Определение № 255 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3907/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2970/7.08.2019 г. на Х. Е. П., чрез адвокат Й. М., подадена срещу решение № 144 от 3.07.2019 г. по гр. д. № 161/2019 г. на Окръжен съд – Габрово, поправено с решение по същото дело № 745 от 16.08.2019 г., в частта, в която въззивният съд е потвърдил решение № 104 от 27.03.2019 г. по гр. д. № 373/2018 г. на Районен съд – Трявна в частта на последното, с която са уважени исковете по чл. 108 ЗС, предявени от Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. срещу Х. Е. П. за 1/6 ид. ч. (по 1/18 ид. ч. за всеки ищец), по отношение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № 18-21/12.05.2010 г. на ИД на АГКК, с адм. адрес: гр. Трявна, ул. "Здравец" № 63, с площ от 544 кв. м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м), при граници: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, *, *, ведно с намиращата се в него сграда с идентификатор ** със застроена площ от 85 кв. м, брой етажи - 3, предназначение - жилищна сграда, еднофамилна, и сграда с идентификатор ** със застроена площ от 28 кв. м, брой етажи - 1, предназначение – хангар, депо, гараж.

За да потвърди първоинстанционното решение в посочената част, въззивният съд е препратил изцяло към мотивите на Районен съд – Трявна на основание чл. 272 ГПК. Съгласно тези мотиви е прието за установено, че страните по делото са наследници на М. Х. Б. и Е. П. Б., последните – собственици на спорните имоти. М. Х. Б. починала на 16.12.2004 г., като оставила за наследници Е. П. Б. (съпруг, починал на 2.09.2014 г.), Х. Е. П. (син) и М. Е. П. (дъщеря, починала на 1.03.2007 г., с наследници: Д. С. П. - съпруг, М. Д. Д. - дъщеря, и С. Д. П. – дъщеря). Приживе, с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 140, т. І, рег. № 1607, дело № 121/20.06.2012 г., Е. П. Б. дарил на сина си Х. Е. П. 5/6 идеални части от описания по-горе недвижим имот, въпреки че притежавал само 4/6 ид. ч. от него. Същевременно по наследство от М. Х. Б. ищците получили по 1/18 ид. ч. от имота (общо за тримата – 1/6 ид. ч.), а ответникът – 1/6 ид. ч. Прието е също така, че единственият спорен въпрос по делото е дали получената по наследство от М. Х. Б. общо 1/6 ид. ч. от ищците по делото е била придобита от Х. Е. П. по давност, с упражняване на владение в продължение на повече от 10 години. При обсъждане на възражението на Х. П. за изтекла в негова полза придобивна давност съдът се е позовал на постановките на Тълкувателно решение № 1/6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., съгласно които, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение в отношенията между съсобствениците, при което, когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно, за да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестират пред тях и осъществят чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Съдът е изложил, че в конкретния случай основанието, на което ответникът е установил фактическата си власт върху процесния имот, признава правата на ищците, доколкото по наследство и чрез правна сделка същият е придобил общо 4/6 ид. ч. от него. Посочил е, че Х. П. не оспорва, че с договора за дарение от 20.06.2012 г. неговият баща Е. П. Б. му е прехвърлил повече права, отколкото притежавал, както и не оспорва, че неговата сестра М. Е. П. е получила по наследство от тяхната майка 1/6 ид. ч. от имота. Съобразил е, че за придобиването по давност на тази идеална част от имота следва да бъде установено, че Х. П. е манифестирал намерението си пред М. Е. П. и наследниците й — ищците по делото, като предпоставка за начало на придобивната давност. Като е обсъдил събраните гласни доказателства, съдът е заключил, че от тях не се установява такова обстоятелство. Съдът е визирал, че всички разпитани по искане на ответната страна свидетели са посочили единствено, че ответникът и семейството му живели в процесния имот и полагали грижи за поддръжката му след смъртта на М. Б. и Е. Б., както и че ищците и наследодателката им М. П. го посещавали много рядко. Приел е, че тези установени факти не дават основание да се приеме, че Х. П. е придобил по давност спорната 1/6 ид. ч. от процесния имот, тъй като ползването на имота и извършване на разходи за поддръжката му не са действия, които да показват промяна в намеренията му; не е установено той да е демонстрирал спрямо другите съсобственици действия по своене на имота, т. е. такива, които ясно и категорично да показват, че се отричат правата на ищците върху имота. Посочил е, че отделно от това, от разпитаните по искане на пщцовата страна свидетели е установено, че ищците не са се дезинтересирали напълно от имота. Действително, същите нямали претенциите да го ползват и да имат достъп до него, но инициирали многократно срещи с ответника, в които искали доброволно да ликвидират съсобствеността чрез плащане на дела им от ответника, като ответникът не възразявал, че те не са съсобственици, а единствено не бил съгласен с исканата от тях сума. Предвид така изложеното, съдът е намерил за неоснователно направеното по делото от ответната страна възражение за придобивна давност.

Освен че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е разгледал наведените във въззивната жалба на Х. П. доводи. Приел е за неоснователен довода за необоснованост на съдебния акт - че районният съд не бил обсъдил показанията, дадени от свидетелите, доведени от Х. П., като е посочил, че правилно съдът е приел, че от показанията на свидетелите Г. и Ф. се установява обстоятелството, че Х. П. и семейството му са живели в процесния имот, само те са се грижили за поддръжката му, а сестра му М. П., а след нейната смърт и наследниците й, посещавали имота много рядко; правилно съдът е приел, че установяването на фактическа власт върху съсобствения имот не е достатъчен, за да бъде придобит по давност, а следва да бъде установена и промяната в намерението за своене, доколкото всеки съсобственик владее съсобствения имот за всички. Въззивният съд е изложил, че в случая от доказателствата не се установява жалбоподателят да е демонстрирал пред сестра си, а след нейната смърт и пред наследниците й, че владее имота само за себе си, нито има данни да е отблъснал владението на останалите наследници, с които действия би уведомил съсобствениците, че вече владее имота само за себе си, за да бъде сложено началото на предвиденият в чл. 79 ЗС срок за придобиване на имота по давност. Посочил е, че обстоятелството, че един от свидетелите е преразказал случка, на която не бил присъствал, съдържаща данни, че наследодателката на Д. С. П., М. Д. Даийска и С. Д. П. заявила отказ от своите идеални части от процесния имот, е ирелевантно за казуса, тъй като отказът от наследство е строго формален акт, какъвто в случая не се твърди, че съществува. За ирелевантно е приел и обстоятелството, че Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. посещавали имота много рядко, не го поддържали и не плащали данъци за него, както и не го декларирали, като е визирал, че плащането на данъци, както декларирането на имота не са действия, установяващи намерение за своене, а са изявление на съсобственик пред държавен орган с декларативен характер; съгласно константната съдебна практика те не се включват в обективните действия на владението и не изразяват промяна в намерението за своене.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят излага следните основания за допускане на касационно обжалване:

1. Допуснатите нарушения още с исковата молба, която не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, тъй като в петитума не е посочено на какво основание съдът следва да приеме за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на идеални части от процесните имоти, а с оглед предмета на спора това обстоятелство е задължително за последващия диспозитив на решението.

2. Не са спазени разпоредбите на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК - какво съдът постановява по съществото на спора - на какво основание се приема, че ищците са собственици на по 1/18 идеална част от процесните имоти - сделка, давностно владение, наследство и др., като без диспозитив в това отношение решението е недопустимо.

3. Въззивният съд не е съобразил обективно доказателствата по делото, във връзка с безспорно доказано и установено право на собственост само в полза на Х. П. на основание нотариален акт за дарение и право на наследство на 1/6 идеална част.

Съдът не е обсъдил правото на собственост на жалбоподателя с оглед разпоредбите на чл. 78, ал. 2 ЗС, предвид представения нотариален акт за дарение, по силата на който Х. П. имал съзнанието, че законосъобразно е собственик на целия имот. Последния той владял повече от десет години по класическата формула за давността - постоянно, непрекъснато, явно за себе си, без да е имало какъвто и да било спор за него, като същевременно подал декларация за собственост в Общинска служба „Местни данъци и такси“, плащал такси за целия имот. От своя страна ищците въобще не се интересували от имота, не подали декларация за него, не плащали данъци и такси. Тримата ищци преди 2007 г. били жители на [населено място], като това обстоятелство не задължавало жалбоподателя да манифестира право на собственост пред тях в [населено място].

Ответниците по касационната жалба са депозирали отговор, съгласно който считат същата за недопустима и неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В конкретния случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран какъвто и да е въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а са изложени множество съображения, имащи отношение към основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.

Същевременно настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Не е налице сочената недопустимост на въззивното решение. Исковата молба не е нередовна. Конкретно, същата изцяло отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Посочено е, че ищците обосновават наличието на правото си на собственост с наследствено правоприемство от М. П.. Тези им доводи са възприети като основателни от двете съдебни инстанции по спора. Непосочването на наследственото правоприемство в диспозитива на решението не прави последното недопустимо.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв. за всеки един от тях.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,