Определение № 2648 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2159/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Производството е образувано по касационна жалба на „Токер УК“ ООД срещу решение № 466/12.07.2024 г. по в. т. д. № 285/2024 г. на Апелативен съд София, с което е обезсилено решение № 260028/11.02.2024 г. по т. д. № 696/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Стосин 2010“ ЕООД и „Дикистрой“ ЕООД, в качеството им на съдружници в ДЗЗД „Стосин-Би-Русе“, искове с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК в размер 90 000 лв. – сума, платена от ДЗЗД в полза на „ПС Инженеринг“ ЕООД – длъжник по изп. д. № 20208440401202, след връчване на запорно съобщение.

Касаторът „Токер УК“ ООД оспорва въззивното решение с твърдения, че същото е недопустимо, евентуално страда от пороците, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва изводите на въззивния съд като заявява, че предявените искове са допустими, доколкото както към момента на предявяването им, така и към последната дата на неизпълнение на запора от страна на третото задължено лице – 12.03.2021 г., изпълнителното производство е било висящо и не е било спирано или прекратявано, респективно инициираното по-късно производство по несъстоятелност на длъжника „ПС Инженеринг“ ЕООД е неотносимо и не преклудира правата на ищеца касатор по предявените осъдителни искове. Счита, че съставът на Апелативен съд София, постановил атакуваното решение, е следвало да съобрази мотивите, изложени в определението на друг състав на същия съд, с което е отменено прекратително определение на първоинстанционния съд, постановено по т. д. № 696/21 г. Според касатора в случая се касае за специфична отговорност на третото лице към взискателя, която е независима от отговорността на прекия длъжник по изпълнителното дело. Неправилно въззивният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 638, ал. 1 ТЗ. Поддържа теза, че имущественото право на длъжника, което представлява вземане към ДЗЗД, не е част от масата на несъстоятелността към датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.

В изложението на основания за достъп до касация поставя следните въпроси:

1. „Допустимо ли е въззивният съд при служебна проверка по валидността на първоинстанционно решение съгласно чл. 269 ГПК да не приема и да не споделя изводите на предишен съдебен състав на същия съд, който се е произнесъл с окончателен акт за допустимост на същия иск?“

2. „Допустимо ли е въззивният съд да приема за напълно правилно и изчерпателно обяснението на първоинстанционния съд в мотивите на отменено като неправилно и незаконосъобразно с окончателен акт на равен по степен съд прекратителното определение?“

3. „Отговорността по чл. 452, ал. 3 ГПК на трети задължени лица към взискателя поради неизпълнение на задълженията им по запора, независима ли е от плащането, което същите са извършили на длъжника след връчване на запорното съобщение?“

4. „Тази отговорност пряка ли е към взискателя по изпълнителното дело и опосредена ли е от отговорността за вземането на длъжника по същото изпълнително дело?“

5. „Открито производство по несъстоятелност по отношение на длъжник по изпълнително дело съотносимо ли е към допустимостта на производството по предявен преди откриване на производството по несъстоятелност иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК?“

6. „Представлява ли искът по чл. 452, ал. 3 ГПК елемент от изпълнителния процес и съставлява ли наличието след предявяване на този иск на открито производство по несъстоятелност на длъжника по изпълнителното дело отрицателна предпоставка за производството по този иск?“

7. „Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които се основават и да изложи свои собствени мотиви по тях като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?“

8. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните?“

9. „Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства?“

Касаторът твърди отклонение от практика на ВКС - решение № 50055/2023 г. по т. д. № 2209/2021 г. на II т.о., т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, както и доразвиваща ги практика. По пети и шести въпрос релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е допуснал нарушение на основополагащи правни принципи, които са довели до прилагане на закона в неговия противоположен смисъл.

При заявените твърдения жалбоподателят моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Ответниците „Стосин“ ЕООД и „Дикистрой“ ЕООД, в качеството им на съдружници в ДЗЗД „Стосин-Би-Русе“, не са подали отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по искова молба на „Токер УК“ ООД с твърдения, че е кредитор на „ПС Инженеринг“ ЕООД, снабден с изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20208440401202 по описа на ЧСИ, рег. № 844 на КЧСИ. В рамките на изпълнителното производство е бил наложен запор на вземанията на длъжника „ПС Инженеринг“ ЕООД, произтичащи от договорни отношения с ДЗЗД „Стосин-Би-Русе“, и наредено на третото задължено лице да превежда дължимите суми по посочена в запорното съобщение банкова сметка. Въпреки наложения запор, третото задължено лице е оспорило дължимостта на сумите и не е извършило превод. Исковата молба обективира претенция с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК, насочена срещу съдружниците в гражданското дружество за тяхното солидарно осъждане да заплатят сумата от 90 000 лева.

С определение № 265292/12.08.2022 г. първоинстанционният съд, вземайки предвид, че по отношение на длъжника „ПС Инженеринг“ ЕООД е открито производство по несъстоятелност, в което вземането на ищеца като взискател е било включено в списъка на приетите вземания, е прекратил производството по делото. В определението е изложил мотиви, че принудителното изпълнение срещу вземанията на длъжника може и следва да продължи в производството по несъстоятелност. Соченият съдебен акт е бил отменен с определение № 111/16.01.2023 г. на Апелативен съд София.

С обжалваното в настоящото производство решение друг състав на Апелативен съд София е обезсилил постановеното от Софийски градски съд отхвърлително решение. Счел е за правилно установена от първоинстанционния съд фактическата обстановка, очертана от следните обстоятелства: „Токер УК“ ООД е кредитор на „ПС Инженеринг“ ЕООД и е инициирал изпълнително производство, в рамките на което е бил наложен запор върху вземания на длъжника от трето лице – ДЗЗД „Стосин-Би-Русе“; изпълнение от третото лице не е последвало; с решение № 362 от 22.12.2021 г. по търг. дело № 1635/2021 г. на Софийски градски съд е обявена неплатежоспособността на „ПС Инженеринг“ЕООД и е определена началната й дата – 31.12.2018 г.; временният синдик е съставил списъци на предявените и приети вземания, сред които и вземането на ищеца по настоящото дело „Токер УК“ ООД. С оглед на установените факти въззивният съд е приел, че ищецът не притежава активна процесуална легитимация и няма признат от закона правен интерес да поддържа исковете с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК. Сочената разпоредба предопределя качеството на взискател на ищеца, което той може да притежава единствено при наличието на предприето и висящо принудително изпълнение, насочено срещу вземания на длъжника по изпълнителното дело, каквото обаче не е налице предвид прекратяването на провежданото индивидуално принудително изпълнение, което е станало по силата на закона с факта на приемане на вземането на взискателя „Токер УК“ ООД в производството по несъстоятелност на длъжника „ПС Инженеринг“ ЕООД. Апелативният съд се е позовал на чл. 638, ал. 1 ТЗ, според която разпоредба с откриване на производството по несъстоятелност се спират изпълнителните производства срещу имуществото, включено в масата на несъстоятелността, с изключение на имуществата по чл. 193 ДОПК и имуществата, за които има обявен купувач по реда на ГПК /какъвто не е случаят/. Съобразил е и разпоредбата на чл. 638, ал. 6 ТЗ, гласяща, че спряното изпълнително производство се прекратява ex lege, ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл. 693 ТЗ, като в този случай наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. Като е отчел, че вземането на взискателя, което е предмет на провежданото индивидуално принудително изпълнение срещу длъжника „ПС Инженеринг“ ЕООД, е включено в списъка на приетите предявени вземания и представлява пречка за продължаване на индивидуалното принудително изпълнение, е обезсилил постановеното от СГС решение. Споделил е мотивите на първоинстанционния съд в прекратителното определение, че с откриване производството по несъстоятелност процесното вземане, съгласно разпоредбата на чл. 614, ал. 1, т. 1 ТЗ, се счита част от масата на несъстоятелността, която на основание чл. 616 ТЗ служи за сравнително равномерно и справедливо удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания и то само при спазване на установената в закона/ чл. 722 ТЗ/ поредност за удовлетворяване. Изложил е съображения, че, ако вземането на кредитора „Токер УК“ ООД по провежданото по негова инициатива индивидуално принудително изпълнение действително съществува и, ако наистина третото задължено лице, въпреки запорното съобщение, е предприело плащане на длъжника, а не на „Токер УК“ ООД, паричните средства следствие на това плащане са постъпили в масата на несъстоятелността и са довели до нейното увеличаване, поради което липсва пречка вземането на кредитора по издадения в негова полза изпълнителен лист да бъде удовлетворено в рамките на производството по несъстоятелност. В случай на констатация, че такова плащане от страна на третото задължено лице не е било осъществено и вземането на длъжника срещу това лице не е било погасено, то тогава следва да се пристъпи към попълване масата на несъстоятелността чрез предявяването на иск срещу третото лице за събиране на това вземане. Тези действия според апелативния съд са от компетентността на синдика с оглед разпоредбите на чл. 658, ал. 1, т. 5 и т. 8 ТЗ. Той действа като процесуален субституент на всички кредитори. Единствено в хипотезата на чл. 649 ТЗ при бездействие на синдика иск за попълване масата на несъстоятелността може да бъде предявен от всеки кредитор на несъстоятелността, в това число и „Токер УК“ ООД.

Позоваването на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол е изцяло неоснователно.

В изпълнение на служебните си задължения да следи за нищожност и недопустимост на обжалваните пред касационната инстанция въззивни решения, настоящият състав извърши проверка на постановеното от Апелативен съд София решение, но не констатира то да страда от някой от тези два порока. Постановките на т. 9 от ППВС № 1/1985 г. указват, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявеният. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Не се установява някоя от хипотезите да е налице по отношение на атакуваното решение на Апелативен съд София.

Съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, или при липса на обосновано изложение за противоречие с практика на касационната инстанция или за необходимостта от точно приложение на закона или развитие на правото не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

Първите два въпроса не обуславят достъп до касационен контрол, тъй като посочената от касатора съдебна практика не е релевантна. Отговорът на въпросите пряко се извежда от разпоредбата на чл. 278, ал. 3 ГПК – постановеното определение по частна жалба е задължително за долустоящия съд, но не и за съда, който е функционално компетентен да извърши инстанционна проверка на постановеното от долустоящия съд решение по същество на спора. Определението, постановено в производство по чл. 274 ГПК и сл. не е скрепено със сила на пресъдено нещо и не ограничава възможността за пререшаване на спорния въпрос – чл. 299 ГПК. В приложение на чл. 269 ГПК въззивният съд, сезиран с жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд решение, е длъжен служебно да провери неговата валидност и допустимост без оглед на това какъв е бил изходът на предходно иницииран по реда на чл. 274 ГПК процесуален спор по същото дело.

По отношение на трети и четвърти въпрос отсъства характеристиката да са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. Те не кореспондират с установената по делото фактическа обстановка поради което са хипотетично поставени. За да постанови своето решение, съставът на Апелативен съд София е приел, че с откриване на производството по несъстоятелност на „ПС Инженеринг“ ЕООД и приемане на вземането на „Токер УК“ ООД по реда на чл. 693 ТЗ са настъпили последиците, предвидени в чл. 638, ал. 6 ТЗ – отпаднало е действието на запора, наложен върху вземането на длъжника от ДЗЗД „Стосин-Би-Русе“, отпаднала е и компетентността на съдебния изпълнител. От този момент единствено синдикът може да предприема действия по установяване и осребряване на имуществото на несъстоятелния длъжник с цел удовлетворяване на всички негови кредитори. Значението на поставените въпроси за разрешаване на казуса е изцяло отречено от въззивния съд, доколкото те не държат сметка за откритото производство по несъстоятелност по отношение на длъжника „ПС Инженеринг“ ЕООД. Във въззивното решение са изложени съображения, че, ако бъде даден техен положителен отговор, то той би бил в директно противоречие с правилата на чл. 607 ТЗ и чл. 722, ал. 2 ТЗ и би предоставил преференция на ищеца, като един от кредиторите на несъстоятелността, спрямо останалите. Законът регламентира производството по несъстоятелност като такова, което има за цел справедливо да удовлетвори кредиторите и да разпредели съразмерно между тях осребрените имущества от масата на несъстоятелността. Отделно от изложеното, следва да се добави, че касаторът не е посочил относима практика, на която въззивното решение да противоречи. Само на това основание достъп до касация трябва да бъде отказан.

Пети и шести въпроси са формулирани с цел точно приложение на закона и развитие на правото. Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно обоснован. Касаторът се е задоволил само декларативно да го посочи. Не е изложил съображения съгласно разясненията, дадени с т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, коя правна норма счита за неясна, противоречива, непълна и нуждаеща се от разяснение. Не посочил наличие на неправилна поради неточно тълкуване съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито поддържа теза за настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика. Касационната инстанция няма задължение да извлича от жалбата или текста на изложението обосновка на релевирано от касатора основание за достъп до касационна проверка. В допълнение към изложеното следва да се има предвид решение № 239/2019 г. по т. д. № 3007/2017 г. на I т.о., решение № 2019 г. по т. д. № 3007/2017 г. на I т. о., определение № 1975/2025 г. по ч. т. д. № 1228/2025 г. на I т. о., определение № 200/2014 г. по ч. т. д. № 629/2014 г. на I т.о. ВКС. След откриване на производство по несъстоятелност започналите производства за индивидуално принудително изпълнение могат да продължат единствено в лимитативно посочените от закона хипотези - стартирало изпълнение по ДОПК, ЗОЗ или по отношение на имущество, което не представлява част от масата на несъстоятелността /арг. от чл. 637, ал. 4 ТЗ/, или когато индивидуалното принудително изпълнение е вече във финалната си фаза с обявен купувач на предназначеното за осребряване имущество с цел да се охранят интересите на третото добросъвестно лице. Изпълнителното производство може да продължи и с изричното разрешение на съда по несъстоятелността - чл. 638, ал. 2 ТЗ. Нито една от тези хипотези в случая не е налице. Ако в нарушение на закона индивидуалното изпълнение продължи, извършените от съдебния изпълнител действия биха били невалидни поради отпадане на неговата компетентност, включително да издаде постановление по чл. 510 ГПК, а вече издадено не би могло да легитимира взискателя като процесуален субституент на длъжника да предяви от негово име имуществени права.

Последните три въпроса, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не кореспондират с конкретни оплаквания в касационната жалба. Касаторът не е посочил кой довод, възражение или доказателство въззивният съд не е обсъдил и, ако го беше сторил, би достигнал до различен от изложения в обжалваното решение извод. При това положение настоящият състав на съда приема, че не е налице общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с цитираното по-горе тълкувателно решение.

Наличието на очевидна неправилност е мотивирано от касатора с отричане правилността на крайния извод на съда, че ищецът не притежава активна процесуална легитимация по предвените искове. Този тежък порок не е обоснован от касатора с прилагането на норма, която не е част от действащ нормативен акт, или с прилагането на законово правило в неговия обратен смисъл, или в разрез с правни принципи и правила на формалната логика. Наличието на директното основание е заявено поради счетения от касатора за неправилен извод на съда, че предявеният иск по чл. 452, ал. 3 ГПК е недопустим. При проверка касационната инстанция не намира основание да прецени въззивното решение за очевидно неправилно, включително с оглед изложените по-горе съображения.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС