Решение № 107/20.02.2022 г., с което изцяло е отменено Решение № 260259/11.04.2022 г., постановено по т. д. № 405/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-1 с-в, и е отхвърлен предявеният от „Ей Би Си Пропъртис Енд Сървисис” ЕООД срещу „ОТП Факторинг България” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 51 ТЗ за заплащане на сумата 62586,55 лв., представляваща възнаграждение за извършено посредничество по Договор за посредничество от 18.06.2020 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 05.03.2021 г., до окончателното ѝ изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се установява, че за осъществяване на посредничеството за продажба на процесния имот между страните в настоящото съдебно производство да са съществували трайни търговски отношения, породени от четири поредни договора за посредничество, като в изпълнение на поетото от него основно договорно задължение посредникът непосредствено е свързал купувача с ответното дружество (продавач) за придобиване на имота (чрез прехвърляне на дяловете от капитала на дъщерното дружество), вкл. организирал е оглед на имота, вследствие на нарушение на правилата на логическото мислене въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че продажбата на имота не е в причинно-следствена връзка с положените усилия на посредника. В този смисъл, счита, че търговските отношения и изпълнението на договорните задължения по четирите посреднически съглашения трябва да се разглеждат в своето фактическо и правно единство – макар и същинската посредническа дейност да е осъществена в изпълнение на породено правно задължение по предходен договор (от 2018 г.), съгласно действително постигнатите клаузи в последващия договор (от 2020 г.) при доказаното сключване на договора, за който посредникът е съдействал, е възникнало насрещното парично задължение – за заплащане на уговореното възнаграждение в размер на исковата сума. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Как следва да се прилагат законноустановените критерии по чл. 20 ЗЗД при тълкуване на действителната воля на страните в основни договорени клаузи в процесния Договор за посредничество от 15.10.2018 г., идентичен с Договор за посредничество от 18.06.2020 г. относно: а) обема на изпълнение на задълженията на ищеца, обуславящи изискуемост на възнаграждението по смисъла на чл. 8. ал. 1, във връзка с предмета на двата идентични договора - чл. 1.1. и уточненията по чл. 1.2., 3 и 4 и б) срочността на договорите за посредничество предвид уговорено в чл. 9, във връзка с уточнението в чл. 11, ал. 2 от същите?”; 2. „Допустимо ли е въззивният съд, постановил обжалваното решение, да тълкува разширително ясно формулирани, но спорни клаузи, свързани с предмета на делото, като изменя, вменява допълнителни права и задължения на страните, каквито същите не са договорили в сключените помежду им процесни договори предвид задължителните критерии по чл. 20 ЗЗД относно тълкуване волята на страните?” (по тези въпроси твърди противоречие с Решение по т. д. № 1143/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о.; Решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о.; Решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о.; Решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о.; Решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о.; Решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о.; Решение № 134/25. 06. 2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III г. о.; Решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на IV г.о. и Решение № 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на III г. о.); 3. „Задължен ли е възложителят да прехвърли имота в рамките на едногодишния срок на действие на всеки от посредническите договори, сключвани между страните, при положение че изпълнителят е изпълнил всички задължения, а заплащането на възнаграждението е обусловено от прехвърлянето на имота”; 4. „Самостоятелното прилагане на чл. 9 от Договора за посредничество в хипотезата - непрехвърляне на имота, създава ли съществена неравнопоставеност между основните права и задължения на страните по договора за посредничество с оглед предмета и целта на договорите, сключвани между страните по делото. В тази връзка възможно ли е ищецът да се приеме за потребител по смисъла на практиката на съда на ЕС?”; 5. По отношение на основанията, отнасящи се до иска за присъждане на възнаграждение по чл. 8 от Договора за посреднически услуги: 5.1. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване и без да извърши нов доклад по делото по чл. 146, т. 4 и 5 ГПК?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.; Решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; Решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 367/12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г.); 5.2. Следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото и може ли в тази връзка той да направи извод от решаващо значение за спора - по отношение на установяването на даден правнорелевантен факт, без да са налице признания от страните на този факт или приемането му за безспорен?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 354/30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.) и 5.3. Допустимо ли въззивният съд да игнорира определени доказателства, без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото относими и допустими доказателства?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС; Решение № 91/17.11.1971 г. по гр. д. № 73/1971 г. на ВС, ОСГК; Решение № 172/28.10.2010 г. по т. д. № 1110/2010 г. на ВКС; Решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ГК, II г. о.; Решение № 101/07.03.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о.; Решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о.; Решение № 361/26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о.; Решение № 52/11.03.2016 г. по гр. д. № 3292/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о.; Решение № 1202/15.10.2008 г. по гр. д. № 5017/2007 г. на ВКС, ГК, V г. о. и Решение № 26/08.02.2008 г. по т. д. № 445/2007 г. на ВКС); 6. „Може ли въззивният съд да приеме за първи път за недоказани факти, за които няма данни и твърдения във въззивната жалба да са били спорни пред първата инстанция, и по този начин да разшири предмета на доказване, ако липсва оплакване във въззивната жалба в тази насока, респ. не е коментирано в писмения отговор във въззивното производство и ако не е дал изрични указания за това?” (по този въпрос твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 367/12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС). 7. „Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като мотивира своя съдебен акт - да обсъди доказателствата по делото, относими към предмета на въззивната дейност?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о. и Решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, IV г. о.) 8. „Дължимо ли е възнаграждение на посредника по Договор за посредничество, ако задълженията му са изцяло изпълнени във времето на действие на предходно сключения Договор за посредничество от 2018 г., а сделка за продажбата на имота е осъществена през времето на действие на последния действащ Договор от 2020 г. между продавача и посредника, след като посредникът е поставен от продавача в невъзможност да изпълни каквото и да е свое задължение, поради липса на информация? Каква е дължимата грижа на посредника, ако не бъде уведомен за подновени преговори между купувача и продавача в срока на действие всеки последващ Договор за посредничество?” (по тези въпроси твърди противоречие с Решение 57/07.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 463/2010 г., II г. о.); 9. „Накърнява ли правилата на добрите нрави, добросъвестността, моралът и добрите търговски практики, с оглед на дълготрайните отношения между ищеца и ответника обстоятелството, че ответникът е знаел, че води преговори с купувача, доведен му от ищеца преди и след сключването на Договора за посредничество от 2020 г., но не му е съобщил, като по този начин го е поставил в невъзможност да се включи с каквато и да е помощ за сделката и да получи своето възнаграждение? Действал ли е възложителят-ответник недобросъвестно?”; 10. „Възможно ли е задълженията при свързване на купувача и продавача по няколко сключени един след друг и между едни и същи страни договора за посредничество да бъдат изпълнени от посредника многократно или повече от веднъж?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 54/10.09.2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. по т. д. № 267/2009 г.); 11. „Има ли задължение посредникът да участва пряко в сключване на сделката между купувача и продавача, осъществена в рамките на действие на договора му за посредничество?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 236/27.02.2012 г. по т. д. № 1048/2009 г. на II ТО на ВКС; Решение № 54/10.09.2010 г. по т. д. № 267/2009 г. на II ТО на ВКС и Решение № 37/27.04.2012 г. по т. д. № 1143/2010 г., I ТО на ВКС); 12. „Незнанието на посредника, че дължи евентуално изпълнение на задълженията му, породено от укриване на информация от неговия възложител, освобождава ли го от задължението му за евентуално съдействие за сключване на споразумение за продажба на имота между купувача и възложителя му?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 54/10.09.2010 г. по т. д. № 267/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.) и 13. „Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения при формиране на вътрешното си убеждение и правните си изводи, нарушавайки логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността па неговите констатации, които се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото, поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора, като е приел, че купувачът се е отказал от сделката, въпреки че същата е била осъществена, а посредникът не е участвал в преговорите между купувача и продавача, въпреки че е имал задължение да стори това? В тази връзка, допуснал ли е съдът нарушение на процесуалните правила, формирайки извод, който не се подкрепя от доказателствата по делото, но има доказателства за противното?” (по този въпрос твърди противоречие с постановките по т. 12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС; Решение № 37/27.04.2012 г. по т. д. № 1143/2010 г. на ТК, I т. о. на ВКС; Решение № 79/25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г. на ВКС и Решение № 624/25.09.1998 г. по гр. д. № 1357/1997 г., II г. о.). За да обоснове специалната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поддържа, че отговорът на въпросите от т. 4 до т. 8, вкл. би способствал за обогатяване на съдебната практика при решаване на казуси, при които изпълнението е извършено изцяло в срока на действие на предходен договор между посредника и клиента, сключен е последващ договор, посредникът работи, но клиентът го държи в неведение за това с кой купувач преговаря и не му дава възможност да се включи в сделката. Счита въззивното решение за очевидно неправилно (самостоятелна процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване), тъй като както императивната правна норма, уредена в чл. 51 ТЗ, така и клаузата на чл. 11, ал. 2 от Договора за посредничество от 2018 г. са приложени в техния обратен смисъл – за да се породи субективното право на парично вземане по договора за посредничество, е достатъчно посредникът да докаже сключване на сделката - предмет на посредничеството, независимо дали може да установи изпълнението на отделни задължения от посредническата услуга, а в конкретния случай задължението за заплащане на уговореното възнаграждение на посредника не е обусловено от извършване на определени дейности, а за постигането на резултат - сключване на сделката, за която той посредничи, поради което и размерът на това възнаграждение не е обусловен от обема на извършената от посредника работа. Като е достигнал до обратен правен извод, въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните в настоящото исково производство са постигнали съгласие по Договор за посредничество от 15.10.2018 г., като по възлагане на „ОТП Факторинг България” ЕАД ищецът „Ей Би Си Пропъртис Енд Сървисиз” ЕООД (срещу възнаграждение) е поел задължение да бъде консултант и посредник при продажбата на процесния имот, апортиран от възложителя в неговото дъщерно дружество - „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД. Изяснил е, че в клаузата на чл. 2 изпълнителят е поел следните правни престации: 1. Да предложи структура на сделката в зависимост от стратегията, определена от възложителя; 2. Да представя на възложителя потенциални купувачи за имота, посредством подписан протокол - Приложение № 3 към договора; 3. Да организира огледи на имота и презентации с потенциални купувачи; 4. Да организира срещи с потенциални купувачи и да подпомага възложителя при провеждане на проговори с тях; 5. Своевременно да представя на възложителя по електронна поща информация за представянето на имота и идентифицирането на потенциални купувачи; 6. Да съдейства за постигане на споразумение с купувача за прехвърлянето на имота, както и за неговото договаряне и сключване. В клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е уговорено, че възложителят има право в срока на действие на договора да рекламира и предлага за продажба самостоятелно или чрез друга агенция, професионален посредник или трето лице. Страните са се съгласили при уведомяване за предстояща продажба на имота на трето лице договорът да се счита за прекратен, считано от датата на получаването на уведомлението от Изпълнителя. По този договор за посредничество дължимото възнаграждение на изпълнителя е определено на 3% от цената на имота - дължимо при прехвърляне на имота в срока на действие на договора (за 1 година) или до три месеца след неговото прекратяване най-късно. Въззивният съд е съобразил и правнорелевантното обстоятелство, че по делото е представен и договор за посредничество от 18.06.2020 г., чийто клаузи са идентични с този на Договора за посредничество от 15.10.2018 г. Счел е, че основателността на предявения иск за реално изпълнение (за заплащане на уговореното посредническо възнаграждение) е обусловена не само от пораждането на облигационно правоотношение по договор за посредничество, но и посредникът трябва да установи, че е бил изправна страна, т.е. че е изпълнил поетите по посредническия договор правни задължения. Изяснил е същността на посредничеството – фактическо свързване на две страни за сключването на конкретна сделка и подпомагането им при нейното осъществяване. Анализирайки приетите за установени правнорелевантни факти, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че между страните е породено действително търговско правоотношение – въз основа на два договора за посредничество, като ищецът е бил посредникът, а ответникът - възложителят. Приел е за установено, че в изпълнение на поетото правно задължение по Договора за посредничество от 2018 г. посредникът е осъществил връзка между възложителя като продавач на недвижим имот и „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД, което е проявило интерес да закупи процесния имот – било уговорено, че транслативната сделка би могла да бъде както договор за покупко-продажба (в нотариална форма), така и чрез придобиване на дяловете от капитала на „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД, собственик на недвижимата вещ, предмет на посредническата дейност. След като били осъществени множество огледи на имота и били проведени преговори, купувачът заявил, че е изгубил интерес от сделката, тъй като е започнал изпълнението на друг проект. През 2020 г. е бил сключен нов Договор за посредничество, като повод за пораждане на новото търговско правоотношение между страните в настоящото исково производство е представлявал проявеният интерес към имота от друго дружество - „Актуалинвест” ЕООД. По същото време и „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД подновило интереса си към закупуване на имота в [населено място], поради което установило контакт непосредствено с продавача на имота. Ответникът изяснил, че поради проявен интерес от няколко дружества за закупуване на имота ще бъде преведен търг. Апелативният съд е приел за доказано, че действително „ОТП Факторинг България” ЕАД е отправило покани до възможни купувачи на имота, за да провери дали поддържат интереса си към имота. Действително през 2020 г. бил проведен търг между дружествата, които са потвърдили своя интерес към имота, като той бил спечелен от „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД. След като е счел, че приложената по делото електронна кореспонденция не е оспорена от страните, въззивният съд е достигнал до правното съждение, че между осъществената транслативна сделка и тази, за извършването на която ищецът е поел с договора от 2018 г. посредническо задължение, се наблюдава известна разлика – цената, по която действително са придобити дяловете от капитала на „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД, е по-ниска, като тя е платена наведнъж, докато през 2019 г. е била предложена по-висока цена, но с уговорката, че ще бъде заплатена разсрочено. Изяснено е, че както страните, така и обектът на сделките са тъждествени. Макар и при действието на договора от 15.10.2018 г. ищцовото дружество да е осъществило посредничество между „ОТП Факторинг България” ЕАД и „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД, съдът е приел, че в резултат на тези действия не се е достигнало до сключване на разпоредителната сделка, а едва по-късно - след изтичане на уговорения в договора от 2018 г. 3-месечен срок. И тъй като вторият Договор за посредничество (от 2020 г.) бил сключен по повод проявен интерес от друго дружество, а не от „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД, през времето, през което той е бил в сила, ищецът не бил осъществил посредничество между продавача и купувача по договора за прехвърляне на дяловете на „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД. Именно поради тези правни съждения въззивният съд е достигнал до правния извод, че ищецът не е осъществил уговорената в договора престация, като това обстоятелство обуславя неоснователност на иска за заплащане на посредническо възнаграждение. За да обоснове този правен извод, той е съобразил и правнорелевантния факт, че и в Договора за посредничество от 2020 г. страните в настоящото исково производство са постигнали съгласие, че възложителят си запазва правото да предлага имота самостоятелно или чрез други лица. Именно чрез такава процедура - провеждане на търг след отправени покани от страна на продавача, се е достигнало до сключването на окончателния договор за продажба на дялове от капитала на „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД и фактът, че купувач е „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД, е вследствие от спечелване на търга от това дружество, а не на водени с помощта на посредника преговори. Въззивният съд е заключил, че, макар и безспорно да е установено, че първоначалното свързване на страните е осъществено от ищеца, този факт е недостатъчен за уважаване на иска – свързването на двете страни по делото е станало при действието на първия, а не на процесния договор. Изяснил е, че не може да бъде прието, че всеки един контакт след това и най-вече след изтичане на предвидения в договора от 2018 г. срок, в който, ако бъде осъществена сделка, се дължи възнаграждение, следва да бъде обвързан със задължение към посредника. Макар и първите два материалноправни въпроса да са от значение за изхода на делото, тъй като са обусловили правосъдната воля на апелативния съд - при формирана на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), те не са решени в противоречие с практиката на ВКС. За да обоснове свое категоричен правен извод за неосъществяване на уговорената в Договора за посредничество от 2020 г. насрещна престация на възложителя, при чието изпълнение се поражда паричното задължение за заплащане на дължимото посредническо възнаграждение, апелативният съд е извършил систематическо тълкуване както на клаузите на Договора за посредничество от 2018 г., така и на уговорките в Договора за посредничество от 2020 г., като е приел, че, макар и тяхното предметно съдържание да е сходно, вторият договор за посредничество (процесният, по който се претендира реално изпълнение) е сключен по повод проявен интерес от друго дружество, а не от „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД. Именно породи това обстоятелство е достигнал до фактическия извод, че през времето, през което този договор е бил в сила, ищецът не е осъществил посредничество между продавача и купувача по договора за прехвърляне на дяловете на „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД. В този смисъл, за да достигне до действителната воля на страните, изразена в тези два договора, съдът е тълкувал отделните клаузи на двата договора самостоятелно и една с друга, с оглед целта, която страните по тези съглашения са преследвали, т.е. той е приложил критериите за тълкуване на действително постигнатото съгласие на страните в посредническите договори, които са предписани в правната норма на чл. 20 ЗЗД. Именно при осъществяване на тази логическа мисловна дейност съдът е приел, че възложителят е запазил субективното право да предлага процесния имот самостоятелно или чрез други лица, като тази недвижима вещ е продадена именно чрез такава процедура (провеждане на търг след отправени покани от страна на продавача). Въз основа на тези факти е достигнал до правния извод, че ищецът не е съдействал за сключването на окончателния договор за продажба на дялове от капитала на „Проектна компания Комплекс Баня” ЕООД. Дали при осъщественото от него тълкуване на действителната воля на страните при поемане на договорното задължение за посредничество, респ. при извършване на самостоятелния анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият поставен въпрос не е материалноправен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с него се цели установяване на необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК. Четвъртият материалноправен въпрос не е от значение за изхода на правния спор, пренесен с въззивната жалба пред апелативния съд, тъй като не е обусловил неговите изводи – той не е разглеждал клаузата, уговорена в чл. 9 от процесния договор за посредничество, през призмата на твърдяната едва пред касационната инстанция неравноправност между основните права и задължения на страните по договора, с оглед неговия предмет и цел, като нито е признавал, нито е отричал качеството на ищеца като „потребител” по смисъла на практиката на СЕС. Обобщени петият, шестият, седмият и тринадесетият въпроси, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не са решени в противоречие с практиката на ВКС (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Те са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение – както относно действително установените правнорелевантни факти по делото, така и относно приложимата материалноправна норма, под чиято диспозиция да ги подведе, като тази мисловна логическа дейност ще обезпечи правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при решаване на правния спор - въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). По основния релевиран във въззивната жалба правен довод за неправилност на обжалваното решение – поради неговата необоснованост, въззивният съд е възприел правното становище на въззивника, че в процеса на доказване ищецът не е установил, че е изпълнил своите правни задължения по Договора за посредничество от 2020 г. – за съдействие за продажба на процесния имот, вследствие на което е отхвърлил предявения иск за реално изпълнение. В този смисъл, при липса на конкретни правни доводи за неправилен и пълен доклад на делото по чл. 146, ал. 1 ГПК, които да са релевирани във въззивната жалба, респ. в неговия писмен отговор – относно фактите, на които страните основават предявените от тях субективни права и материалноправни възражения, въззивният съд не е давал съответни указания за тяхното изясняване. Съобразно релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилно възприемане от първоинстанционния съд на фактите и породените между тях взаимовръзки апелативният съд е разгледал в съвкупност всички приети от него за установени правнорелевантни обстоятелства, като въз основа на тях е формирал своят фактически извод за недоказаност на твърдението на ищеца, че по последния посреднически договор е съдействал за продажба на имота. Несъгласието на касатора с тези фактически изводи не обуславя основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. По същество, обобщени тези три въпроса, както и по-голямата част от останалите въпроси, са свързани с оплакването на касатора за необоснованост на въззивното решение, вкл. поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, които обаче могат да се разглеждат едва в производството по чл. 290 ГПК. Осмият, деветият и десетият въпроси не са материалноправни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, от една страна, те не са абстрактни, а от друга, с тях отново се релевират доводи за необоснованост на определени фактически изводи на въззивния съд. Всеки отделен правен казус се отличава със своите различни факти, които подлежат на установяване в процеса на доказване, за да бъдат подведи под приложимата материалноправна норма - в този смисъл, с тези въпроси не би се достигнало до правен отговор, който да обуслови уеднаквяване на съдебната практика. Единадесетият и дванадесетият материалноправни въпроси не отговарят на общия селективен критерий, установен в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те не са от значение на правния спор, тъй като не са обусловили правосъдната воля на апелативния съд. Той не е приел, че, за да възникне субективното право на посредническо възнаграждение, посредникът трябва пряко да участва в сключване на сделката между купувача и продавача (страните, за чието фактическо свързване всеки посредник поема правно задължение да осъществи), респ. че посредникът не е съдействал за сключване на договора за продажба на имота поради укриването на информация от възложителя. Напротив, както бе изяснено, апелативният съд е отхвърлил предявения иск за реално изпълнение, защото е достигнал до правния извод, че с оглед на приетото за установено, че и в Договора за посредничество от 2020 г. е уговорено, че възложителят си запазва правото да предлага имота самостоятелно или чрез други лица, посредникът не е положил усилия за продажба на имота – тази продажба е осъществена чрез провеждане на търг след отправени покани от страна на продавача, т.е. купувачът „Гранд Хотелс Мениджмънт” ЕООД е придобил имота вследствие от спечелване на търга от това дружество, а не на водени с помощта на посредника преговори. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по поставените от касатора въпроси (от т. 4 до т. 8, вкл. – от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК). Съдържанието на конкретно поетите от страните правни задължения по договора за посредничество, вкл. и задължението за заплащане на уговореното възнаграждение по този договор се определя при проявлението на основните принципи в частното право - свобода на договарянето и автономията на волята (арг. чл. 9 ЗЗД), и съобразно правния институт на договора за търговско посредничество, уреден в правните норми на чл. 49-чл. 51 ТЗ, като за достигане на действителната воля на страните се използват тълкувателните способи, установени в правната норма на чл. 20 ЗЗД. От друга страна, дали изпълнението е извършено изцяло в срока на действие на предходен договор между посредника и клиента, дали е сключен последващ договор, дали посредникът работи, но клиентът го държи в неведение за това с кой купувач преговаря и не му дава възможност да се включи в сделката, отново са правни доводи за необоснованост на въззивното решение. Нещо повече, нормативната воля на законодателя, изразена в правния институт на договора за посредничество, е разяснявана както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат този правен институт, са ясни и непротиворечиви. Не е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – то да е очевидно неправилно. Правните доводи, с които се обосновава този селективен критерий, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при обосноваване на логическата мисловна дейност на съда, което е довело до необосноваността на обжалвания съдебен акт. Но за да установи този твърдян порок на въззивното решение, касационната инстанция трябва да извърши присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. От друга страна, въззивният съд не е приложил в обратния смисъл правната норма, уредена в чл. 51 ТЗ, тъй като той, принципно, не е отрекъл правилото, че субективното материално право на посредническо възнаграждение се поражда, в случай че бъде установено осъществяването на фактическото свързване на страните, за което посредникът се е задължил. Именно в този смисъл е и нормативната воля на законодателя, изразена в разпоредбата на чл. 51 ТЗ. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на въззивната инстанция, обосновани след подробен и систематичен анализ на всички събрани по делото доказателства, не обуславя допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и на самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – при очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд