Определение № 50529 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1354/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба, подадена от Столична община чрез юрисконсулт И. Д. срещу въззивно решение № 1337 от 13.12.2021 г. по в.гр.д. № 2899/2021 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост на въззивното решение и допуснато нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че изводът на въззивния съд относно наличието на предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността му за вреди в случая е необоснован, тъй като не е доказано на кого точно общината е възложила поддържането на тротоарите в изправно състояние. На следващо място сочи, че въззивният съд не е мотивирал извода си за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в по-висок размер от определения от първата инстанция и не е извършил преценка на конкретните обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер съгласно чл. 52 ЗЗД. Сочи, че присъденото обещетение в размер на 30 000 лв. е прекомерно спрямо претърпените от ищеца болки и страдания и не съответства на практиката на ВКС. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1. Следва ли да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД след като във въззивното решение не е посочено кое е третото лице, на което е възложено извършването на работата, както и във връзка с какво правоотношение е извършено възлагането. 2. Липсата на мотиви на въззивната инстанция при постановяване на въззивното решение основание ли е за неговото обжалване. 3. В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вреди при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата, или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона - основания за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. Й. Й. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество - че същото е обосновано и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 262922 от 10.05.2021 г. по гр.д. № 2271/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Й. Й. против Столична община иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 27.11.2019 г. до окончателното й заплащане, както и в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на А. Й. обезщетение за имуществени вреди в размер на 45.45 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.02.2020 г., и в тези части е постановено друго по същество на спора, с което Столична община е осъдена да заплати на А. Й. на основание чл. 45 във вр. с 49 ЗЗД допълнително сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на падане на 27.11.2019 г. на ъгъла на [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.11.2019 г. до плащането й, и е отхвърлен предявеният от А. Й. против Столична община иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 45.45 лв. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че 27.11.2019 г. ищецът А. Й. излязъл от магазина на ъгъла на [улица]и [улица]в [населено място] и след като направил няколко крачки стъпил на наклонен бордюр, подхлъзнал се на него и кракът му попаднал във вдлъбнатина на пътната настилка. Ищецът загубил равновесие, стъпил с цялата си тежест на десния си крак и паднал на пътната настилка, в резултат на което получил увреждане - триглезенно счупване на дясната подбедрица с изкълчване на дясната глезенна става. След сигнал на тел. 112 дошла линейка, която откарала ищеца в болница. Същият ден ищецът бил опериран, като е извършено открито наместване на счупените глезени и стабилизация с 2 бр. метални плаки и винтове. На 04.12.2019 г. ищецът бил изписан от болницата с предписана терапия и режим на обезболяващи средства. В периода от 03.02.2020 г. до 10.02.2020 г. провел стационарна рехабилитация за възстановяване обема на движения на дясната глезенна става. Общо лечебният и възстановителният процес е продължил 4 месеца. Получените фрактури и луксации на глезенната става са причинили на ищеца болки и страдания, които са били най-интензивни през първите 3 седмици след инцидента и около 3 седмици по време на първата рехабилитация. Извън тези периоди ищецът е търпял болки периодично - при промяна на времето, когато се е налагало да взема болкоуспокояващи. Изпитвал е затруднения и неудобства от битов характер в ежедневието, тъй като през първите 3 месеца се е предвижвал с патерици. От правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на причинените вреди, тъй като увреждането е настъпило в резултат на бездействие на нейни служители по отношение изпълнение на задължението за осигуряване на достъпни и безопасни за придвижване тротоари, произтичащо от разпоредбите на чл. 31 ЗП, чл. 48, т.2, б. „а”и „б” ППЗП. Обсъдени са и възраженията на жалбоподателя за това, че тротоарната настилка е била изправна, тъй като няколко дни преди инцидента са били извършени и приети определени видове СМР с цел подобряване експлоатационното състояние на настилката и на тротоарите в участъка, в който е станал инцидента. Съдът е намерил същите за неоснователни по съображения, че от една страна от представените от Столична община писмени доказателства- Акт 19 от 18.11.2019 г. за установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР, не се установява точно на това място да е извършена подмяна на бордюрите, а от друга - че дори и такъв ремонт да е бил извършен, състоянието на бордюра и на улицата в деня на инцидента и наличието на наклонен бордюр и вдлъбнатина на платното до него е установено от показанията на разпитаните свидетели. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид характера и тежестта на травматичното на увреждане; претърпяната от ищеца оперативна интервенция за наместване и стабилизация на счупените кости на глезена с метални плаки и винтове; първоначалният болничен престой от седем дни, последван от седемдневен болничен престой за рехабилитация; периодът, през който ищецът е търпял интензивни болки – първите 3 седмици след инцидента и около 3 седмици при проведената първа рехабилитация; придвижването с помощта на патерици през първите 3 месеца и свързаните с това затруднения и неудобства от битов характер; втората операция за отстраняване на металните импланти; общата продължителност на лечебния и възстановителен период. Съдът е съобразил и това, че към момента на изготвяне на съдебно-медицинската експертиза ищецът е напълно възстановен, без негативни последици и усложнения от счупването. Не е кредитирал показанията на св. Х. относно това, че след инцидента ищецът „вече не бил същия човек”, и че не е могъл да си върши семейните задължения и нивото в работата му паднало, като е посочил, че в тази част същите са твърде общи и въз основа на тях не може да се установи как точно начинът на живот и на работа на ищеца са се променили в негативен план. Въз основа на този анализ на установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е преценил, че справедливото обезщетение е в размер на 30 000 лв. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Този въпрос е разрешен в т.7 от ППВС № 7/1959 г., в която е прието, че държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Според ППВС № 9/1966 г. отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената работа. Не е спорно по делото, че инцидентът, при който е пострадал ищецът, е настъпил на улица и тротоар, които са със статут на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал.2 ЗОбС, а задължението да поддържа общинските улици в безопасно и годно за използване състояние е на общината, в случая на Столична община - чл. 11, ал.1 ЗОбС, чл. 31 ЗП, чл. 167, ал.1 ЗДвП. Касае се за уредено в закон задължение, неизпълнението на което е достатъчно основание за ангажиране отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД, независимо дали бездействието е на нейни служители или на трето лице, на което е възложено изпълнението му. Това е приел и въззивният съд. Вторият въпрос - дали липсата на мотиви на въззивната инстанция при постановяване на въззивното решение е основание за неговото обжалване, е извън предмета на делото и не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Този въпрос не е разрешаван от въззивния съд, нито липсата на мотиви е предвидена като основание за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, поставен от жалбоподателя. Не се установява въззивното решение да е постановено в противоречие с ППВС № 4/68 г. във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД и по - конкретно относно задължението на съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка и да посочи конкретно установените по делото обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд е изпълнил задължението си да определи дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди въз основа на комплексна преценка на всички релевантни обстоятелства, включващи характера на причиненото увреждане, интензитета и продъжителността на претърпените болки, продължителността на лечението в болнично заведение и на възстановителния период като цяло, неудобствата и затрудненията, породени от необходимостта за ползване на помощни средства / патерици/ за придвижване. Същевременно е отчетена и липсата на настъпили усложнения и трайни негативни последици за здравето, доколкото вещото лице е установило, че ищецът се е възстановил напълно от травмата. Така изложените от въззивния съд мотиви сочат на съобразяване с указанията, дадени в цитираната по - горе задължителна практика на ВКС, тъй като той не се е задоволил само да посочи, че определя размера на обезщетението по справедливост, а е изложил конкретните обстоятелства, на базата на които е определил този размер. Що се отнася до довода на жалбоподателя, че този размер е необосновано завишен спрямо присъдени обезщетения за неимуществени вреди в сходни случаи, следва да се посочи, обезщетението се определя индивидуално в зависимост от конкретно установения по всяко дело характер и обем на неимуществените вреди. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото Столична община следва да бъде осъдена да заплати на основание чл. 38, ал.1 ЗА във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК на адв. Х. Г. Ч. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 1 073 лв., определено по правилото на чл. 7, ал.2, т.4 във вр. с чл. 9, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери за адвокатските възнаграждения /редакция преди изменението в ДВ бр. 88/2022 г./. Водим от гореизложеното съдът