Определение № 81 от 08.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3592/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 264674/19.07.2021 г., подадена от „Тони 2004“ ЕООД, чрез адвокат Й. Х., срещу решение № 260085 от 5.07.2021 г. по гр. д. № 449/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 186 от 30.06.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на Окръжен съд – Хасково. С потвърденото решение първоинстанционният съд е: осъдил ЧСИ К. С. А., с peг. № * на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Хасково, за заплати на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 441, ал. 1 ГПК на „Тони 2004“ ЕООД обезщетение за имуществени вреди в размер на 17 000 лв., които вреди са причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение, извършено от ЧСИ К. А. при налагането на запор върху девет броя превозни средства, подробно описани в обезпечителна заповед от 24.11.2016 г. по ч. т. д. № 147/2016 г. на Окръжен съд - Хасково, собствеността върху които е прехвърлена с три броя договора с нотариална заверка на подписите от 12.01.2017 г. и 16.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът в останалата част до пълния предявен размер от 89 078.60 лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан; осъдил ЗК „Лев инс“ АД да заплати на основание чл. 469, ал. 3, във вр. с чл. 435 КЗ на ЧСИ К. С. А. застрахователно обезщетение в размер на 17 000 лв. по застраховка „Професионална отговорност“ и специални условия „Отговорност на частните съдебни изпълнители“, сключена със застрахователна полица № * от 18.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът в останалата част до пълния предявен размер от 89 078.60 лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Въззивният съд е съобразил в решението си, че по делото е предявен от „Тони 2004“ ЕООД, гр. Харманли срещу ЧСИ К. С. А. иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 89 078.60 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение, извършено от ЧСИ К. А., изразяващо се в неналагането на запор върху девет броя превозни средства, подробно описани в обезпечителна заповед от 24.11.2016 г. по ч. т. д. № 147/2016 г. на ОС - Хасково, собствеността върху които е прехвърлена с три броя договора с нотариална заверка на подписите от 12.01.2017 г. и 16.01.2017 г., ведно със законната лихва от 26.02.2019 г. (датата на исковата молба) до окончателното изплащане. Предявен е и обратен иск по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК от ЧСИ К. С. А. срещу ЗК „Лев инс“ АД, гр. София. Ищецът по обратния иск моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника по обратния иск да му заплати сумата от 89 078.60 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение, извършено от ЧСИ К. А. при налагането на запор върху девет броя превозни средства, подробно описани в обезпечителна заповед от 24.11.2016 г. по ч. т. д. № 147/2016 г. на ОС - Хасково, собствеността върху които е прехвърлена с три броя договора с нотариална заверка на подписите от 12.01.2017 г. и 16.01.2017 г., ведно със законната лихва от 26.02.2019 г. (датата на исковата молба) до окончателното изплащане, въз основа на застраховка „Професионална отговорност“ и специални условия „Отговорност на частните съдебни изпълнители“, сключена със застрахователна полица № */18.04.2018 г. Апелативен съд – Пловдив е приел за установено следното от фактическа страна: Между ищеца по делото и „Меджик Дуо“ ЕООД (трето лице за настоящото производство) съществували търговски взаимоотношения по повод на наем на пътнически автобуси. Ищецът претендирал плащането от „Меджик Дуо“ ЕООД на дължима наемна цена. Тъй като спорът между двете дружества не бил разрешен извънсъдебно и доброволно, ищецът решил да търси защита на правата си по съдебен ред, но преценил, че преди да предяви иска си ще поиска налагането на обезпечителни мерки, за да гарантира събирането на вземанията си при евентуално решение в негова полза. „Тони 2004“ ЕООД подало молба по чл. 390 ГПК за допускане на обезпечение. На 24.11.2016 г. била издадена обезпечителна заповед по ч. т. д. № 147/2016 г. на ОС – Хасково за допускане обезпечение на бъдещ осъдителен иск от „Тони 2004“ ЕООД срещу „Меджик Дуо“ ЕООД за изплащане на сумата от 76 800 лв., представляваща стойност на неплатен и дължим наем на четири броя автобуси, и 3 840 лв. - неустойка, съобразно договор от 1.11.2013 г., като била допусната обезпечителна мярка налагане на запор на собствените на ответника превозни средства - 9 бр. автобуси, подробно описани в обезпечителната заповед. На 28.11.2016 г. процесуалният представител на ищеца подал молба до ответника ЧСИ К. А., с която поискал образуване на изпълнително дело. Още същия ден, в който била подадена молбата, съдебният изпълнител постановил, че се налага запор върху описаните в обезпечителната заповед автобуси. Изготвено било и изпратено съобщение до сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив, с което административният орган бил уведомен за запора, с посочване номера на изпълнителното дело и че налагането на запора е извършено в изпълнение на цитираната обезпечителна заповед. Съобщението било изпратено с куриер на 29.11.2016 г. и получено на 1.12.2016 г. На 29.11.2016 г. било изпратено по пощата запорно съобщение и до „Меджик Дуо“ ЕООД, върнато с отбелязване, че пратката е „непотърсена“. Върху плика саморъчно било отбелязано „I изв. 01.12.2016 г.“ и „II изв. 12.12.2016 г.“. ЧСИ А. извършила служебна справка в Търговския регистър относно седалището и адреса на управление на дружеството и след като установила, че няма промени, на 9.01.2017 г. постановила, че на основание чл. 50, ал. 4 ГПК запорното съобщение следва да се приложи към делото и да се смята за връчено. На 9.01.2017 г. пълномощникът на ищеца адвокат А. подал молба до ЧСИ А., с която поискал изпълнително дело № 122/2016 г. да бъде изпратено по неин избор на ЧСИ с район на действие Окръжен съд - Пловдив за връчване на запорното съобщение на длъжника. Липсват данни ЧСИ А. да се е произнесла по молбата и да е предприела други действия за връчване на запорното съобщение на „Меджик Дуо“ ЕООД. На 31.01.2017 г. адвокат А. подал молба до ЧСИ А., в която поискал делото да бъде прекратено и приложената обезпечителна заповед да му бъде върната. На същата дата ЧСИ постановил, че прекратява изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК и връща оригинала на обезпечителната заповед на пълномощника, който попълнил разписка на 2.02.2017 г. за получаването. На 3.02.2017 г. обезпечителната заповед била представена с молба пред ЧСИ Б. А., peг. № * и поискано образуването на изпълнително дело. С разпореждане от същата дата било образувано изпълнително дело № 18/2017 г.; постановено, че се налага запор върху процесните автобуси; разпоредено запорното съобщение да бъде изпратено до сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив и до длъжника. Насрочено било извършването на опис на процесните автобуси за 25.04.2017 г. На посочената дата ЧСИ А. посетила адрес в [населено място], [улица] извършила опис на превозните средства, отразен в протокол от 25.04.2017 г., като съдебният изпълнител констатирал, че запорираните автобуси не могат да бъдат открити в сервизната база на длъжника, а вместо това са продадени на трето лице - „ДС Ойл“ ЕООД, за което били представени писмени договори с нотариална заверка на подписите от 12.01.2017 г. и 16.01.2017 г. С писмо вх. № 2567/7.07.2017 г. било подадено уведомление от пълномощник на ищеца адвокат П., адресирано до ответницата, с което тя била информирана за намеренията на ищеца да претендира обезщетение по сключената от нея професионална застраховка съгласно Наредба № 2/6.02.2006 г. Представена била застрахователна полица № */13121610000768, сключена при ЗК „Лев инс“ АД. Междувременно бъдещият иск, чието обезпечаване било допуснато, бил уважен изцяло с решение по т. д. № 792/2016 г. на ОС – Пловдив, като бил издаден изпълнителен лист на 1.09.2017 г., по силата на който ответникът „Меджик Дуо“ ЕООД бил осъден да заплати сумата от 76 800 лв., представляваща наемна цена за четири автобуса, 3 840 лв. - договорна неустойка за забавено плащане на наема в размер на 5 % от забавената сума, и направените по делото разноски в размер на 8 225.60 лв. Въз основа на изпълнителния лист и за събиране на дължимите суми, на 14.09.2017 г. било образувано изпълнително дела № 88/2017 г. по описа на ЧСИ К., peг. № *. Съгласно удостоверение за размера на дълга изх. № 20508/31.05.2018 г., към датата на издаването, задължението на „Меджик Дуо“ ЕООД било в общ размер на 109 672.78 лв., като към същата дата не било открито секвестируемо имущество, към което да се насочи изпълнението. С молба от 7.02.2018 г. ищецът поискал от ответницата да отмени всички наложени запори върху моторни превозни средство по изпълнително дело № 122/2016 г. На 23.02.2018 г. ЧСИ А. изпратила до сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив съобщение, че вдига запора върху всички автобуси, описани преди това в обезпечителната заповед. Съобщението било получено на 26.02.2018 г. С писмо вх. № 835/28.03.2019 г. ответницата уведомила третото лице помагач ЗК „Лев инс“ АД за настъпване на застрахователно събитие по застраховка професионална отговорност — предявяване на иск от ищеца за претендираните от него вреди. Въззивният съд е визирал, че запорът е способ за насочване на принудителното изпълнение върху движими вещи. Съгласно чл. 450, ал. 1 и ал. 2 ГПК, когато предмет на запора е движима вещ, са налице две възможни хипотези: чрез опис или чрез изпращане и получаване от длъжника на съобщението за описа или запора, ако в него точно се посочи движимата вещ, върху която се насочва изпълнението. Връчването на съобщението се извършва по общите правила на ГПК. С получаването на съобщението фактическият състав на налагане на запора е завършен, тъй като от този момент длъжникът вече знае (или научава), че върху движимата вещ е наложен запор и следва да се въздържа от укриване на вещта или от извършване на разпоредителни действия с нея. Приел е, че в случая ЧСИ е използвал втория начин, но няма доказателства да е осъществен фактическият състав на връчването, предвид неспазването на изискванията на чл. 50, ал. 4 ГПК. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл. 50, ал. 4 ГПК, когато връчителят не намери достъп до канцеларията на адреса, вписан в Търговския регистър, или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, като това се извършва само веднъж и второ уведомление не се залепва. Приел е, че в случая от саморъчното отбелязване „непотърсена“ върху обратната разписка не става ясно дали пощенският служител не е намерил достъп до канцеларията или пък е имал такъв достъп, но не е намерил работник или служител на дружеството, който да е съгласен да получи съобщението. След като обратната разписка с пощенската пратка се е върнала до съдебния изпълнител, последният не е извършил задължителното залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. Ето защо е заключил, че не е налице редовно връчване по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК и запорите не са наложени. ЧСИ К. А. не само неправилно е приложила нормата на чл. 50, ал. 4 ГПК, но и след това не е предприела каквито и да било действия за повторно връчване на запорното съобщение - било отново по пощата, било по друг предвиден в процесуалния закон начин. Апелативен съд – Пловдив е намерил за неоснователно възражението на ответника, че запорът върху процесните автобуси е бил наложен, тъй като е отбелязан в служебните регистри на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив. Изложил е съображения, че изпращането на съобщение за наложения запор до сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Пловдив е съобразен с нормативно установените изисквания, които регламентират регистрацията и отчета на моторните превозни средства в предвидени за това регистри. Това съобщение е свързано с административната регистрация на МПС, но не и с валидното юридическо налагане на запор, съобразно чл. 450 ГПК. Предвид така изложеното, въззивният съд е приел за установено по делото твърдяното в исковата молба процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Посочил е, че претърпяната вреда се изразява в невъзможността на ищеца да реализира правата си. Причинната връзка - неналагането на запора, е направило невъзможно осъществяването на правата на ищеца против „Меджик Дуо“ ЕООД, независимо от обстоятелството, че против този правен субект е налице влязло в сила съдебно решение по т. д. № 792/2016 г. по описа на ОС - Пловдив за сумата от 88 865.60 лв., за който общ размер в полза на ищеца е издаден изпълнителен лист. Вината се предполага, като не е оборена презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Налице е, следователно, фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, във вр. с чл. 441, ал. 1 ГПК: виновно процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, вреда, причинна връзка. Относно размера на вредата, във въззивното решение е прието, че той не съответства на размера на присъдените вземания с влязлото в сила съдебно решение по т. д. № 792/2016 г. на ОС - Пловдив, за което е издаден и изпълнителен лист - общо 89 078.60 лв. По този въпрос съдът е визирал, че съгласно чл. 441 ГПК съдебният изпълнител носи отговорност само за това, което се явява пряка последица от неговите действия и то към момента на настъпването на вредите. Предмет на горепосоченото дело на ОС - Пловдив е правен спор, който не е свързан с действията на съдебния изпълнител. Осъждането на длъжника „Меджик Дуо“ ЕООД по т. д. № 792/2016 г. не е пряк резултат от действията на ответника. В момента на тяхното извършване, когато неправилно е приел, че е наложил запора върху движимите вещи и по този начин не е осуетил извършването на разпоредителните сделки, съдебният изпълнител не е предвиждал какъв ще е изходът от висящия правен спор, но е можел да предвиди и да допусне, че поради неполучаването на запорното съобщение има опасност собственикът на вещите да ги прехвърли на трето лице. Ето защо субективното отношение на ответницата към извършените от нея действия обхваща само виновно причинените вреди, а те са настъпили в момента на извършването на разпоредителните сделки. Съгласно въззивното решение сключването на трите сделки по същество представлява именно това действие, което уврежда интересите на ищеца в качеството на взискател. От друга страна, при сключването на сделките е реализирана и икономическата стойност на продадените движими вещи, изразена в получената за тях продажна цена. Ако тези три сделки не бяха сключени в резултат на правилното и законосъобразно налагане на запора, то ищецът би имал възможността да получи тази продажна цена и по този начин да удовлетвори вземанията си. Лишаването на ищеца от възможността да получи продажната цена, вместо което тя е получена от собственика, представлява същинското увреждане. По тази причина стойността, на която са сключени трите сделки, сумарно представлява паричния израз на настъпилите за ищеца имуществени вреди и трябва да бъде взета предвид при уважаването на исковата претенция, а не приетите в експертните заключения параметри на остатъчната експлоатационна стойност и средната пазарна цена. Съдът е коментирал назначените по делото съдебно-технически експертизи. Съобразил е, че посочените в тях стойности на средни пазарни цени значително се различават; експертите не са имали възможност да огледат фактически процесните автобуси, а са работили по документи, като по тази причина е приел, че те не могат да бъдат обективен, траен и справедлив критерий за определяне размера на дължимото обезщетение. Заключил е, че единственият еднозначен цифров израз на стойността на процесните автобуси е тяхната цена, посочена в писмени договори с нотариална заверка на подписите от 12.01.2017 г. и 16.01.2017 г., сключени преди налагането на запорите по изпълнително дело № 18/2017 г. по описа на ЧСИ А., които договори не са оспорени от страните като доказателства. В тази връзка е отбелязал, че общата пазарна стойност по някои от експертизите се доближава до стойността по договорите за покупко-продажба. Ето защо Апелативен съд – Пловдив е приел, че на „Тони 2004“ ЕООД следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 17 000 лв. След като ответникът по първоначалния иск е осъден да заплати сумата от 17 000 лв., въззивният съд е намерил, че са налице условията за разглеждане на обратния иск. Изложил е, че въз основа на застраховка „Професионална отговорност“ и специални условия „Отговорност на частните съдебни изпълнители“, сключена със застрахователна полица № */18.04.2018 г., третото лице - помагач ЗК „Лев инс“ АД дължи на ЧСИ А. присъдената сума по първоначалния иск. Жалбоподателят атакува решението на въззивния съд в частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта на отхвърляне на предявения от дружеството иск за сумата над 17 000 лв. до пълния предявен размер, като го счита за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по въпроса: В какво се изразяват вредите на ищеца по иск срещу съдебен изпълнител за причинени вреди вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение съгласно чл. 441, ал. 1 ГПК, изразяващо се в неналагане на запор върху движими вещи – МПС, по издадена обезпечителна заповед - в размера на продажната цена, по която третото лице-длъжник се е разпоредило с вещите, или в размер на първоначалната продажна цена, определена по реда на чл. 474, ал. 5, във вр. с чл. 485 ГПК при публична продан, като счита, че отговорът на този въпрос е от значение за развитие на правото, тъй като по него липсва съдебна практика. На следващо място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на атакуваното от него решение, предвид решаващия извод на съда, че увреждащото ищеца действие е сключването на трите разпоредителни сделки, с които третото лице се е разпоредило с моторните превозни средства, предмет на обезпечителната заповед - според съда, ако тези сделки не биха били сключени поради наложения запор, то ищецът би имал възможността да получи продажната цена на вещите; лишаването на ищеца от възможността да получи продажната цена вместо собственика е същинското увреждане; по тази причина стойността на сключените сделки представлява размера на настъпилите за ищеца вреди. В жалбата се оспорва този извод на въззивния съд, като очевидно неправилен и противоречащ на основен принцип на изпълнителния процес. Сочи се, че българското законодателство не допуска кредиторът сам да извърши продажба на имущество на длъжника и да се удовлетвори от приходите от тази продажба, а от съдебното решение не става ясно по какъв друг ред и начин кредиторът би получил продажната цена. По българското законодателство продажбата на вещите следва да се извърши в изпълнително производство по реда на гл. 38 - 48 ГПК от съдебен изпълнител чрез публична продажба и вследствие на тази продажба кредиторът да бъде удовлетворен. На последно място, в жалбата е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - произнасяне по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че с обжалваното решение Апелативен съд - Пловдив не се е произнесъл по следния довод във въззивната жалба, имащ значение за правилното решаване на делото: че вредите на ищеца следва да бъдат определени в размера на първоначалната продажна цена при публична продан, определена по реда на чл. 474, ал. 5, във вр. с чл. 485 ГПК. Сочи се, че непроизнасянето по всички доводи и възражения на страните, които имат значение за правилното решаване на делото и са направени при въззивното обжалване, е в противоречие с установената трайна практика на ВКС, обективирана в: решение № 33/9.04.2020 г. по т. д. № 693/2019 г., І т. о., решение № 139/17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г., ІІІ г. о., решение № 97/2.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г., ІV г. о. и др. Постъпил е отговор от ЧСИ К. А., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, визиран на първо място в изложението, уточнен и конкретизиран от ВКС съобразно правомощията му, както следва: В какво се изразяват вредите на ищеца по иск срещу съдебен изпълнител за причинени вреди вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение съгласно чл. 441, ал. 1 ГПК, състоящо се в неналагане на запор върху движими вещи – МПС, по издадена обезпечителна заповед, с която е допуснато обезпечение на осъдителен иск за парични вземания. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,