Определение № 60348 от 08.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2237/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Д. В. Д., чрез адв. Я. А. С.-П., АК – Стара Загора, касационна жалба против решение № 54 от 11. 03. 2021 г. по в. гр. д. № 26/2021 г. на ОС – Сливен, с което е потвърдено решение № 260205 от 5. 11. 2020 г. по гр. д. № 6373/2019 г. на РС – Сливен, с което е отхвърлен предявеният от Д. В. Д. против И. В. И. иск с правно основание чл. 34 ЗС, за делба на едноетажна еднофамилна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], с площ от 38 кв.м., нанесена като сграда с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място]. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи, поради постановяването му при съществено процесуално нарушение на чл. 235 и чл. 236 ГПК – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 20 ЗЗД и чл. 92 ЗС. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Подаден е отговор на касационната жалба от И. В. И., чрез адв. Д. Н. Д., с който са развити съображения за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Делото има за предмет предявен от Д. В. Д. против И. В. И. иск за делба на описаната по-горе сграда. Като основания пораждащи съсобствеността ищцата сочи наследяване на родителите на страните В. В. И. и С. К. И. и придобиване на сградата от последните на основание чл. 92 ЗС – по приращение, чрез построяването й върху придобит през време на брака им, с договор за покупко-продажба сключен с н.а. № 122/27. 02. 1970 г., поземления имот.

С отговора на исковата молба ответникът И. В. И. е направил възражение за неоснователност на иска за делба на процесната сграда, тъй като същата е негова изключителна собственост. Като придобивно основание сочи давност, изтекла още приживе на родителите на страните, като твърди да е упражнявал владение върху къщата от построяването й от него и баща му, за нуждите на семейството му, през 1979 г. – 1980 г., до предявяване на иска за делба на 14. 11. 1919 г. Позовава се и на приращение и установената в чл. 92 ЗС презумпция с твърдение, че поземленият имот, заедно със старата едноетажна жилищна сграда с идентификатор .... и площ от 45 кв.м., му е продаден от родителите му, през време на брака му със С. А. И., с н.а. № .... т.

Районният съд е отхвърлил иска за делба, като е приел, че процесната сграда е изключителна собственост на ответника и съпругата му, които са придобили същата, в режим на съпружеска имуществена общност, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС - по давност, чрез упражнявано от 1985 г. до предявяване на иска владение. Владението им е било постоянно, несмущавано, непрекъснато, явно, с демонстрирано намерение за своене.

Окръжният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че сградата е изключителна собственост на ответника и съпругата му на основание чл. 92 ЗС. Прието е, че при сключване на договора за покупко-продажба с н.а. № 12/1997 г., с който родителите на страните прехвърлят на сина си – съделителя И., през време на брака му със С. И., старата едноетажна жилищна сграда с идентификатор .... и дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ...., волята на прехвърлителите е била да се освободят изцяло от собствеността си върху имота и сградите, както и че данните по делото не сочат за намерение на прехвърлителите да я изключат от предмета на договора. Поради извод за основателност на главното заявено от ответника придобивно основание – чл. 92 ЗС, съдът не е обсъдил евентуалното – придобивна давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо част от събраните доказателства се кредитират, а други не.

2. При направено възражение по чл. 92 ЗС длъжен ли е съдът да извърши тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на волята на страните, сключили договора за покупко-продажба на дворното място.

3. Длъжен ли е съдът да се съобразява с разясненията и указанията по приложението на чл. 20 ЗЗД, дадени с практиката на ВКС.

Твърди се, че въпрос № 2 е разрешен в противоречие с определение № 734 от 20. 07. 2009 г. по гр. д. № 678/2009 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 370 от 6. 07. 2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, 1 г.о., а въпрос № 3 – в противоречие с решение № 1 от 24. 07. 2010 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 349 от 21. 05. 2012 г. по гр. д. № 453/2010 г. на ВКС, 1 г.о. и ТР № 5 от 18. 05. 2017 г. по т.д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС. Твърди се, също, че обсъждането на въпроси № № 1, 2 и 3 ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не са от самостоятелно значение за изхода на конкретното дело, тъй като касаят само едно от двете заявени от ответника, при условията на евентуалност, придобивни основания – отнасят се до приращението като придобивен способ, презумпцията по чл. 92 ЗС и тълкуване волята на страните по договора за покупко-продажба на поземления имот и старата жилищна сграда, сключен през 1997 г. между родителите на страните и ответника, но нямат отношение към другото заявено от ответника придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, осъществило се най-късно през 1995 г. (ако се приеме, че владението е започнало от 1985 г., когато ответникът и съпругата му са сключили граждански брак и са заживели като семейство в къщата, а не от построяването й през 1980 г.). Предвид твърденията на ответника, че първо във времето се е осъществило основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС и предвид невъзможността придобиване на една и съща вещ от едно лице едновременно на две основания, първо следва да се разгледа възражението за придобивна давност и само в случай на неоснователност на същото да се разгледа възражението за придобиване на сградата по приращение. Районният съд е приел, че ответникът е придобил сградата по давност, а окръжният – по приращение. Дори да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, свързани с приложението на чл. 92 ЗС и на чл. 20 ЗЗД и на тези въпроси се даде отговор в искания от касатора смисъл, това няма отношение към основателността на заявеното възражение за придобивна давност и, само по себе си, не би повлияло на крайния и решаващ извод за липса на съсобственост и неоснователност на иска за делба.

Дори да се приеме, че въпросите отговарят на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, то не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите не са решени в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС.

В определение № 734 от 20. 07. 2009 г. по гр. д. № 678/2009 г. на ВКС, 1 г.о., както и в ТР № 5/18. 05. 2017 г. по т.д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС не е коментиран нито един от поставените въпроси.

В решение № 370 от 6. 07. 2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, 1 г.о., е прието, че когато в договора за прехвърляне на недвижим имот няма изрична уговорка за запазване собствеността в сградата, но от обстоятелствата по делото следва, че тя не е била предмет на договаряне – нито изрично, нито по подразбиране, чрез включване на стойността й в уговорената цена на имота, презумпцията на чл. 92 ЗС следва да се счита оборена. Решаващият извод на въззивния съд за липса на съсобственост и неоснователност на иска за делба съответства на установените по настоящото дело обстоятелства, според които към сключване на договора за покупко-продажба на имота през 1997 г. правото на собственост върху процесната сграда вече не е било в патримониума на родителите - доказано е, че още през 1980 г. сградата е била построена от ответника и баща му за жилищни нужди на ответника и семейството му, че от 1985 г., когато ответникът сключил граждански брак, до предявяване на иска ответникът и семейството му живеели в сградата, упражнявайки владение, като придобивният давностен срок е изтекъл 1995 г.

В решение № 1 от 24. 07. 2010 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 349 от 21. 05. 2012 г. по гр. д. № 453/2010 г. на ВКС, 1 г.о. е разяснено, че при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и практиката. Тълкуването се осъществява не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. В случая не противоречи на горното становище изводът на въззивния съд, че при сключване на договора за покупко-продажба с ответника през 1997 г. родителите на страните са искали да прехвърлят на сина си притежаваните от тях права върху всички обекти на собственост – поземлен имот и сгради, както и че непосочването в договора на процесната сграда не се дължи на желанието им да запазят собствеността си върху същата.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставените от касатора въпроси има формирана богата практика на ВКС, която е актуална и липсва необходимост от промяната й, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В обобщение, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото жалбоподателката ще следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника по касационната жалба И. В. И. сумата 1200 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,