Определение № 60 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 922/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 84 от 09.01.2020 г. по в.т.д. № 5495/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, тринадесети състав, в частта, с която е потвърдено решение № 1361 от 28.06.2018 г. по т.д. № 2653/2017 г. на Софийски градски съд, VI-1 състав. С първоинстанционното решение, в тази му част, „ЗАД Армеец” АД е осъдено да заплати на „ДСК Лизинг” АД сумата 72 457.73 евро, представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Пълно Каско” за лек автомобил „Ленд Роувър Рейндж Роувър“, с рег. [рег.номер на МПС], за настъпило на 16-17.11.2016 г. събитие „кражба”, ведно със законната лихва от 07.09.2017 г. и сумата 7 204.42 лв. законна лихва за периода 09.03.2017 г. – 07.09.2017 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, с искане за касирането му. Оспорва се изводът на съда, че кражбата на лизинговия автомобил причинява на лизингодателя вреди, които следва да се обезщетят чрез изплащане на застрахователно обезщетение в размер на действителната стойност на вещта. Сочи се, че единствените вреди за лизингодателя биха могли да настъпят в резултат на неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, каквото неизпълнение не е установено. Касационният жалбоподател счита, че уговореното в лизинговия договор прехвърляне на риска върху лизингополучателя при случайното погиване на вещта, каквото е кражбата, е в съответствие с чл.343 ТЗ. Поддържа и доводи за липса на застрахователен интерес за лизингодателя, което води до недействителност на застрахователния договор, на основание чл.349, ал.2 КЗ, евентуално, за отпадане на този интерес за застрахования след сключване на договора за финансов лизинг. В жалбата се изразява несъгласие със становището на апелативния съд за липса на пряка причинна връзка между липсата на втория ключ и кражбата на автомобила, обусловило отхвърляне на възраженията за отказ за плащане, респ. за редукция на обезщетението. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по въпросите: 1. Възникват ли преки вреди в патримониума на лизингодателя по договор за финансов лизинг, в резултат на кражба на лизинговата вещ, рискът от случайното погиване на която се носи от лизингополучателя; 2. Дължи ли застрахователят по имуществена застраховка на отдадения под финансов лизинг автомобил изплащането на застрахователно обезщетение на лизингодателя, в случай на настъпило застрахователно събитие „кражба”; 3. На лизингодателя или на лизингополучателя се дължи застрахователното обезщетение по имуществена застраховка на отдадения под финансов лизинг автомобил, в случай на настъпило застрахователно събитие кражба; 4. Кой е активно материалноправно легитимиран да предяви иск срещу застрахователя по имуществена застраховка на отдаден при условията на договор за финансов лизинг автомобил, в случай, че същият е противозаконно отнет; 5. Длъжен ли е съдът служебно да следи за недействителността на застрахователния договор по имуществена застраховка на автомобил, отдаден под финансов лизинг, който застрахователен договор е от значение за правния спор; 6. Следва ли съдът да се произнесе по въпроса за недействителност на застрахователния договор поради липса на застрахователен интерес и без заинтересованата страна да е направила съответно възражение; 7. Разполага ли със застрахователен интерес лизингодателят по договор за финансов лизинг за сключването на застрахователен договор относно лизинговата вещ, в случай, че се прилагат общите правила за имуществените застраховки и рискът от случайното погиване на вещта се носи от лизингополучателя по силата на чл.343 ТЗ и 8. Нищожен ли е застрахователен договор, сключен по реда на чл.384, ал.1 КЗ в случай, че лизингополучателят не е дал изрично предварително писмено съгласие по условията на застрахователния договор. Допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с решение по т.д. № 1553/2018 г. на ВКС, второ т.о. /по първите четири въпроса/, а по въпроси № 5 и № 6 – с решение по гр.д. № 1450/2010 г. на ВКС, първо г.о., като се твърди, че тези два въпроса попадат и в обхвата на образуваното тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По последните два въпроса се сочи т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК от ответника по касационната жалба „ДСК Лизинг” АД са постъпили: отговор на жалбата и становище по поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Оспорва се изцяло искането за достъп до касационен контрол, а по същество са развити доводи за правилност на атакувания въззивен съдебен акт, с искане за присъждане на сторените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакуваното решение за частично уважаване на предявения от „ДСК Лизинг” АД осъдителен иск с правно основание чл.405 КЗ, въззивният съдебен състав, след преценка на релевантните факти и доказателствата по делото, е приел за доказано от ищеца, а и безспорно между страните, наличието на валидно застрахователно правоотношение по комбинирана застрахователна полица № 0306Х0203796 от 03.05.2016 г. за застраховка „Пълно каско“ на лек автомобил „Лeнд Роувър”, модел „Рейндж Роувър”,с добавъци към нея, както и наличието на валиден договор за финансов лизинг от 27.06.2016 г., между ищеца – лизингодател и „ММ Оперативен лизинг” ООД – лизингополучател. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, апелативният съд е счел за установено настъпването на застрахователен риск – кражба на автомобила на 16-17.11.2016 г., обявена от ползвателя му Г. В., както и образуването на досъдебно производство по чл.194, ал.1 НК срещу неизвестен извършител, което е спряно. По надлежно комплектованата застрахователна претенция на ищеца е постановен отказ от застрахователното дружество – ответник, по съображения, че заявителят е представил само един брой контактен ключ и на основание т.59.6.8 от Общите условия по застраховка „Каско” не се дължи плащане на застрахователно обезщетение. След самостоятелна преценка на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и въз основа на единичната и тричленна графологични експертизи, приети във въззивното производство, апелативният съд е извел извод, че процесния автомобил е бил предаден от лизингодателя на лизингополучателя с два контактни ключа, без да са налице данни с колко ключа, как и защо този автомобил е бил предаден на Г. В., от чието дължане е бил противозаконно отнет. Въз основа на приетата от съда валидност на застрахователното правоотношение между страните, настъпването на предвиден в договора риск – кражба на автомобила и изпълнението от страна на застрахования на задълженията за заявяване на събитието и представяне на необходимите документи пред застрахователя, решаващият състав е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение на ищеца, на основание чл.405, ал.1, вр. с чл.386, ал.2, вр. с чл.400, ал.2 КЗ. При определяне на действителната стойност при пълна увреда, апелативният съд е възприел посочената от автотехническата експертиза действителна цена на застрахования автомобил – 141 715 лева. Въззивният съдебен състав не е споделил становището на първата инстанция за дължимост и на ДДС, или общо на сумата 170 058 лв., като е изложил съображения, че автомобилът е втора употреба, които са основани на чл.143, ал.1, пр.първо, вр. с ал.2 ЗДДС и т.5 от договора за финансов лизинг. Вземането е присъдено в евро, доколкото застрахователната сума е уговорена в евро, с позоваване и на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият съдебен състав е отхвърлил възражението на ответника за наличие на изключен риск по т.14.8 от ОУ, поради липса на данни застрахованият да е подписал представеното предложение за сключване на застрахователния договор, в което е деклариран 1 брой оригинален ключ за автомобила. За неоснователно е счетено и възражението на застрахователя, основано на т.59.6.8 от ОУ и непредаването на втория ключ от процесния автомобил. Съдът е изтъкнал, че не е доказана пряка причинна връзка между непредставянето/липсата на втория ключ и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от него, както и, че тази причинна връзка не може да се презюмира по договорен път. Посочената клауза от ОУ е коментирана от решаващия състав и с оглед предотвратяване на хипотетична застрахователна измама. Прието е, че евентуална застрахователна измама също подлежи на доказване по надлежния ред на НПК, или евентуално по реда на чл.124, ал.5 ГПК. В горния смисъл, апелативният съд е се е позовал и на цитирана, в мотивите към решението, практика на ВКС. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Формулираните от касационния жалбоподател въпроси, свързани с материалноправната легитимация на ищеца – лизингодател по договор за финансов лизинг и предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, са пряко съотносими към касационните оплаквания. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното въззивно решение. Несъгласието на касатора с формираната правна воля на апелативния съд по спорното материално право и доводите за неправилност на решението, не биха могли да обосноват основната селективна предпоставка за достъп до касация. При поставяне на въпросите не е отчетена липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на въззивния съдебен акт, разяснена в мотивите към т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Горното е важимо и за въпросите под №№ 5 и 6 – относно служебното задължение на съда да следи за действителността на застрахователния договор. Видно от мотивите към въззивното решение е, че съдебният състав е формирал правен извод за наличие на валидно застрахователно правоотношение между страните по застраховка „Пълно каско”, който е основан не само на доказателствата по делото, но и на съвпадащите становища на страните по делото. Доводите на касатора за незаконосъобразност на този извод поради липса/последващо отпадане на застрахователен интерес /след сключване на договора за финансов лизинг/ могат да се преценяват едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, но не и в селективната фаза на касационното производство. Поради това, посочените въпроси не удовлетворяват основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и съответно, не би могло да се приеме, че тяхното разрешаване е в зависимост от тълкуването, което ще бъде дадено по висящото тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, за да се приложи разпоредбата на чл.292 ГПК. Последните два въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК също не могат да обосноват допускане на касационен контрол, доколкото по тях липсва изрично произнасяне от апелативния съд. Поради липса на основния селективен критерий, касационният съд не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни предпоставки. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба се дължат сторените разноски в размер на 3 500 лв. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение