Определение № 3157 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3913/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби - от С. П. Д., чрез процесуалния представител адвокат Д. и от Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/, представлявана от председателя на Управителния съвет В., чрез процесуалния представител юрисконсулт М. против въззивно решение № 144 от 2.06.2025г. по в.гр.д. № 223 по описа за 2025г. на Окръжен съд Перник, с което е отменено решение № 29 от 12.01.2025г. по гр.д. № 2242/2024г. на РС Перник и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск от С. П. Д. против Агенция „Пътна инфраструктура“ за разликата над 9 000лв.до уважените 18 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени болки и страдания от скъсване на ставни връзки на ниво глезен и стъпало на левия крак, в резултат на претърпяна злополука на 15.06.2023г., в [населено място], [улица], вследствие на пропадане на крака му в шахта с липсващ капак и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска в тази част за разликата от 9 000лв. и са присъдени разноски. Срещу подадените касационни жалби не са постъпи отговори. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е приел за установено следното: На 5.06.2023г., около 00.30ч.- 01.00ч.,ищецът се е движел от [населено място] в посока [населено място], по [улица]по път, който е част от републиканската пътна мрежа. В района на г. „Р.“, [населено място] видял, че е настъпил пътен инцидент в насрещното платно /посока [населено място] – [населено място]/ и спрял, за да помогне. Пресякъл пътното платно, прескочил първата мантинела и между нея и следващата, кракът му пропаднал в отворена и необезопасена шахта, служеща за отводняване и комуникации, която била без капак. Вследствие на това получил - скъсване на ставни връзки на ниво глезен и стъпало на левия крак, което ограничило трайно и в значителна степен основните функции на крака за период от около четири месеца и половина, през който били преведени лечение, рехабилитация и възстановяване. Според експерта, изготвил заключението на приетата медицинска експертиза – за около година напред се очаква ищецът да изпитва болки в глезенната става при физическо натоварване и промяна на атмосферните условия. Очакванията са възстановяването да е в пълен обем, независимо от наличните данни за леко накуцване при ходене и намалена мускулна маса в областта на лявата подбедрица. При тези факти, въззивинят съд е приел, че справедливият размер на обезщетение на посрадалия възлиза на 15 000лв., пред вид възрастта му /59г./, вида на получените увреждания, и интензитета на претърпените страдания, периода на възстановяване, факта, че през първите месеци той не е могъл да се обслужва сам, както и данните за накуцваща походка година след инцидента. Намерил е за основателно възражението на ответната страна за съпричиняване от страна на пострадалия пред вид обстоятелството, че той е пресякъл пътното платно на място, за което това не е разрешено, с което е допуснал нарушение на нормите на чл.55, ал.1 и чл.113, ал.1, т.4 ЗДвП. Въззивният съд е приел е, че съгласно чл.124 ЗДвП – задълженията на ищеца, като водач на МПС, което не е участник в пътно транспортно произшествие се изчерпват с вземане на мерки за осигуряване безопасността на движението, оказване на помощ на пострадалите, ако това не представлява опасност за него и уведомяване за произшествието на органите на МВР, а в случая органите на МВР са били на място. Оценил е съпричиняването на 40%. По касационната жалба на С. П. Д.: В приложеното изложение са поставени следните пет въпроса, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и изложените доводи на страните? 2. Кои са предпоставките и обстоятелствата, които следва да се вземат пред вид при преценката за наличие на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД?, 3. Може ли да с приеме наличие на такова без установяване на конкретно поведение на пострадалия?, 4 .Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и случилото се? и 5. Може ли да се приеме наличие на съпричиняване при поведение на пострадалия, обусловено единствено от липсата на проявена нормална дължима грижа за здравето и телесната му цялост? Настоящият съдебен състав счита, че касационно обжалване следва да се допусне по поставените от касатора въпроси. Първият, доколкото е свързан със задълженията на въззивния съд, е от значение за изхода на спора и е възможно да е разрешен в противоречие с приетото в установената съдебна практика. Съгласно същата - съдът има задължение да постанови решението си след обсъждане на всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ГПК, за което да изложи съображения. При това съдът дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Останалите въпроси, касаещи приложението на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД, предвиждаща, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, са от значение за изхода на спора и е възможно да са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика. Съгласно същата – „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му освен, че трябва да е противоправно, още и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен“/вж. мотивите към т.7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по т.д.№ 1/2014г.на ОСТК на ВКС/. В същото е посочено, че „дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай“, като доказателствената тежест е на позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. По касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ не следва да се допуска касационно обжалване. Поставените два въпроса, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и относно критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, независимо, че са от значение за изхода на спора, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката в насоката, която твърди касатора /определен нисък процент на съпричиняване/. Относно начинът на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. приема, че е справедлив този размер на присъденото обезщетение, който е съобразен с всички установени по делото релевантни за спора обстоятелства. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение