Определение № 1646 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 58/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7142/17.10.2022 г., подадена от В. П. А., чрез адвокат К. Й., срещу решение № 293 от 09.08.2022 г. по гр. д. № 20221800500216/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260000 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 531/2020 г. на Районен съд – Ихтиман.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е: допуснал до делба между В. П. А., М. Д. Л., П. Л. Л. и Д. Л. Л. следните недвижими имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-9/01.02.2005 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 637 кв.м, ведно с подобренията в имота и построената в него жилищна сграда на два етажа с идентификатор , със застроена площ от 70 кв.м; 2. Поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 802 кв.м; 3. Поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], общ. С., м. „Д.“, с площ от 2601 кв.м, при следните квоти: В. П. А. - 3/9 ид. ч., М. Д. Л. - 2/9 ид. ч., П. Л. Л. – 2/9 ид. ч. и Д. Л. Л. – 2/9 ид. ч.; допуснал до делба между В. П. А., М. Д. Л., П. Л. Л. и Д. Л. Л. поземлен имот, находящ се в [населено място], обл. Софийска, с площ от 405 кв.м, съставляващ УПИ *-* в кв. 2, с площ от 384 кв.м по регулационния план на селото, утвърден със заповед № Д-1180/1965 г., при неуредени регулационни сметки за придаваемите се 23 кв.м общинско място и за отнемани 2 кв.м за улица, заедно с построените в това дворно място жилищна сграда със застроена площ от 84 кв.м и стопанска сграда със застроена площ от 30 кв.м, при следните квоти: В. П. А. - 12/27 ид. ч., М. Д. Л. - 5/27 ид. ч., П. Л. Л. – 5/27 ид. ч. и Д. Л. Л. – 5/27 ид. ч.; допуснал до делба между В. П. А., М. Д. Л., П. Л. Л. и Д. Л. Л., при условията на чл. 345 ГПК, следните недвижими земеделски имоти: 1. 1/6 ид. ч. от нива от 2.418 дка, шеста категория, находяща се в [населено място], м. „П.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 2. 1/6 ид. ч. от нива от 1.675 дка, шеста категория, находяща се в [населено място], м. „П.“, съставляваща имот № * по картата на [населено място]; 3. 1/6 ид. ч. от нива с площ от 2.816 дка, седма категория, находяща се в [населено място], м. „К.“, имот № * по плана за земеразделяне; 4. 1/6 ид. ч. от нива от 3600 дка, шеста категория, находяща се в [населено място], м. „Е.“, имот № * по плана за земеразделяне; 5. 1/6 ид. ч. от нива от 0.998 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място], м. „К.“, имот № *; 6. 1/6 ид. ч. от нива от 2.086 дка, седма категория, находяща се в землището на [населено място], м. „През М.“, имот № *; 7. 1/6 ид. ч. от нива от 0.700 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място], м. „М.“, имот № *; 8. 1/6 ид. ч. от нива от 1.864 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място], м. „В. “, имот № *; 9. 1/6 ид. ч. от нива от 1.500 дка, девета категория, находяща се в землището на [населено място], м. „Ч.“, имот № *; 10. 1/6 ид. ч. от нива от 0.851 дка, девета категория, находяща се в землището на [населено място], м. „Б.“, имот № *, при следните квоти: В. П. А. – 3/54 ид. ч., М. Д. Л. – 2/54 ид. ч., П. Л. Л. – 2/54 ид. ч. и Д. Л. Л. – 2/54 ид. ч., при подробно описани граници (съседи) на имотите.

Въззивният съд, сезиран с жалба на В. П. А., е съобразил, че първоинстанционното дело е образувано по предявен от В. П. А. иск за делба срещу М. Д. Л., П. Л. Л. и Д. Л. Л., като с исковата молба ищцата е оспорила саморъчно завещание от 09.12.2017 г., с твърдения за недействителност, оспорена е и автентичността му, а в условията на евентуалност - че завещанието е недействително на основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН и унищожаемо, поради насилие по смисъла на чл. 43, ал. 1, б. „б“ ЗН, както и че приемането на наследството от ответниците е недействително, тъй като се отнася само за част от наследството. В условията на евентуалност А. е направила възражение за възстановяване на запазената й част от наследството по чл. 30 ЗН.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори и се установява по делото, че В. П. А. и Л. П. Л. са наследници по закон на С. С. С., починала на 02.03.2018 г. Л. П. Л. също е починал - на 03.01.2019 г., като е наследен от ответниците - М. Д. Л. (съпруга), П. Л. Л. (син) и Д. Л. Л. (дъщеря). Със саморъчно завещание от 09.12.2017 г. С. С. е завещала цялото си имущество на Л. Л.. Саморъчното завещание е обявено с протокол от 04.06.2018 г. от нотариус А. Ш., peг. № 500 в Регистъра на Нотариалната камара, вписано в Службата по вписвания - Ихтиман с вх. № 2331 от 14.11.2019 г., Акт № 280, том 1, дело № 1708/2019 г.

С нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по наследство и завещание № 56, том 4, peг. № 7868, дело № 610 от 2019 г. на нотариус М. Х., М. Д. Л., П. Л. Л. и Д. Л. Л., въз основа на обявеното завещание, са признати за собственици при равни квоти на поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-9/01.02.2005 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 637 кв.м, ведно с подобренията в имота и построената в него сграда с идентификатор ; поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 802 кв.м; поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], общ. С., м. „Д.“, с площ от 2601 кв.м. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит чрез давностно владение и по наследство № 24, том III, peг. № 2802, дело № 375/2006 г. на нотариус Р. Г., С. С., Л. Л. и В. А. са признати за собственици при квоти от по 1/3 ид. ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място], обл. Софийска, с площ от 405 кв.м, съставляващ УПИ *-* в кв. 2, с площ от 384 кв.м по регулационния план на селото, утвърден със заповед № Д-1180/1965 г., при неуредени регулационни сметки за придаваемите се 23 кв.м общинско място и за отнемани 2 кв.м за улица, заедно е построените в това дворно място жилищна сграда със застроена площ от 84 кв.м и стопанска сграда със застроена площ от 30 кв.м. С нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по завещание № 26, том II, peг. № 1814, дело № 185 от 2020 г. на нотариус Д. К., М. Л., П. Л. и Д. Л. са признати са собственици на 1/3 ид. ч. от УПИ *- *, както и на 1/6 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. С., представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-12/15.06.2016 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в м. „Н.“ с площ по скица 222 кв.м.

Съгласно удостоверение за наследници изх. № 060/01.07.2015 г. на Кметство [населено място], С. С. е била една от наследниците на Н. С. Т., б.ж. на [населено място], починал на 02.08.1972 г.

С решение № 908/03.10.2005 г. на наследниците на Н. С. Т. са възстановени в стари реални граници следните недвижими земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място]: нива от 2.418 дка, шеста категория, м. „П.“, имот №. по картата на землището, и нива от 1.675 дка, шеста категория, м. „П.“, съставляващ имот № * по картата на землището, а съобразно плана за земеразделяне - върху нива с площ от 2.816 дка, седма категория, м. „К.“, имот № * по плана за земеразделяне, и нива от 3600 дка, шеста категория, м. „Е.“, имот № * по плана за земеразделяне.

Съгласно удостоверение за наследници изх. № 43/04.0.2018 г. на Кметство [населено място], С. С. е сред наследниците по закон на Л. С. К., б.ж. на [населено място], починал на 12.03.1985 г.

С решение № 28 ПЗ от 16.04.1998 г. на ПК - Долна баня на наследниците на Л. С. К. е възстановена собствеността съгласно плана за земеразделяне на [населено място] върху нива от 0.998 дка, десета категория, м. „К.“; нива от 2.086 дка, седма категория, м. „П. М.“, имот № *; нива от 0.700 дка, десета категория, м. „М.“, имот № *; нива от 1.864 дка, десета категория, м. „В. “, имот № *; нива от 1.500 дка, девета категория, м. „Ч.“, имот № *; нива от 0.851 дка, девета категория, м. „Б.“, имот № *.

Съобразно представена справка от ОУ „Х. С.“, [населено място], С. В. е завършила седми клас.

Приета е от PC - Ихтиман единична съдебно-почеркова експертиза, според чието заключение ръкописният текст в саморъчно завещание от 09.12.2017 г. е изпълнен от С. С. С.. Подписът, положен под саморъчното завещание, е положен от С. С. С.. Според вещото лице Л. С., при проследяване на движенията при изпълнение на елементите на буквите и връзките между тях, се наблюдава диференциация на натиска при изпълнение на възходящите и низходящи движения. На места се наблюдават тъпи начала и краища, забавен темп, ъгловидност на движенията при изпълнение на овалите на буквите, както и „сливането“ на някои думи или край на изречение под нивото на линията на писане. Начинът на изпълнение на буквите, както и връзките в елементите на буквите, е близък до типовата норма. Това е характерно за хора, които са с ниска степен на образование и не са продължили да пишат активно, за да се развие и усъвършенства почеркът им. Ъгловидността на движенията при изпълнение на овалите на буквите потвърждава наличието на тремор. Наблюдавано е и влошаване на координацията на писане при последните два реда на завещанието, като според вещото лице вероятната причина е умора на мускулатурата на пишещата ръка.

Приета е по делото тройна съдебно-почеркова експертиза, която дава заключение, че завещанието е написано изцяло саморъчно, включително датата на съставяне, и е подписано от лицето, от чието име изхожда. Темпът на изпълнение е неустойчив, на места много бавен, за което свидетелстват тъпите начала и окончания, неоправданите спирания, дорисуването на някои букви. Натискът при писането е среден и слабо диференциран, по-силен при низходящите движения. Не се установяват снаждания на щрихи в елементите на изписаните цифрени и буквени знаци. Не се наблюдават промени в частните признаци на почерка на изписващия текста. Ръкописният текст на завещанието е изпълнен с изразено разстройство на координацията на движенията, проявяващо се в ъгловато изписване на овалните елементи, вълнообразно и начупено изписани прави дъговидни щрихи. В съдебно заседание, проведено на 29.09.2021 г., вещото лице С. А. е заявило, че няма признаци завещанието да е написано под диктовка, а само данни, че лицето е имало здравословни проблеми, тъй като се наблюдават ясно изразени смущения в писмено-двигателния му навик.

Изслушана и приета по делото е съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, изготвена от вещите лица д-р Ц. П. и С. Д. (психолог). Според експертизата С. С. С., починала на 02.03.2018 г., е боледувала от артериална хипертония, сърдечна недостатъчност, коксартроза и гонартроза, неврит на слуховия нерв, хидронефроза, флегмон на ляво стъпало. Въпреки увреденото соматично състояние, при С. С. не се потвърждава хипотезата за изразен дефицит на паметовите и интелектуалните функции, което да е нарушавало базисните й психични годности. Не се установяват категорични данни за интелектуална и/или паметова редукция, няма и данни С. да е била лишена от годността свободно да формира воля, според своите желания и интереси. В този смисъл е било възможно към 09.12.2017 г. тя да напише граматически правилен, без пропуски и груби грешки, мисловно подреден текст на документ, според нейното образование и умения. Би могла да извършва дейности напълно самостоятелно, както и да разбира смисъла на действията си и да действа разумно. Дали текстът е написан под диктовка, вещите лица не могат да отговорят. Същите не изключват напълно вероятността С. С. да е проявила по-висока внушаемост на терен от чувство за безпомощност, поради наличие на сериозни проблеми от битуването и самообслужването, както и от наличието на множество телесни болести, което не променя психичните й годности.

Софийски окръжен съд е взел предвид събраните гласни доказателства, както следва:

Съгласно показанията на П. Г., баба й живеела в къщата в [населено място] и се грижела сама за себе си, доколкото здравословното й състояние го позволявало, тъй като страдала от костни заболявания. През м. ноември 2017 г. се наложило да я закарат на лекар, поради огромни гнойни рани по краката. Била прегледана в „Пирогов“ и назначено домашно лечение за две седмици. С. С. била изключително зле - всичките й стави на ръцете и на краката били изкривени. Освен това имало случаи, когато в домашната си обстановка не можела да разпознава предмети. Според свидетелката баба й винаги се съобразявала с настроенията на Л. и имала известна доза страх от него.

Свидетелката М. Г. твърди, че познава С. от 35 години, тъй като са съседи. С. страдала от проблеми с краката, ходела с патерици. Няколко месеца преди смъртта си спряла да излиза, но преди това ходела до магазина с патерици. Свидетелката полагала грижи за С. две-три седмици преди да почине. През този период на свидетелката й направило впечатление, че на С. се привиждат разни неща.

От показанията на Е. В. се установява, че познава баба С.. Посочва, че тя била болна, като в последните месеци състоянието й се влошило. От време на време свидетелката виждала дъщеря й В. да ходи, но не често. Наета била жена да се грижи за С.. Есента С. ходела със съседките до магазина, а после те й помагали за торбите.

От разпита на свидетеля М. Г. (на 81 г.), се установява, че познава С., тъй като били съседки. С. ходела трудно с две патерици, но с акъла си била много добре. Състоянието й се влошило много бързо. Снахата, синът и внуците на баба С. идвали при нея всяка седмица, но дъщеря й не идвала. С. споделяла пред свидетелката, че иска да остави наследството на сина си Л..

От показанията на Ю. Г. се установява, че познава лицето С. С., тъй като преди 6-7 години сключил с нея договор за земеделска земя. Първият договор бил лично сключен от нея, а след това със сина й Л., който починал.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Предявеният иск за делба е обусловен от установяване на действителността на завещателното разпореждане на общия наследодател С. С., като, на първо място, ищцата възразява срещу автентичността на завещанието, с твърдения за нищожност, на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 25 ЗН.

Съдът е визирал, че за да е действително едно саморъчно завещателно разпореждане, то следва да отговоря на следните изисквания, изброени изчерпателно в чл. 25, ал. 1 ЗН: да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, когато е съставено, да е написано от завещателя и подписът да е положен след завещателните разпореждания. Въззивният съдебен състав е посочил, че кредитира заключението на единичната и тройната съдебно-почеркови експертизи, според които завещанието е написано изцяло саморъчно, включително датата на съставяне, и е подписано от лицето, от чието име изхожда. Според единичната експертиза начинът на изпълнение на буквите, както и връзките в елементите на буквите, е близък до типовата норма, което е характерно за хора, които са с ниска степен на образование и не са продължили да пишат активно, за да се развие и усъвършенства почеркът им. Това заключение кореспондира и със събраните доказателства, че С. С. е завършила седми клас. Не се спори, че същата е била с влошено здравословно състояние, за което свидетелства и ъгловидността на движенията при изпълнение на овалите на буквите, потвърждаващо наличието на тремор. Съдът е приел за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че завещателните разпореждания са писани под диктовка. Позовал се е на становището на вещото лице С. А., изразено в съдебното заседание, проведено на 29.09.2021 г., че няма признаци завещанието да е написано под диктовка, а само данни, че лицето е имало здравословни проблеми, тъй като се наблюдават ясно изразени смущения в писмено-двигателния му навик. Ето защо, Софийски окръжен съд е приел, че саморъчното завещание на С. С. е валидно, съобразно предписаната форма по чл. 25, ал. 1 ЗН, и отразява волята на завещателя след неговата смърт.

Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението, че завещанието е унищожаемо, поради това, че е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава. Изложил е, че способност за завещаване е налице, когато кумулативно са изпълнени условията на чл. 13 ЗН: завещателят да е навършил 18 години, да не е поставен под пълно запрещение поради слабоумие и да е способен да действа разумно. Завещателната дееспособност трябва да съществува към момента на изготвяне на завещанието в писмен вид и неговото подписване, респ. недееспособността, която предхожда или следва съставянето и подписването на завещанието, е ирелевантна. Неспособни да действат разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си. Страната, която твърди, че завещателят не е бил в състояние да действа разумно и затова завещанието е недействително, е длъжна да установи наличието на този факт, като доказването трябва да бъде пряко и пълно. Неспособността да се завещава следва да бъде установена по несъмнен начин и с оглед конкретното състояние на завещателя към датата на съставяне на завещанието, а не да се основава на хипотетични предположения.

Съдът е посочил, че кредитира приетата в първоинстанционното производство съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, изготвена от д-р Ц. П. и С. Д. (психолог), според която установените от експертите заболявания, от които е страдала С. С., не водят до извод, че са причинили невъзможност тя да разбира свойството и значението на своите действия и да ги ръководи. Приел е, че липсват обективни данни - медицинска документация или други доказателства относно психическото състояние на завещателката, вследствие на нейните заболявания. Същите не са довели до невъзможност да изрази волята си за разпореждане с имуществото си за след своята смърт, т.е. до завещателна недееспособност. Дори и частичното нарушаване на способността на завещателката да разбира свойството и значението на постъпките си, не означава неспособност да се действа разумно, а следователно и да завещава по смисъла на чл. 13 и чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН.

Съдът е изложил, че показанията на свидетелката П. Г. (дъщеря на ищцата), според които имало случаи, в които баба й в домашна обстановка не можела да разпознава предмети, както и тези на свидетелката М. Г., че в последните две-три седмици преди да почине на С. С. й се привиждали разни неща, не са в състояние да разколебаят изводите му за наличие на завещателна дееспособност. В тази връзка съдебният състав е кредитирал показанията на свидетелката М. Г., която не е в роднинска връзка със страните и е имала преки впечатления за способностите на завещателката, съгласно които завещателката ходела трудно с две патерици, но с акъла си била много добре, т.е. водила е нормален живот, макар и нуждаеща се от чужда помощ. Впоследствие състоянието й се влошило много бързо. С. споделяла пред свидетелката, че иска да остави наследството на сина си Л..

За неоснователно е счетено от въззивния съд и наведеното възражение, че завещанието е унищожаемо, поради насилие - чл. 43, ал. 1, б. „б“, предл. второ ЗН. Посочил е, че цитираната норма има предвид психическа принуда, т.е. оказан натиск върху психиката на завещателя по времето, когато е формирана волята му за извършване на завещанието. Приел е, че данни за осъществена такава по отношение на завещателката не са налице. Наведените твърдения във въззивната жалба за психическа заплаха не само не се подкрепят от доказателствата по делото, но и се опровергават от ангажираните гласни доказателства - показанията на свидетелката М. Г., според които С. С. споделяла, че иска да остави наследството на сина си Л..

Съдът е приел за неоснователни и възраженията, че завещателно разпореждане (лишаване на дъщеря от наследство), противоречи на установените семейни и правни традиции, а липсва и мотив за това. Изложил е, че съгласно трайната съдебна практика завещанието е едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта. Мотивите на завещанието могат да са от различно естество - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се осигури нуждаещият се, да се накаже безотговорният и др. Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на живот и отразява моралните и материални потребности на личността на завещателя. Обичайният мотив за съставяне на завещание е благодарствен, който съответства на закона и на добрите нрави. Ето защо е приел, че в този смисъл твърденията за противоречие на завещателното разпореждане със семейните традиции не могат да бъдат споделени.

По отношение на възражението за недействителност на приемането на наследството по смисъла на чл. 54, ал. 1 ЗН, съдът е направил извод, че същото е неоснователно. Визирал е, че завещанието е обявено на 04.06.2018 г., към която дата заветникът е бил жив и той е придобил качеството на наследник освен по закон, но и по завещание. По делото няма никакви данни заветникът да е приел частично наследството, така че това приемане да е недействително.

Жалбоподателката твърди, че решението на въззивния съд е нищожно, недопустимо – като постановено по нередовна искова молба и произнасяне свръх петитум, както и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. първо, второ и трето ГПК.

Жалбоподателката формулира следните въпроси:

1. Какъв е порокът на съдебното решение, ако от него не може да бъде изведена ясно волята на съда.

Твърди, че въззивното решение, което е неясно и противоречиво, и от него не може да бъде изведена волята на съда, противоречи на българския правов ред и затова е нищожно, като се позовава на практика на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да установи нередовността на исковата молба и да даде указания на ищеца да отстрани тази нередовност;

3. Какъв е порокът на съдебно решение, постановено при нарушение на принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 и чл. 155 ГПК);

4. Нарушава ли въззивният съд принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивното начало, ако се произнесе по непредявен иск;

5. Какъв е порокът на съдебното решение, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск.

В. А. визира решения на ВКС по чл. 290 ГПК, съгласно които съдебното решение, постановено по непредявен иск, е недопустимо, както и се позовава на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 10. Сочи, че с исковата молба е поискала делба на едни имоти, а съдът е допуснал делба на други имоти, като не става ясно и как са определени квотите на страните.

6. Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона;

7. Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да мотивира своите решения;

8. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове;

9. Длъжен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото.

По тези въпроси се сочи противоречие с приетото в: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 2 и т. 5, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 2/30.11.1967 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 3, т. 4 и т. 10, ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и с многобройна практика по чл. 290 ГПК (относно ролята на въззивната инстанция като втора инстанция по същество).

10. Очевидно неправилно ли е решение в производство по делба, при което се извършва делба на имоти, различни от посочените в исковата молба;

11. Очевидно неправилно ли е решението, постановено при нарушение на принципите на правовия ред и основополагащите правила на гражданското съдопроизводство – състезателното начало и равенството на страните.

Визира се противоречие на въззивното решение с: решение № 53/07.06.2019 г. по т. д. № 1525/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 124/13.12.2019 г. по гр. д. № 4344/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 157/12.02.2021 г. по гр. д. № 271/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 111/06.10.2020 г. по т. д. № 1843/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.

12. При оспорване автентичността на саморъчното завещание следва ли страната, която се ползва от него, да проведе пълно и пряко доказване, а оспорващият следва ли да проведе насрещно доказване, като представи други доказателства, които да бъдат съобразени от вещото лице и от съда;

13. При оспорване автентичността на саморъчното завещание следва ли да бъде извършена графологична експертиза за авторството на ръкописния текст и за авторството на подписа и при преценката на експертизата следва ли да бъдат съобразени всички факти и доказателства по делото, които разколебават изводите по този въпрос.

В. А. твърди, че съдът, при преценка на експертизите, не е взел предвид свидетелските показания, според които пръстите на завещателката са били толкова разкривени, че дори не е могла да се храни самостоятелно; нито медицинската документация за състоянието й, нито представената готварска рецепта в оригинал, собственоръчно написана от С. С., от която е видно, че тя не е могла да пише правилно, като спазва граматическите правила и правилата на пунктуацията, както и че не е могла да съставя свързани изречения.

Позовава се на приетото в: решение № 67/08.06.2011 г. по гр. д. № 745/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 123/07.04.2014 г. по гр. д. № 2393/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60/23.04.2013 г. по гр. д. № 693/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 243/31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, І г. о., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 3.

14. Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за правния спор, включително ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Въпросът е поставен във връзка с твърдението за нищожност на завещанието, тъй като не е написано саморъчно от завещателката или го е написала под чуждо влияние и диктовка.

Жалбоподателката визира основания за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. второ и трето ГПК. Позовава се на приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

15. Спазена ли е формата на саморъчното завещание, ако друго лице е диктувало текста на завещателя или е държало ръката му при писането;

16. Нищожно ли е саморъчно завещание, ако друго лице е диктувало текста на завещателя или е държало ръката му при писането;

17. Налице ли е частичен отказ и частично приемане на наследство, ако наследник по универсално завещание се е снабдил с нотариален акт само за част от завещаните имоти.

По последните три въпроса се визират основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. намира, че обжалваното решение в частта, с която е допусната делба на описаните в исковата молба недвижими имоти, е валидно и допустимо. В тази част решението е постановено по редовна искова молба и в съответствие с диспозитивното начало на гражданския процес. Налице са изложени ясни и разбираеми мотиви, изразяващи формираната воля на съда.

В посочената част решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Въззивното решение в останалата му част – с която до делба са допуснати, при условията на чл. 345 ГПК, 10 бр. земеделски имота – също е валидно, но в тази част то следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК - за проверка за вероятна недопустимост.

Същевременно не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК на решението на Софийски окръжен съд в частта за допускане до делба на имотите, визирани в исковата молба. Съображенията на съда за това са следните:

Предвид горния извод за валидност и допустимост на въззивното решение в посочената част, както и за липсата на предпоставки за очевидна неправилност на акта, въпросите, отразени по-горе под №№ 1, 2, 3, 4, 5, 10 и 11, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

По въпроси №№ 6, 7 и 8 задължителната практика на ВКС (ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (включително визираната от жалбоподателката), приемат, че въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Относно необходимостта от излагане на изрични и ясни мотиви от страна съда е постановена задължителна практика – ППВС № 1/13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и многобройна практика по чл. 290 ГПК – напр. решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т. о., решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., ІІ т. о., решение № 74/02.07.2020 г. по гр. д. № 2701/2019 г., ІІІ г. о.

В конкретния казус Софийски окръжен съд е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е обсъдил твърденията на страните, както и събраните доказателства в тяхната съвкупност, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи.

Въпрос № 9 настоящият съд счита за ирелевантен, тъй като не става ясно какви възможности и съдействие в случая не са били предоставени от страна на въззивния съд, след като пред него не са били направени оплаквания в този смисъл и заявени искания.

По въпрос № 12, разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. второ ГПК урежда, и в този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика по прилагането й, че в тежест на ползващия се от завещанието е да докаже, при направено оспорване, неговата автентичност. При преценката в кои случаи следва да се приеме, че е изпълнена доказателствената тежест при оспорване на частен документ, в частност саморъчно завещание, според практиката на ВКС (напр. решение № 123/07.04.2014 г. по гр. д. № 2393/2013 г., ІV г. о. и решение № 60/23.04.2013 г. по гр. д. № 693/2012 г., ІІ г. о.), при оспорване автентичността на саморъчно завещание с твърдения, че то не е написано и подписано от завещателя, страната, която се ползва от него, следва да установи неговата истинност и то чрез пряко и пълно доказване. Същевременно практиката по чл. 290 ГПК (визираното по-горе решение по гр. д. № 2393/2013 г. и решение № 158/03.07.2013 г. по гр. д. № 1455/2013 г., ІІ г. о.), приема, че експертно заключение, че завещанието вероятно е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор, може да обоснове извод за автентичността на документа или спазването на формата по чл. 25, ал. 1 ЗН и да се приеме за достатъчно за установяване действителността на завещателното разпореждане, ако причините, поради които експертите са стигнали до извода, че е налице само вероятност по отношение на авторството на оспорения документ, с оглед на особеностите на конкретния случай допускат това.

В случая въззивният съд се е позовал на две съдебно-почеркови експертизи, даващи категорични заключения, че процесното завещание е написано и подписано от С. С.. Същевременно съдът е взел предвид и другите събрани доказателства, имащи отношение към този му извод и установяващи образованието на лицето, тренираността на почерка му, здравословното му състояние; направил е въз основа на тях аргументирани и правно и логично издържани изводи. По тези съображения настоящият съд счита и че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 13 от изложението.

Доколкото Софийски окръжен съд е обсъдил доводите за нищожност на процесното завещание, и въпрос № 14 от изложението към касационната жалба не обуславя допускане на касационно обжалване.

Въпроси №№ 15 и 16 са формулирани изцяло според защитната теза на жалбоподателката, а не според установеното от въззивния съд и фактите по делото. Ето защо те не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

И последният въпрос не е такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, така както е формулиран, е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд. По отношение на него не са обосновани и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно приетото в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

На ответниците по касационната жалба следва да се присъдят разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1800 лв., дължими във връзка с определението по чл. 288 ГПК в частта му за недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,