Определение № 925 от 16.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2554/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Г. и С. П. Д. чрез адв. И. С. от [населено място] и касационна жалба на П. П. Д. от [населено място] срещу решение №443/11.12.2014 г. по в. гр.д.№ 693/2014 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение №14/11.07.2014г. по гр.д. №14/2014 г. на Добричкия районен съд, с което е обявен за недействителен по отношение на [фирма], [населено място] договор за дарение на недвижим имот - дворно място с площ от 110 кв.м., ведно с построеното в него масивно жилище, находящи се в [населено място], обективиран в НА №135, том ІІІ, рег. №4471, д. №296/23.08.2011 г. на нотариус В. Т., сключен между П. П. Д. и Д. С. Д. като дарители и С. П. Д. като надарен и са присъдени разноски. С касационните жалби са представени Изложения на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК.

Ответникът по касационните жалби [фирма], [населено място], оспорва наличието на законовите предпоставки за допустимост на касационното обжалване в представените по делото писмени отговори. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване по чл. 280,ал.2 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При преценка допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, ВКС приема следното:

Относно допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Д. С. Г. и С. П. Д.:

Касаторите по тази касационна жалба считат, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса: „Възникнало ли е вземането на кредитора от длъжника, когато между страните е подписано споразумение за разсрочване на задължението, по което не е налице неизпълнение.” Считат, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона / чл. 280,ал.1,т.3 ГПК/.

Съобразно разясненията, дадени с ТР №1/19.02.2010 г., постановено по ТД №1/2009 на ОСГТК на ВКС за да се допусне въззивното решение до касационно обжалване и касационната жалба да се разгледа по същество, касаторът следва да е формулирал правен въпрос, който да е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на спора. По отношение на този въпрос следва да е изпълнено допълнително основание /критерий/ за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК., което следва да е надлежно обосновано.

В случая такава обосновка липсва. Независимо от това следва да се посочи, че визираното допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК не е налице,доколкото съществува многобройна и трайна съдебна практика, в това число и от задължителен характер,според която за да е налице предпоставката по чл. 135 ГПК не е необходимо вземането да е изискуемо, ликвидно или съдебно признато. С поставения въпрос очевидно не се прави разграничение между възникване на задължението по договор за кредит като елемент от облигационната връзка и неговата изискуемост.С въззивното решение правилно е прието, че задължението на двамата ответници по иска / касатори в настоящото производство/, произтича от постигнатото от 29.04.2010 г. съгласие за встъпването им като съдлъжници по договора за банков кредит и възниква с неговото подписване.От този момент нататък същите се явяват длъжници по договора за кредит, а банката-техен кредитор като без значение е дали кредитът е бил разсрочен и вноските по него са били изискуеми,доколкото е настъпил техния падеж или не.

С оглед на това, не са изпълнени комулативните законови изисквания за допустимост на касационното обжалване по тази касационна жалба.

Относно допустимостта на касационното обжалване по касационната жалба на П. Д. Д. от [населено място]:

С представеното изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване този касатор е формулирал следните правни въпроси: 1. Може ли кредиторът да иска обявяване за недействителни на действия и сделки по реда на чл. 135 и на трети лица, различни от длъжника по главното правоотношение, които солидарно с него са се задължили да отговарят за погасяване на главното задължение.

2. Може ли да се проведе успешно иск по чл. 135 ЗЗД, когато и без извършване на разпоредителни сделки кредиторът не може да се удовлетвори от имуществото, обект на разпореждане поради неговата несеквестируемост и обектът на разпореждането е обременен с вещно право, поради което евентуалното му връщане в патримониума на длъжника не би послужило за удовлетворяване на кредитора.

Касаторът счита, че по отношение на тези въпроси е изпълнен критерия по чл. 280,ал.1т.3 ГПК защото формирането на съдебна практика по него ще бъде от значение за развитието на правото.

По така формулираните въпроси посочения критерий също не е изпълнен доколкото има формирана трайна съдебна практика, която е правилна и не е се налага нейното изоставяне и създаване на друга такава. В случая първият въпрос е и некоректно поставен доколкото първите двама ответника, които са встъпили в дълга на първоначалния длъжник по договора за кредит с банката, не са трети лица. С подписването на анекса, по силата на който са в встъпили в дълга на първоначалния длъжник, те придобиват качеството на длъжник и отговарят за неговото погасяване заедно с първоначалния такъв при условията на солидарност / чл. 101 ЗЗД/.С оглед на това те попадат в обхвата на чл. 135 ЗЗД ако са извършили отчуждителни сделки, които увреждат кредитора.

По отношение на втория въпрос съдебната практика дава еднозначен отговор, че несеквестируемостта на недвижимия имот отпада, ако същият е бил предмет на отчуждителна сделка.

По тези съображения касационното обжалване на обжалваното въззивно решение не следва да се допуска.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.