Определение № 525 от 23.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2662/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационната жалба вх. Nо 51890/16.04.2019 година на В. В. К. и С. В. К., и двете от [населено място] - Н. И., заявена чрез процесуалния им представител дв.С. Ч. - САК срещу въззивно Решение Nо 1756 от 12.03.2019 год., постановено по гр.В.д. Nо 12322/2017 година на Софийския градски съд –II A възз. с/в.

С посоченото решение, Софийският градски съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение от 16.05.2017 година постановено по гр.д. № 67789/2015 година на СРС- 33 състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че В. В. К. и С. В. К. не са собственици на недвижими имоти с идентификатори № * с площ от 346 кв.м. и с № * с площ от 273 кв.м., находящи се в [населено място] и представляващи по РП на града, одобрен през 1984 година съответно реални части от УПИ , целият с площ от 390 кв.м. и от УПИ , целият с площ от 355 кв.м.

За да приеме, че В. К. и С. К. не са собственици на недвижимите имоти, предмет на вещния спор, съдът предвид изводите си за конкуренция на права по отношение на собствеността на двата ПИ – от една страна земеделска реституция в полза на ответниците, а от друга страна твърдения на ищцовата страна за придобивна давност от отношение на имотите, е приел, че следва по същество да разгледа предпоставките за закона – чл. 79 ЗС за придобиване на имотите на основание давностно владение от страна на ищцата, обсъдил е наличие на елементите от фактическия състав на това придобивно основания на правото на собственост и е направил крайния извод, че именно ищцата се легитимира за собственик.

С касационната жалба се поддържат доводи, че обжалваното решение е нищожно, процесуално недопустимо, респ. неправилно, като постановено при грубо нарушение на процесуалните правила и противоречащо на материалния закон и приложимите материално - правни норми, основание за отмяна по чл. 281 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационното обжалване се основава в приложното поле на по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивния съд в своето решение се е произнесъл по следните въпроси: 1./За възможността да се уважи отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК заявен от uщци, претендиращи правото на собственост за себе си на основание давностно владение върху реституиран имот, когато този имот е бил възстановен по силата на реституционни закони, като претенцията за придобиване по силата на давностно владение е след реституцията на имотите? 2./ За да бъде уважено твърдение за придобит имот на основание давностно владение, необходимо ли е ответната страна – собственик на основание реституция, да демонстрират явно и с какви действия собственическите намерения и права, след като възстановените собственици са заявили намерението си за фактическа власт върху процесния имот още с предявяването на искането си за възстановяване на имотите? 3./ Може ли да бъде дадена вяра на свидетелски показания установяващи давностно владение върху даден недвижим имот, в които показания липсват данни относно това кой точено е имота, който се владее и какви са неговите граници?; 4./ Не е ли нарушение на закона обстоятелството, че е уважена претенцията по отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 108 ЗС, че ответниците по този иск са възстановени собственици по силата на реституцията и необходимо ли е такива собственици непрекъснато да демонстрират фактическа власт върху имота?; 5./ Може ли да се установи и да се приеме от правоприлагащия орган, че е налице намерение от страна на владелеца да държи дадена вещ или идеална част от нея като своя, след като е имало прекъсване на давността поради влизане на имота в ТКЗС и след като след този период е възстановен имота на предишните собственици? без конкретно посочена практика на ВКС и доводи за противоречие с решението на въззивния съд.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касацията Т. В., в който се излагат съображения, че не са налице твърдяните от касаторите пороци на въззивното решение и не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на разноски.

Състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия след преценка за наличие на основания по чл. 280 ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК намира:

Касационната жалба е процесуално допустима от гл.т. спазване срока по чл. 283 ГПК, така и с оглед вещния характер на разгледания отрицателен установителен иск.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което заявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен въззивният съд е приел, че ищцата е обосновала правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск с представения НА № 136, т. I, дело №52/2007 г. на Нотариус М., с който констативен нотариален акт е призната, заедно със съпруга си, за собственик на ПИ № *, целия с площ 1180 кв.м.

Ответниците се легитимират като правоимащи лица по см. на чл. 10 ЗСПЗЗ с Решение № 1800К/07.10.2004 г. в сила от 21.10.2004г. на ОСЗГ Нови Искър, с което е възстановено правото на собственост на наследодателя им С. И. върху ливада от 0. 745 дка в землището на К., м. Г..

С въззивното решение се приема, че „ при въведената конкуренция на права с предявения установителен иск ищцата може да оспорва възникналото реституционно право на ответните, но само във връзка със своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота. При наличието на влязло в сила решение на органа по поземлена собственост в полза на ответниците, ищцата не може да възрази, че лицето, на което е възстановена собствеността респективно неговия наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или че възстановения имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията, позовавайки се на Т.Р. № 9/07.11.2012 г. по тълк.д. № 9/12 г. на ОСГК на ВКС, както и на Решение № 331/27.03.2012 г. по гр.д. № 298/2011 г. на II – г.о. на ВКС.

Наред с тези доводи, въззивният съд е разгледал въведеното от ищцата оригинерно придобивно основание за изтекла в нейна полза придобивна давност. Въз основа на доказателствата по делото е приел, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ позоваването е с най-ранна дата 22.11.1997 г., а по настоящия случай давност започва да тече от възстановяване на собствеността, считано от 21.10.2004 г. – датата на влизане в сила на решението на ОСЗГ Нови Искър, и доколкото исковата молба е предявена на 05.11.2015 г. то следва, че 10-годиния срок е изтекъл преди завеждане на иска. По отношение на доказване на обективния и субективния елемент на владението по смисъла на чл. 68 ЗС, въззивния съд е приел, че събраните гласни доказателства установяват несъмнено посочените обстоятелства, а и факта на владението не е оспорен. Разпитаните по делото свидетели М. и В. дават показания, че бащата на ищцата е застроил имота и семейството му, впоследствие ищцата и нейното семейство, са във владение на имота от над 50 годишен период.

Върховният касационен съд, като прецени доводи на касатора в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и съобрази дадените разяснения на ТР № 8/2012 год., прието на 27.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2 предл. 2-ро ГПК – поради процесуална недопустимост.

С цитираната задължителна практика на ВКС се приема, че „при установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството "предмет на иска", защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск се твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, поради което и ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда, но може да оспори съществуването му.

При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.“

В случая мотивите на съда сочат, че за ответниците е налице право на собственост, възникнало в резултат на земеделска реституция, но то е погасено (възражението за изтекла в полза на страна по правния спор придобивна или погасителна давност е правоизключващо по своята правна природа е защитно средство на страната – ответник в процеса) поради изтекъл в полза на ищцата придобивна давност, произнасяйки се по същество и за наличие на придобвиното основание на ищцата, извън предмета на спора по заявения отрицателен установителен иск, т.е. и по непредявен иск.

Ето защо настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване, като в случая страната - касатор дължи да заплати дължимата пропорционална ДТ, равна на тази заплатена за въззивното обжалване – а именно за сумата 67 лв. (шестдесет и седем лв.). Същата се дължи в седмичен срок от съобщението до страната и е вносима по сметка на ВКС.При неизпълнение на задължението за заплащане на пропорционалната ДТ в срок, касационното производство подлежи на прекратаване.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия