Определение № 435 от 09.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2234/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 8192/15.08.2020 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от Я. И. С. чрез адвокат Л. Ч. против определение № 1011/24.04.2020 г. по ч. гр. дело № 1143/2020 г. на САС, с което е потвърдено разпореждане от 29.11.2019 г. по гр. дело № 7488/2019 г. на СГС /Софийски градски съд/, с което е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на Я. И. С. за освобождаване от държавна такса по предявения от частния жалбоподател срещу „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, [населено място] иск за заплащане на сумата 200000 лв. Жалбоподателят излага аргументи за неправилност на въззивното определение с искане за неговата отмяна и евентуално за отмяната му в частта, с която молбата за освобождаване от държавна такса е отхвърлена за сумата над 1000 лева. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател поддържа, че определението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: „1. В производството по чл. 83, ал. 2 ГПК изложените в ИМ голословни недоказани твърдения, че ищецът е платил сумата от 200000 лв., представляват ли признание за извършване на това плащане на плоскостта на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, и частност дали тези твърдения представляват признание на неизгоден за ищеца факт относно наличието на останали средства за плащане на държавна таса от 8000 лв.?“; „2. Изложеното в ИМ твърдение за извършено плащане в размер на 200000 лв., е ли достатъчно основание да се приеме, че след датата на това плащане ищецът разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса от 8000 лв.?“; „3. Наличието на апартамент в [населено място], който не е единствено жилище на ищеца, е ли достатъчно основание да му се откаже освобождаване от държавна такса в размер на сумата от 8000 лв.?“; „4. Фактът, че ищецът и съпругата му имат общ доход в размер на почти 2000 лв. месечно, е ли основание да се приеме, че ищецът разполага с достатъчно средства да плати процесната ДТ от 8000 лв.? Ако държавната такса надхвърля четирикратния размер на месечния доход на ищеца и неговото семейство, то следва ли да приемем, че ищецът разполага с достатъчно средства да плати ДТ в размер, надхвърлящ общия доход на неговото семейство за период от 4 месеца?“; „5. От факта, че считано от 02.03.2020 г. ищецът има право да работи като частен съдебен изпълнител, но не работи като такъв, и е пенсионер, следва ли, че трябва да му бъде отказано освобождаване от държавна такса в размер на сумата от 8000 лв.?“. Допълнително са поставени още два въпроса, а именно – „Длъжни ли са ищците – пенсионери да упражняват свободните си професии с цел да придобият средства за заплащане на ДТ или същите имат правото по чл. 83, ал. 2 ГПК, като всички български граждани ?“; „Длъжен ли е ищецът, който има два недвижими имота, да дава единия под наем ?“; „Фактът, че ищецът има два недвижими имота и не отдава нито един от тях, под наем, е ли основание да му се откаже освобождаване от ДТ, ако са налице всички останали предпоставки по чл. 83, ал. 2 ГПК?“. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 6. „Съдът може ли да основава преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК на предположения, включително и на предположението, че след плащане на процесната сума на ищеца е останало достатъчно имущество за плащане на дължимата ДТ ?“; 7. „Съдът може ли да основава преценката си за основателност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на възможността на ищеца да полага труд, включително като упражнява свободна професия, както и на принципната възможност да реализира доходи от други източници ?“; 8. „Длъжен ли съдът, при отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса, изрично да констатира в мотивите си, че молителите разполагат с достатъчно средства да заплатят таксата, и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителите и дължимата държавна такса с оглед възможността да бъде платена от тях ?“; 9. „Съдът следва ли да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имуществено състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудовата заета и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото ? След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът длъжен ли да е да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото ?; 10. „Допустимо ли е преценката на съда за наличие или липса на предпоставки за освобождаване от държавна такса да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, при наличие на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава ?“; 11. „В случаите, в които ищецът притежава имущество, но това имущество не е източник на доходи за него, самото наличие на недоходоносно имущество е ли основание да се отхвърли молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК ?“. Изложени са доводи за противоречия с определения на ВКС – определение №771/27.12.2019 г., ІІ т.о., определение № 238/20.05.2019 г., ІІ т.о., определение № 66/12.02.2016 г., ІV г.о., определение № 3/03.01.2020 г., ІІ т.о. За да се произнесе по постъпилата частна касационна жалба, ВКС, състав на III г. о., взе предвид следното: В атакуваното въззивно определение, съдът е констатирал, че производството се развива по молба, подадена от ищеца Я. С. с искане да бъде освободен от заплащането на държавна такса за сумата 8000 лв., а в условията на евентуалност за сумата над 1000 лв. до пълния й размер от 8000 лв., дължима по предявения осъдителен иск срещу ответника „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД. Посочил е, че по делото е представена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, съгласно която, ищецът притежава апартамент в [населено място], 1/2 ид.част от апартамент в [населено място], селскостопански имот от 4 декара под аренда и 1/2 ид.част от лек автомобил – „Фолксваген Пасат“ в режим на СИО. Деклариран е паричен доход от 1000 лева пенсия и рента в натура – хранителни продукти. Доходите на съпругата на ищеца възлизат на 957 лв. пенсия и годишна рента от 2965 лв. Посочено е, че няма парични влогове на негово име. За да откаже освобождаване от държавна такса, съдът е приел, че самото наличие на апартамент в [населено място], който не е единствено жилище на ищеца, е достатъчно основание молбата да се остави без уважение. Счел е, че общият месечен доход на ищеца и съпругата му от 1975 лв., както и наличието на годишна рента и собствени земеделски земи се явяват достатъчно съображение, за да се приеме, че ищецът е в състояние да заплати сумата от 8000 лв. Като допълнителен аргумент е посочил, че макар ищецът да е бил лишен от правоспособност за период от 4 години, към 02.03.2020 г. наложеното му наказание е изтекло, поради което има право да работи като ЧСИ и няма задължение да плаща осигуровки, защото е пенсионер. По наведените основания за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, приема следното: Допускането на касационно обжалване на въззивно определение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е правните изводи на съда и по отношение, на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК /в този смисъл са разясненията в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Първите пет въпроса, както и допълнителните въпроси, свързани от страната с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а също така и шестият въпрос, свързан с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирани в приложеното изложение, са фактически, а не правни по своя характер, поради което не изпълняват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По тях не е обосновано и допълнително основание. Затова, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не е налице приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по тази част от изложението. Твърдението за очевидна неправилност на въззивното определение се поддържа с доводи, които следва да се квалифицират като оплаквания за необоснованост. Частният жалбоподател определя собствените си твърдения в исковата молба за заплащане на сумата 200000 лв. на ответника по иска като голословни и счита, че от същите твърдения не следвало, че са му останали 8000 лв., както и поддържа, че от „наличието на два апартамента не следва, че ищецът разполага с 8000 лв.“. Страната е отразила още, че „Това не следва и от факта, че ищецът може да работи като ЧСИ“. Оплакванията за необоснованост не са квалифицирана форма на нарушение, водеща до очевидна неправилност. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въпросите от седми до единадесети включително, заключващи се в един общ въпрос, за критериите, въз основа на които, съдът следва да преценява, дали ищецът, направил искане по чл. 83, ал.2 ГПК, разполага с достатъчно средства, за да заплати изцяло или частично държавната такса по конкретно дело и възможността тази преценка да се базира на хипотетичната възможност да реализиране на доход, изпълняват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите засягат преценката на съда по процесното искане и по тях са формирани решаващи изводи на САС. Въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези въпроси, обобщени както се отрази по - горе, тъй като въззивният съд се е произнесъл по искането за освобождаване от държавна такса в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към което - т.12, е разяснено, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само, с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, а и с оглед на това, доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. Прието е още, че в случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. Налице е противоречие и с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 83, ал.2 ГПК (напр. определение № 354 от 23.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3339/2013 г. на І г. о., определение № 103 от 06.02.2012 г. по ч. гр. д. № 541/2011 г. на ІV г. о., определение № 98 от 10.04.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ІV г. о., определение № 96 от 10.04.2013 г. по гр. д. № 590/2012 г. на ІV г. о., определение № 46 от 18.02.2019 г. по т. д. № 312/2019 г. на ІІ т. о., определение № 96 от 18.02.2018 г. по ч. гр. д. № 373/2018 г. на ІІІ г. о., посочената от касатора практика и др.), в която е възприето разрешението, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда възможност да бъдат освободени от заплащане на държавна такса и разноски не само лица, които са без доходи, но и такива, които получават доходи в недостатъчен размер. Преценката дали доходите на страната са достатъчни, за да бъде заплатена дължимата по делото държавна такса, следва да бъде извършена при съобразяване на всички предвидени в закона критерии, като съдът следва да съобрази притежаваното от ищеца имущество - движимо и недвижимо, и преди всичко да съпостави размера на таксата и на очакваните разноски с доходите на ищеца, от които следва да бъдат заплатени таксата и разноските. Тази преценка всякога е конкретна и не може да почива на предположения за евентуалната възможност лицето да полага труд и да реализира доход. Предвид горните разрешения, ВКС, ІІІ г.о. в настоящия си състав приема следните съображения по съществото на частната жалба: Въззивният съд не е преценил съотношението на установеното чрез декларацията материално положение на молителя и неговото семейство с пълния размер на дължимата държавна такса, за да направи извод, дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. На първо място, размерът на таксата (8000 лв.) надвишава съществено, около четири пъти, месечния доход на семейството на молителя. Декларираният апартамент в [населено място], както и лекият автомобил, произведен през 1990 г. се притежават от ищеца в съсобственост, а жилището в [населено място] се използва за живеене от молителя, поради което не би могло да бъде източник на доходи. Ирелевантно се явява обстоятелството, че наложеното на ищеца, в качеството му на ЧСИ, наказание „лишаване от права“ е изтекло през текущата година, предвид данните в декларацията, подадена под страх от наказателна отговорност, че лицето не развива дейност като ЧСИ, а е пенсионер с 50 % намалена работоспособност, съгласно ЕР на ТЕЛК. Преценявайки фактите по делото, релевантни за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, съставът на ВКС намира, че искането за освобождаване от държавна такса е частично основателно и че ищецът следва да бъде частично освободен от заплащане на дължимата за предявяването на иска държавна такса за сумата над 1000 лв. до пълния дължим размер от 8000 лв. или за разликата между 1000 лв. и 8000 лв. От данните по делото е видно, че въпреки влошеното му здравословно състояние, имущественото състояние на ищеца му позволява да заплати останалата част от таксата. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е отхвърлено искането за освобождаване от държавна такса за сумата над 1000 лв. до пълния дължим размер от 8000 лв. или за разликата между 1000 лв. и 8000 лв., като следва да бъде отменено и разпореждането на първоинстанционния съд в същата част, и ищецът следва да бъде освободен от заплащане на такса в посочения размер. В останалата част определението на въззивния съд е правилно и следва да бъде потвърдено. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение