Определение № 196 от 23.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 2663/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Три морета”ЕООД, гр. Карлово срещу Решение № 209 от 06.07.2018г. по в.т.д.№ 254/2018г. на Пловдивския АС, ТО, 1 състав в частта за потвърждаване на решението по т.д.№ 707/2014г. на Пловдивския ОС за осъждане на касатора да заплати на основание чл.266,ал.1 ЗЗД на „А. Б.”ООД, гр. Пловдив възнаграждение за изпълнени СМР по два протокола от 11.03.2014г. над сумата 68 273.83лв. до уважения размер 115 556.13лв., ведно със законната лихва и разноски. Касаторът счита, че обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционният акт за уважаване на иска за сумата 47 282.30лв., е неправилно. Поддържа, че уговореното по силата на договора за строителство възнаграждение за изпълнителя е 1 866 186.20лв. с ДДС, което по силата на анекса от 11.02.2013г. остава непроменено, независимо от необходимостта от извършване на допълнителни СМР, непредвидени в основния проект. От така договорената окончателна стойност на възнаграждението останала неразплатена разлика в размер на 115 556.13 лв. с ДДС. Посочва се, че въззивната инстанция правилно е приела за основателно възражението му, че част от строителните дейности по двата процесни протокола за извършени СМР, за които в настоящия процес се претендира заплащане на възнаграждение, са некачествено изпълнени и че некачественото изпълнение, с която следва да се редуцира размера на дължимата сума, е на стойност 47 282.30лв. с ДДС. При тези факти, които счита за безспорно установени по делото, касаторът изразява несъгласие единствено с изводите на апелативния съд за приспадане на паричното изражение на установените отклонения в строителството не от сумата 115 556.13лв. - от неразплатения остатък от договореното възнаграждение, а от сумата 183 403.23лв., какъвто е размерът на исковата претенция на ищеца. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса за задължението на въззивния съд като инстанция по същество, при проверката по чл.269 ГПК в рамките на оплакванията във въззивната жалба, да се произнесе по спорния предмет на делото като обсъди всички допустими и относими доказателства и да отговори на доводите и възраженията на страните при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1,предл. последно ГПК, обосновано с цитирана практика по чл.290 ГПК. Поддържа се, че спрямо фактите по спора, въпросът е, „от коя сума следва да се извади сумата на приетите за установени ответникови възражения - от исковата сума или от договорената сума”. Алтернативно се иска допускане на обжалването на основание чл.280,ал.2,предл.трето ГПК - поради очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди се, че за да достигне до извод за дължимата по спора сума, апелативният съд е приложил анекса от 11.02.2013г. в неговия обратен, противоположен смисъл, което, предвид разпоредбата на чл.20а ЗЗД, е равнозначно на прилагане на закон в неговия обратен смисъл. В писмен отговор ищецът „А. Б.”ООД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. В срока за отговора на касационната жалба ищецът е депозирал и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за сумата 44 067.24лв. - за разликата от 115 556.13лв. до 159 623.37лв. Срещу насрещната касационната жалба е постъпил писмен отговор от ответника. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на двете страни, въззивната инстанция е приела, че строителните дейности с предмет възлагане и изпълнение на СМР за цялостно изграждане на обект „Предприятие да производство на рибни изделия от първично обработена риба в гр. Карлово по договор от 12.04.2012г. са били изпълнени и обектът е въведен в експлоатация. Безспорно е било, че по силата на договора дължимото на изпълнителя възнаграждение е 1 866 186.30лв. с ДДС по единични цени за работа, съгласно количествено стойностна сметка. Не е било спорно и, че по силата на чл.2 Анекс от 11.02.2013г. страните изрично са уточнили, че цената, която възложителят дължи по договора остава непроменена и включва всички изменения по основния проект и допълнително възложените от възложителя строително монтажни дейности и допълнително извършените от строителя строително ремонтни дейности. Безспорно е установено и, че в процеса на строителството на ищеца е било заплатено възнаграждение в размер на 1 750 630.07лв., като предмет на исковата претенция са незаплатени работи, актувани с два протокола от 11.03.2013г. на обща стойност 183 401.23лв. по издадена фактура от 11.11.2013г. Въззивната инстанция е счела за основателно възражението на ответника за некачествено изпълнени част от СМР по процесните два протокола и въз основа на заключението на техническата експертиза е установила, че са на стойност 49 670.91лв. с ДДС. Приела е, че претендираното от ищеца възнаграждение по издадената фактура следва да бъде намалено с тази сума, поради което стойността на извършените СМР, за които се дължи възнаграждение, е 115 556.13лв. Съставът на апелативния съд е обосновал, че с оглед условията на т.2 от Анекса, в които изрично е регламентирано дължимото възнаграждение за заплащане и на допълнителните работи, ответникът дължи твърда цена на изпълнителя, определена с договора в размер на 1 866 186.30лв. с ДДС. За неоснователни са счетени доводите на ищеца за неприложимост на анекса. Мотивирано е, че изразената от страните воля е ясна - договорен е краен, окончателен твърд размер на възнаграждението на изпълнителя за всички дейности по основния проект и допълнително възложените и извършени; че този размер не подлежи на промяна независимо от допълнително извършени СМР. Обсъдено е, че от определената крайна цена е платена сума от 1 750 630.07лв., поради което е налице неразплатен остатък от 115 556.13лв., за която сума, искът следва да бъде уважен, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Поставеният в изложението на касатора въпрос не е правен, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения, преценката за наличието на които не се осъществява във фазата по чл.288 ГПК. Задължение на касатора е да обоснове наличието на общата предпоставка чрез поставянето на процесуалноправен или материалноправен въпрос, а проверката на правилността на обжалвания акт е последваща - при допуснато касационно обжалване. Касационната инстанция няма правомощие да извежда общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК от становището на касатора във връзка с фактите по спора и оплакванията във връзка произнасянето на въззивната инстанция по доводите и възраженията му. Следва да се посочи, че касаторът не е въвел ясно и последователно във въззивната жалба поддържаната в настоящото производство теза, че приспадането на възнаграждението за некачествените СМР /чл.265,ал.1,предл.второ ЗЗД/ следва да бъде не от исковата сума, а от договорената; че дължимото възнаграждение е разликата между договорената /а не исковата/ сума и стойността на некачествено изпълнените СМР. Твърдяната от касатора необоснованост на въззивното решение, произтичаща от неправилно възприемане на събраните по делото доказателства и необсъждане на доводи и възражения на страните /които възражения, както се посочи не са били ясно формулирани/ може да послужи като предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280 ал. 1 ГПК - при поставяне на въпрос с правна характеристика като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Отсъстват основания въззивно решение да бъде квалифицирано като очевидно неправилно поради видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Тезата на касатора за очевидна неправилност е аргументирана с даденото от въззивната инстанция тълкуване на клаузите на анекса. По отношение на него не се съдържат оплаквания в касационната жалба, а именно те очертават рамките на правомощията на касационната инстанция. Правилността на въззивното решение може да бъде проверена само по посочените в жалбата основания. При недопускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищцата настоящият състав не дължи произнасяне по искането за допускане на обжалването по подадената като насрещна касационна жалба на ищцовото дружество - чл.287,ал.4 ГПК Разноски за производството не се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.