Определение № 3534 от 15.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1712/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, представляван от адв. С. М., срещу решение № 30/30.01.2023г., постановено по в.т.д. №685/2022г. на Пловдивския апелативен съд, ІІІ търговски състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 271/ 19.07.2022г. по т.д. №735/2021г. на Окръжен съд-Пловдив, с което Гаранционен фонд е осъден да плати, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, на Л. К. Л. сумата 67 500 лева, като обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания, причинени при ПТП на 14.11.2020г. от неизвестен водач на неидентифицирано МПС, при отчитане на 25% съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2021г. до окончателното плащане и сумата 5 151,75 лева, като обезщетение за имуществени вреди, причинени при същото ПТП на 14.11.2020г., ведно със законната лихва, считано от 18.10.2021г. до окончателното плащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита, че събраните по делото доказателства не са анализирани правилно и са ценени в нарушение на закона и съдебната практика на ВКС. Твърди, че неправилно съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ГФ по чл. 557, ал.1, т.1 КЗ. Поддържа и нарушение на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Сочи, че необосноваността на обжалвания акт произтича от несъответствието на фактическите изводи на съда с установеното от събраните по делото доказателства. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира правни въпроси, които обобщени от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР№1/2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до: 1. Правомощията на въззивния съд, като инстанция по същество да направи самостоятелна преценка на доказателства и на установените с тях правнорелевантни факти, да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения и изложи самостоятелни мотиви. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с ТР № 1/9.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 1/ 4.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1 от 13.08.1953г., решение № 30/13.04.2020г. по гр.д. № 2378/2019г. на IV ГО на ВКС, решение № 180/6.02.2017г. по гр. д. № 1826/2016г. на II ГО на ВКС, решение № 75/20.06.2016г. по т. д. № 1608/2015г. на II ТО на ВКС и др. Формулира и въпроси във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД, които обобщено от състава на ВКС, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до питането: 2. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловил преценката му за конкретно определения размер на обезщетение. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с ППВС № 4/23.12. 1968г., ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, и формираната след постановяването им съдебна практика по чл. 290 ГПК. Според касатора по въпроса 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №117/ 28.10.2020г. по т.д. № 1034/2019г. на ІІ ТО на ВКС, решение №77/22.06. 2020г. по т.д.№ 684/2019г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 240/15.01.2021г. по гр.д.№3944/2019г. на ІV ГО на ВКС. По въпроса 4. Как съдът следва да цени свидетелските показания и длъжен ли е да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелства по чл. 172 ГПК; следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл. 172 ГПК, твърди противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014г. на IV ГО на ВКС. Касаторът счита, че по въпросите: 5. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и длъжен ли е съдът при определяне степента на съпричиняването да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите и следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на ПТП е налице противоречие с ППВС № 17/1963г., ППВС № 1/13.07.1953г., решение № 19/20.07.2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на I ТО; решение № 117/8.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на I ТО и др. Не на последно място касаторът счита, че въззивното решение следва да се допусне до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпросите за точния смисъл на разпоредбата на чл. 557, ал.1, т.1 КЗ и презумпцията за вина в хипотеза на ПТП, причинено от неидентифицирано МПС, както и по въпроса подлежи ли на пълно и главно доказване в такава хипотеза механизма на ПТП, противоправното поведение на неустановения водач, причинно-следствената връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди. Счита, че тези въпроси за от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касация Л. К. Л., чрез адв. И. Т., счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, предвид представения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 14.11.2020г., че процесното ПТП е настъпило на 14.11.2020г. около 23,40 часа в [населено място] в[жк]на ул. „В. А.. Във връзка с изясняване механизма ПТП, въззивният съд след подробен анализ на събраните гласни доказателства-свидетелите-очевидци К. Л.-дъщеря на ищцата и С. А. Л.- съпруг на ищцата и съобразявайки данните от протокола за оглед на местопроизшествието и заключението на САТЕ, е приел, че на 14.11.2020г. ищцата, заедно със свидетелите-дъщеря си и съпруга си се прибирали в дома си, движейки се по тротоара на малка и крива уличка в ж.к. Т.; поради поставени на тротоара контейнери за боклук тримата слезли на уличното платно; в същото време от завой на улицата с висока скорост излязло неидентифицирано МПС с неустановен водач и блъснало, намиращата се на пътното платно ищца, която в резултат на удара била отхвърлена на тротоара; след удара, неустановеният водач спрял автомобила за около 3-4 секунди, без да излиза от колата, след което форсирал автомобила и избягал от мястото на произшествието. Според въззивния съд, е налице неправомерно поведение на неустановения водач, който опитал да вземе завоя, със скорост, несъобразена с конкретната пътна обстановка и по този начин се доближил плътно до тротоара, където настъпил удара с пешеходката. В тази връзка съдът не е споделил извода на вещото лице - авто-експерт, че причина за настъпването на ПТП е единствено движението на пешеходката върху пътното платно. Според съда в конкретната ситуация скоростта на автомобила е била несъобразена и в резултат на това е последвал ударът с пешеходката, като от данните по делото, е приел за безспорно, че автомобилът е влязъл в левия завой със скорост, която не му е позволила да забележи пешеходката върху платното и да предприеме аварийно спиране така че да избегне удара. Посочил е, че скоростта не може да бъде определена, поради това, че в нарушение на чл. 123 ЗДвП водачът на лекия автомобил не е останал на мястото на произшествието, а е избягал. Предвид всичко изложено, съдът е приел, че основната причина за настъпването на процесното ПТП е противоправното поведение на водача на неустановения автомобил, който го е управлявал с несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост, която не му е позволила да предотврати удара. От заключението на СМЕ е установено, че при ПТП ищцата е получила: контузия на главата; контузия на гръдния кош –счупване на 11-то и 12-то ребро отляво, счупване на 12- то ребро от дясно; компесионно счупване на 12-ти гръден прешлен с дислокация на фрагментите, стесняване на гръбначния канал и притискане на гръбначния мозък; неразместено счупване на задния израстък на 7-ми шиен прешлен; контузия на долните крайници и на десния горен крайник; разкъсно-контузна рана в дясната тилно-теменна област на главата; обширно кръвонасядане на дясната предмишница и на лакътната става; спешна помощ е оказана на пострадалата в УМБАЛ „Св. Георги“ Пловдив, където е извършена неотложна операция-репозиция на тялото на 12- ти гръден прешлен и е поставена метална остеосинтеза за стабилизация на гръбначния стълб, направена чрез фиксация на четири прешлена-от 10-ти гръден до 2-ри поясен прешлен. Вещото лице-медик е посочило, фрактурата на 12- ти гръден прешлен е довело до трайно затрудняване движенията на снагата за срок от около 6 месеца; пострадалата е ползвала 180 дни временна нетрудоспособност, видно от представените по делото 6 броя болнични листи. Фрактурата на трите ребра е довела до трайно затрудняване на снагата за повече от един месец; при падането на тялото на пострадалата след удара от неустановения лек автомобил главата се е ударила в ръба на бордюра, при което се е получила ивичеста разкъсно-контузна рана в дясната тилно-теменна област и много силен кръвоизлив, поради което най-напред екипа е обработил хирургически тази рана чрез зашиване. Според експерта особено силни болките са били през първите 30 дни след проведената оперативна интервенция; ищцата е престояла в лечебното заведение 15 дни, след което се лекувала медикаментозно при домашни условия. Според гласните доказателства болките са били постоянни и неописуеми – непрекъснато и през деня и през нощта са се чували звуци от нейното стенене, охкане, пъшкане, което наложило през два – три часа да взема обезболяващи лекарства, без които не е могла да преодолее силните болки. Установено е също, че в продължение на повече от четири месеца пострадалата не можела да се обслужва сама, дори при домашни условия не могла да се придвижва – била в инвалидна количка; след изтичането на четвъртия месец започнала рехабилитация и болките намалели, но все още продължавали. В началото пострадалата била много стресирана, объркана, затворила се в себе си и нямала желание да напусне дома. За първи път преодоляла този страх и излязла от къщи след изтичането на четвъртия месец, за да проведе рехабилитация; и към настоящия момент движенията на ищцата са затруднени и изпитва силни болки при навеждане – не е в състояние сама да се обува, да извършва обичайната домакинска работа. Въззивният съд, след като е съобразил всичко това, както и продължителността на оздравителния процес-повече от 4 месеца, обездвижването, социалната изолация, неудобството, че за елементарното си битово обслужване е следвало да разчита на помощта на близките си и негативната промяна в емоционалното й състояние след ПТП, е приел, че справедливият размер на обезщтението за претърпените болки и страдания е 90 000 лева. Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от жалбоподателя –ГФ възражение, че травматичните увреди на пострадалата са причинени при падане от собствен ръст, а не от удар от лек автомобил. В тази връзка е съобразил заключението на СМЕ, че при ищцата се наблюдават т.н. „контактни повреди“ на пострадалия пешеходец, които в случая се изразяват в масивните кръвонасядания в долната част на двете бедра, коленните ямки и двете подбедрици и е приел, че двустранните кръвонасядания по тялото на пострадалата са доказателство за съприкосновението между лекия автомобил и тялото, а заключението на вещото лице медик, че получените травми са двустранни, тежки и се намират в различни анатомични области на тялото води до извод, че са настъпили вследствие на удар от МПС. Във връзка със следващия спорен въпрос, пренесен във въззивното производство за степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, въззивният съд е посочил, че според събраните гласни доказателства и установения механизъм на ПТП ищцата се е намирала на пътното платно към момента на удара. С това си поведение, тя е нарушила правилото на чл.108, ал.1 от ЗДвП, съгласно което пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно. Отчитайки констататциите, направени в САТЕ, че тротоарът е с ширина около 4 метра, което не е налагало пострадалата да слиза на пътното платно за да избегне контейнерите, съдът е приел, че ищцата сама се е поставила в рискова ситуация, придвижвайки се по платното. За да определи приноса на всеки един от участниците в инцидента, съдът е приел, че доминиращо противоправното поведение на водача на лекия автомобил и е приел, че степента на принос на ищцата следва да е в по-малък размер, а именно: 25 %. Предвид това, съдът е намалил обезщетението за неимуществени вреди до сумата 67 500 лева. Приел е за основателен и доказан и искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер 5 151,75 лева, след намаляване с 25 %, съответстващи с приетата степен на съпричиняване от страна на пострадалата. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ІV ГО на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд. Поставените в изложението първа група процесуалноправни въпроси са предпоставени от оплакването на касатора за необоснованост на решението, необсъждане на доводите на страните и събраните по делото доказателства, довело до неправилно ангажиране отговорността на ГФ въпреки липсата на предпоставките по чл. 557, ал.1, т.1 КЗ. Въпросите са значими за изхода на спора, поради което отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора ТР № 1/9.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на II ТО, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на I ТО и други, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по тяхно искане доказателства във връзка с доводите им. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд в съответствие с тази съдебна практика на ВКС е обсъдил наведените от насрещните страни възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора допустими и относими доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Противно на твърдението на касатора, фактическите и правни изводи за осъществяване на основанието по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за ангажиране на отговорността му за заплащането на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не са изградени на предположения, а след преценка на конкретните събрани доказателства и установяване на фактическата обстановка. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора би довела до необоснованост на въззивния акт, но тя подлежи на проверка съгласно чл. 281, т.3 ГПК едва след допускане на касационното обжалване. Материалноправният въпрос относно приложението на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди е относим към решаващия извод на въззивния съд за справедливия размер на обезщетението, но не се установява наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разрешаването му от съда е в пълно съответствие със задължителната многобройна съдебна практика. Видно от мотивите на решението, при определяне размера обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл.52 ЗЗД-характера и степента на причинените увреждания; продължителността и интензитета на търпените болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер, включително и нуждата от чужда помощ; негативното отражение на инцидента върху живота на пострадалата. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Третият въпрос е относим към задължението на съда да обсъди заключенията на вещите лица по приетите съдебни експертизи. Този въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, но по отношение на него също не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. В конкретния случай относно механизма на ПТП въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил заключението на съдебната автотехническа експертиза заедно с останалите, събрани по делото доказателства, поясненията, дадени от вещото лице в открито съдебно заседание, и се е аргументирал коя част от него кредитира и коя не. Противно на твърдението на касатора, механизмът на настъпване на ПТП, видът и характерът на уврежданията на ищцата, както и начинът, по който са получени, са установени не само въз основа на данните от автотехническата експертиза, но и въз основа на протокола за ПТП с пострадали лица, протокола за оглед на местопроизшествието, заключението на вещото лице-медик и събраните гласни доказателства. По четвъртия въпрос, отнасящ се до преценката на свидетелските показания съобразно изискването на чл. 172 ГПК е създадена непротиворечива и трайна съдебна според която съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Посоченото се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната им заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към този момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането и волята на свидетеля да каже истината. В решение № 79/12.07.2017г. по гр. д. № 3244/2016г. на IV ГО е изтъкнато, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът поради това е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. В решение № 207/17.03.2021г. по гр. д. № 165/2020г. на IV ГО е отбелязано, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, кредитирайки показанията на свидетелите-очевидци на инцидента-дъщеря и съпруг на ищцата, посочвайки кои техни твърдения кредитира и кои не взема предвид, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Следващата група материалноправни въпроси относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и критериите за определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат са значими за делото, но по отношение на тях също не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС при преценка основателността на възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия и да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Приносът на пострадалия за настъпване на увреждането следва да е винаги конкретен; преценката на съда следва да е конкретна за всеки отделен случай и да е обоснована от установената фактическа обстановка и механизма на деликта. Относно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат. В случая обжалваното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към направеното възражение за съпричиняване. Противно на твърдението на касатора, съдът е изложил мотиви относно конкретното съдържание на действията на всеки един участник в ПТП, както и относно наличието на причинна връзка между тях и вредоносния резултат. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по въпросите, за които се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Няма спор нито в теорията, нито в съдебната практика, че отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, респ. отговорността на Гаранционния фонд за причинените от водачи на МПС на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС е функционално обусловена от отговорността на деликвента. В този смисъл, разпоредбата на чл.557, ал.1, т.1 КЗ е ясна, не се нуждае от тълкуване, а и по приложението й е налице изобилна и трайна съдебна практика. Според тази съдебна практика за да бъде уважен иск по чл. 557, ал.1, т.1 КЗ, съответно за да се ангажира отговорността на ГФ при условията на пълно и главно доказване следва да се установи: настъпване на ПТП с участието на ищеца; извършване на виновно противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите-управление на МПС в нарушение правилата на ЗДвП; причинно-следствената връзка между деянието и вредите; да съществува изрично предвидената в чл. 557 КЗ пречка пострадалото лице да получи пряко от застрахователя дължимото обезщетение-вредите да са причинени от неидентифицирано МПС или от неизвестен извършител. Процесуална предпоставка за предявяване на иска е отправено искане за обезщетение до ГФ и непроизнасяне на фонда в тримесечен срок, отказване на плащане на обезщетение или несъгласие на молителя с предложения от фонда размер на обезщетението. Съгласно ППВС №7/1959г. и постоянната практика на ВКС вината се предполага до доказване на противното- чл. 45, ал. 2 ЗЗД и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи, всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. При непозволено увреждане се презумира не отговорността изобщо, а само вината, която е един от елементите на фактическия състав. При наличие на постоянна практика по посочените въпроси, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал. 2 ЗА на процесуалния представител на ответника по касация - адв. И. П. Т., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция в размер 4 847 лева, определено съобразно чл. 9, ал. 3 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО