Определение № 215 от 12.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 801/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 и ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. А. М., А. Р. А. и А. Н. М. срещу определение № 9 от 08.01.2021г. по ч.т.д. № 408/2020г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което: 1/ е оставена без разглеждане като недопустима частната им жалба срещу определение № 260103 от 01.10.2020г. по гр. д. № 211/2020г. на Окръжен съд – Русе, в частта, с която е отделено производството по делото по исковете на Р. М. и А. А. против СНББАЗ – София за заплащане на обезщетения за претърпени от тях имуществени и неимуществени вреди в резултат на ПТП от 22.03.2018г., изпратени са по подсъдност на РС-Русе и е прекратено производството в тези части, като производството по в.ч.т.д. № 408/2020г. на АС-Велико Търново в тази част е прекратено; 2/ е потвърдено определение № 260103 от 01.10.2020г. по гр. д. № 211/2020г. на Окръжен съд – Русе, в частта, с която е спряно на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК производството по гр.д. № 211/2020г. на Окръжен съд – Русе до приключване на ДП № 697/2018г. по описа на ОД на МВР- Русе. Частните жалбоподатели искат отмяна на атакуваното определение като неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата. Ответникът по частната жалба, СНББАЗ – София, представя отговор, в който поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно се излагат съображения за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания акт, на първо място, въззивният съд е приел, че с постановеното определение, с което се отделят исковете на Р. М. и А. А. по чл.432 КЗ и същите се изпращат за разглеждане на съответния родово компетентен съд, не се слага край на делото по тези искове и страните не се лишават от право на защита, тъй като имат възможност да упражнят своите права в отделно образуваното производство. Посочено е и, че обжалване на определението за разделяне на производството по чл.210, ал.1 ГПК не е предвидено и изрично от закона. Изложени са съображения, че изпращането на материалите на Районен съд-Русе и прекратяването на производството в тази част се явяват последица от разделянето на исковете и преценката за подсъдността е във връзка с движението на делото, поради което определението в тази част не може да бъде квалифицирано като определение по подсъдността на делото, за да се приеме, че подлежи на самостоятелно обжалване. Въз основа на това е направен извод за необжалваемост на определението в тази част и от там и за недопустимост на частната жалба срещу него. На второ място, е прието, че по отношение на иска на А. М. по чл.432 КЗ производството правилно е спряно от първоинстанционния съд, поради наличие на основанието на чл.229, ал.1, т.5 ГПК, предвид образуваното досъдебно производство с предмет настъпилото ПТП, вследствие на което се претендира обезщетение за неимуществени вреди по делото, и в което досъдебно производство се установяват обективните и субективните признаци на престъплението, в резултат на което е настъпило ПТП, част от които са елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД, функция от което е отговорността на застрахователя. Посочено е, че съдът следва служебно да постанови спиране на производството по делото, в случай, че при разглеждането му се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, какъвто е настоящият случай. Решаващият състав се е позовал и на разпоредбата на чл. 300 ГПК, съгласно която влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Определението, в частта, в която е оставена без разглеждане частната жалба на М. и А., подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК, поради което произнасянето на настоящия състав в тази част не е предпоставено от наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. В посочената част определението е неправилно и следва да бъде отменено. Първоинстанционният съд е счел, че с оглед цената на исковете по чл. 432 КЗ на М. и на А. /всеки от които под 25 000 лева/, те са родово подсъдни на районния съд, поради което е прекратил производството по тях и ги е изпратил за разглеждане от районния съд на основание родовата подсъдност. Отделянето на тези искове от субективно съединения иск по чл.432 КЗ на ищцата М. е направено именно с оглед прекратяване на производството по тях пред окръжния съд на основание липса на родова подсъдност и изпращането им за разглеждане на районния съд. Когато има съединени искове, само част от които не са родово подсъдни на сезирания съд, какъвто е и настоящият случай, прекратяването на производството по отношение на последните и изпращането им на родово компетентния съд за разглеждане по необходимост винаги е съпътствано с отделяне на тези искове от останали искове, които са от родовата компетентност на сезирания съд, вкл. и когато това отделяне не е изрично постановено. Това не лишава заинтересованата страна от правото й на жалба по чл. 121 ГПК срещу определението във връзка с подсъдността, за което законът изрично е предвидил, че е обжалваемо. Противното би означавало, да бъде лишена страната от правото й на защита срещу постановено определение във връзка с подсъдността на иска й в случаите, когато е налице съединяване на искове и сезираният съд счете, че е родово компетентен само по отношение на част от тях, което е недопустимо, тъй като фактът на съединяване на исковете не може да възпрепятства правото на жалба по чл.121 ГПК. Заинтересовани страни по см. на чл.121 ГПК в случая са само ищците М. и А., тъй като единствено спрямо предявените от тях искове е налице прекратяване на производството пред окръжния съд, поради липса на родова подсъдност. Производството пред сезирания съд не е прекратено по отношение на иска на А. М., поради което тя не е легитимирано лице по см. на чл.121 ГПК и няма право на жалба срещу определението за прекратяване на производството по исковете на останалите ищци и изпращането им по подсъдност на районния съд. Ето защо, определението на Апелативен съд - Велико Търново, в частта в която се оставя без разглеждане частната жалба на М. следва да бъде потвърдено, а в частта, в която жалбите на М. и А. са оставени без разглеждане, следва да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за произнасяне в тази част. Определението, в частта, с която е потвърдено определение № 260103 от 01.10.2020г. по гр. д. № 211/2020г. на Окръжен съд – Русе, в частта за спиране на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК на производството по гр.д. № 211/2020г. на Окръжен съд – Русе до приключване на ДП № 697/2018г. по описа на ОД на МВР- Русе, подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК, се твърди, че атакуваното определение в тази част съдържа произнасяне по значимите за спора въпроси, за които се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Приравнява ли се образуването на прокурорска преписка на „разкриване на престъпно обстоятелство“ по смисъла на чл.229, ал.1, т.5 ГПК?; 2/ За приложението на тази разпоредба необходимо ли е престъпното обстоятелство да е идентично с деянието, което е предмет на доказване по спряно гражданско дело?; 3/ Прилага ли се чл.229, ал.1, т.5 ГПК, ако престъпните обстоятелства могат да се установят в хода на гражданското дело?. Касаторите се позовават на определение № 683/19.11.2012г. по ч.т.д. № 692/2012г. на I т.о. на ВКС; определение № 539/16.05.2016г. по гр.д. № 1571/2016г. на IV гр.о. на ВКС; определение № 634/17.11.2015г. по ч.гр.д. № 5418/2015г. на III г.о. на ВКС; определение № 221/10.07.2013г. по т.д. №1558/2013г. на I т.о. на ВКС; определение № 637/05.10.2016г.по т.д. № 581/2016г. на Апелативен съд – Варна; определение № 604/22.10.2012г. по ч.т.д. № 592/2012г. на I т.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС, ТК, Второ отделение, намира, че не са осъществени предпоставките за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че образуването на прокурорска преписка се приравнява на „разкриване на престъпно обстоятелство“ по смисъла на чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Вторият въпрос също не може да предпостави касационния контрол, защото е прието, че извършеното престъпно деяние от лицето, срещу което е образувано досъдебното производство и е привлечено като обвиняем, е идентично с деянието, което е предмет на доказване по спряно гражданско дело в съответствие с даденото разрешение с определение №616/21.07.2014г. по ч.т.д. № 1732/2014г. на I т.о. и в др. актове на ВКС. Третият въпрос не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото няма произнасяне по този въпрос от въззивната инстанция, който е свързан и с приложението на разпоредбата на чл.124, ал.5 ГПК. С оглед изложеното, касационно обжалване на определението, в частта, в която е потвърдено спирането на първоинстанционното производство по чл.229, ал.1, т.5 ГПК, не може да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд