Определение № 1325 от 26.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6606/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. (К.), чрез Д. Д., старши инспектор в ТД – Пловдив, срещу въззивно решение № 405/15.07.2013 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 447/2013 г. Излага касационни доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон. Насрещните страни Р. А. Б., Л. А. Б. и [фирма], всички представлявани от адв. Е. Б., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Молят да им бъдат присъдени съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като изменил частично решението на първостепенния Пазарджишки окръжен съд, отхвърлил искането по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.).на КОМПИ за отнемане от Р. А. Б., Л. А. Б. на сумите, получени в резултат на разпореждане с тяхно движимо и недвижимо имущество, на осн. чл. 4, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.), както и за отнемане на два автомобила и земеделска земя, на осн. чл. 4, ал. 1, вр. чл. 10 ЗОПДИППД (отм.) и за отнемане от [фирма] на 5000 лв., представляваща стойностна на 50 дружествени дяла от капитала на дружеството, на осн. чл. 6 ЗОПДИППД (отм.). За част от имуществото, предмет на мотивираното искане, съдът е приел, че с оглед времето на придобиването му, както и самия придобивен способ, не може логически да се предположи каквато и да е връзка с престъпната дейност, за която е осъден Л. А. Б.. В същото време, при анализ поотделно на всяка придобивна сделка, съдът е направил и извод, че всяко едно от имуществата е придобито със законни средства. За останалото имущество, съдът посочил, че би могло да се предположи връзка с престъпната дейност, доколкото от нея е възможно да се генерират доходи. Стойността на това имущество общо обаче е под 60 000 лв., поради което няма основание за отнемането му по реда на чл. 28 от закона. КОМПИ е поставил въпроса подлежи ли на отнемане имущество на лицата, срещу които е предявен иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.)., придобито преди извършване на престъплението, за което са осъдени с влязла в сила присъда. С Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГК на ВКС е дадено разяснения по поставения въпрос, а именно, че е възможно отнемане и на имущество, юридически придобито преди престъпната дейност, но следва да е налице установена или предполагаема връзка между престъплението и престъпната дейност. Срокът по чл. 11 ЗОПДИППД (отм.) е възможният, в който може да се извърши проверката от Комисията, но конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположение за връзката с придобиването на имуществото са тези, които определят релевантния период. Предположението следва да е основателно, което значи, че с оглед вида и характера на престъплението, придобивния способ на имуществото, евентуалните последващи трансформации и всички други твърдяни факти и взаимовръзки, по правилата на логиката, науката и опита, може да се стигне до извод за връзка между престъпното деяние по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм. ) и имуществото, чието отнемане се иска. Освен това, нужно е и да не е установен законен източник в придобиването, за да се обоснове основателността на предположението. В случая съдът е приел, както липса на установена или предполагаема връзка, така и влагане на законен източник в придобиване на част от имуществото. Искането по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) за другата част от имуществото е отхвърлено поради липса на елемент от фактическия състав по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.), а именно да е на значителна стойност по смисълана § 1, т. 2 от същия закон. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на Р. А. Б., Л. А. Б. по 500 лв. заплатен от тях адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът