Определение № 310 от 03.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1838/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Б. К. срещу решение № 121/15.05.2025 г. по в. гр. д. № 543/2024 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което е потвърдено решение № 703/05.07.2024 г. по гр. д. № 499/2024 г. на Районен съд – Кюстендил за осъждане на В. К. да заплати на „Дженерали застраховане“ АД сумата от 9 100 лв. - главница, представляваща извършено в полза на касатора плащане без правно основание по прекратена застрахователна полица № 0312220038008749 от 28.03.2022 г., сключена между страните, ведно със законната лихва върху гщлавницата, считано от 20.09.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 294 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 22.06.2023 г. до 19.09.2023 г.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон, както и на съдопроизводствените правила. Страната твърди наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Формулира и процесуалноправни въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценка на всички доказателства, като обсъди същите, както и становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора факти?“

2. „Длъжен ли е въззивния съд да допусне по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства, които своевременно са били поискани и които не са допуснати от първата съдебна инстанция поради процесуални нарушения, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за подобно процесуално нарушение на първата инстанция?“

3. „Следва ли съдът да осигури на страните в процеса равна възможност да упражняват предоставените им права и прилага закона еднакво спрямо всички, страните, да посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателствата за тях съгласно нормата на чл. 9 ГПК?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил първият поставен въпрос в отклонение от т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в отклонение от решение № 50027/28.02.2023 г. по гр.д. № 2353/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 19/05.02.2021 г. по гр.д. № 1680/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 89/30.09.2020 г. по гр.д. № 3827/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 113/17.10.2019 г. по т.д. № 2820/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 108/25.06.2020 г. по гр.д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV г.о. По отношение на втория въпрос твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 240/28.10.2014 г. по гр.д. № 2926/2014 г. на ВКС, решение № 306/09.10.2023 г. по гр.д. № 1851/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 147/08.05.2014 г. по гр.д. № 5659/2013 г на IV г.о., а по отношение на третия въпрос с решение 157/30.03.2012 г. по гр.д 157/30.03.2012 г. на ВКС, I г.о., решение 240/28.10.2014 г. по гр.д. № 2926/2014 г. на ВКС. Във връзка с твърдението, че обжалваното решение е очевидно неправилно посочва следната практика на ВКС – решение № 50159/14.11.2022 г. по т.д. № 1596/2021 г. на ВКС, I т.о. и решение № 47/07.04.2022 г. по гр.д. № 2659/2021 г. на ВКС, III г.о.

Касаторът счита, че въззивният съд е игнорирал своевременно ангажираните от него писмени доказателства, респективно направените доказателствени искания, в това число – искане за спиране на първоинстанционното производство; искане застрахователното дружество да бъде задължено да предостави списък с документите, които касаторът е представил пред дружеството при завеждане на застрахователната претенция, справка от електронното досие на застрахователна полица и застрахователната претенция; искане за назначаване на САТЕ, която да установи механизма на процесното ПТП и какви увреждания е получил лекият автомобил, собственост на касатора; искане за допускане на повторна съдебно-счетоводна експертиза, която да установи дали са постъпили всички застрахователни премии по застрахователната полица автокаско; искане за допускане и назначаване на съдебно-техническа експерти, която да установи дали е възстановена до пълното си покритие застрахователната полица автокаско; искане за допускане до разпит на свидетели. Твърди, че с така направените доказателствени искания се цели да се установи, че покритието по застрахователна полица автокаско № 0312220038008749 е било възстановено, след като касаторът е заплатил неплатените до тогава 3-та и 4-та разсрочени вноски, както и, че банковият превод от застрахователя към касатора в размер на 9 100 лв. не е резултат на техническа грешка, а опит за неформално споразумение. Твърди, че с оглед недопускането на така направените доказателствени искания е нарушено равенството на страните в процеса, уредено в разпоредбата на чл. 9 ГПК. При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като делото бъде върнато за ново разглеждане с указания за допускане на направените от касатора доказателствени искания.

От ответника по касация „Дженерали застраховане“ АД е постъпило становище с искане за недопускане до касационно обжалване на процесното решение поради неоснователност на касационната жалба. В отговора се твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като изложените основания не попадат в приложното поле на чл. 280 ГПК. Твърди, че Районен съд – Кюстендил многократно в доклада по делото, както и допълнително във всяко от проведените открити съдебни заседания е давал указания на ответника кои факти от значение за решаване на делото следва да установи, с оглед на което намира за несъстоятелно оплакването на касатора за нарушение на принципа на чл. 9 ГПК за равенство на страните в процеса. Относно оплакванията на касатора за недопускане на направените от него доказателствени искания посочва, че същите били неотносими към предмета на спора и с тях се целяло доказване на обстоятелства, вън от предмета на спора. В отговора твърди още, че в касационната жалба не се релевират обосновани оплаквания за произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, които да покрива някои от допълнителните селективни критерии, посочени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочва се още, че оплакването за очевидна неправилност на обжалваното решение е бланкетно и формално посочено.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявен от „Дженерали застраховане“ АД срещу В. Б. К. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9 100 лв. - главница, представляваща извършено в полза на касатора плащане без правно основание по прекратена застрахователна полица № 0312220038008749 от 28.03.2022 г., с която е бил сключен договор за имуществено застраховане „Каско на МПС“.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен. Приел е за безспорно установено, че със застрахователна полица № 0312220038008749 от 28.03.2022 е сключен договор за имуществено застраховане „Каско на МПС“ на лек автомобил марка „Фолксваген “ с рег.№ КН 5574 НТ, собственост на касатора, за срок от една година, считано от 01.04.2022 г. до 31.03.2023 г. Посочил е още, че съгласно полицата касаторът, като застрахован, се задължил да изплати на „Дженерали застраховане“ АД застрахователна премия в общ размер на 1 237,60 лв., платима на четири вноски с падежни дати 31.03.2022 г., 30.06.2022 г., 30.09.2022 г. и 31.12.2022 г., като полицата съдържа договорка, че застрахователят има правото да прекрати действието на договора, ако застрахованият не плати вноска, а това право ще бъде упражнено на 16-тия ден, следващ датата, на която е трябвало да се плати вноската. Приел е за безспорно установено, че на 22.10.2022 г. застрахованият автомобил претърпял ПТП, от което на автомобила били нанесени материални щети. Съдът е посочил, че касаторът заплатил последните две вноски по застрахователните премии на 31.10.2022 г., като на 27.10.2022 г. бил изготвен добавък № 1 към полица 0312220038008749 от 28.03.2022 г., от съдържанието на която се установява, че е уговорено заплащане на допълнителна премия от 618,80 лв. Приел е още за установено, че застрахователното дружество неколкократно е отказвало изплащане на обезщетение с мотива, че между страните на датата на ПТП не е съществувало валидно застрахователно правоотношение поради това, че действието на договора е било прекратено преди датата на ПТП, с оглед неплащане в срок на третата погасителна вноска по застрахователната премия. На 17.05.2023 г. „Дженерали застраховане“ АД превело по сметка на ответника сума в размер на 9 100 лв. с основание „плащане по щета“, като съдът е акцентирал на това, че с писмо от 08.06.2023 г. застрахователят поканил касатора да му възстанови погрешно преведената сума, като писмото било връчено на В. Б. К. на 14.06.2023 г.

Въззивният съд е приел, че във въззивната жалба не се съдържа оплакване във връзка с направения от районния съд извод, че в хипотезата на чл. 368 ал. 2 КЗ във връзка с клаузата от застрахователната полица и ОУ на дружеството поради неплащане на трета разсрочена вноска от застрахователната премия договорът за имуществена застраховка „Каско“, сключен между страните, е прекратил действието си преди настъпване на застрахователното събитие. Акцентирал е на това, че основните аргументи на застрахования за неправилност на решението са свързани с изводите на районния съд, че осъществените след настъпване на застрахователното събитие действия от страните не са довели до възстановяване на покритието по полицата.

Съдът е посочил още, че писменото уведомление за прекратяване се смята за връчено и договорът се прекратява автоматично, когато застрахователят е избрал правото по чл. 368, ал. 2, т. 3 КЗ – и изрично е посочено в полицата, че договорът ще се смята за прекратен след изтичането на определен срок от датата на падежа на разсрочената вноска, който не може да бъде по-кратък от 15 дни. С оглед на това е потвърдил извода на първоинстанционния съд за прекратяване на договорното правоотношение между страните.

Във връзка със спорния пред въззивната инстанция въпрос съдът е счел, че доводите във въззивната жалба, целящи да обосноват теза, че покритието по договора след развалянето му е било възстановено със задна дата, са несъстоятелни, тъй като никое от извършените от страните действия не е довело до твърдения правен резултат. Акцентирал е на това, че нито заплащането на третата и четвъртата разсрочени вноски от застрахователната премия по прекратената полица, нито това, че застрахователят е завел по негово искане преписка по щета и е приемал представени документи са обстоятелства, които са годни да възстановят договорната връзка със задна дата, тъй като не е допустимо чрез конклудентни действия и при липса на ясни писмени волеизявления да възникне договорно правоотношение по договор за застраховка. Приел е още, че представеният от жалбоподателя добавък № 1 от 27.10.2022 г. към застрахователната полица във вида, в който е представен, представлява неподписан документ, а от друга страна, дори да е било възстановено действието на полицата, от съдържанието му не следва извод, че с него се придава ретроактивно действие. Съдът е счел за ирелевантно обстоятелството, че застрахователят е приел плащане на две разсрочени вноски, тъй като само по себе си приемането на плащането без наличие на изрични волеизявления не може да доведе автоматично до продължаване на договора. Що се отнася до начина на отразяване на полицата в информационната система на дружеството съдът е посочил, че видно от разпечатката от същата за периода от 15.10.2022 г., когато е отразено „прекратяване“ на застраховката, до 27.10.2022 г., когато е отразено „продължаване“ на застраховката, действащ договор с покритие „Каско“ за увредения автомобил не е отразен.

Не са налице релевираните основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Задължение на касатора е да формулира този въпрос и да обоснове неговото значение за разрешаване на конкретния спор.

И трите въпроса, формулирани от касатора, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, въпросите да са от значение за формиране крайната волята на въззивната инстанция. Същите не кореспондират с мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение. Тези от тях, които се отнасят до задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по спора, не могат да обосноват достъп до касационен контрол, доколкото съставът на Окръжен съд Кюстендил не е игнорирал задълженията си, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съда решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II ТО, решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ТК, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на IV ГО. За да обоснове допускане на касационно обжалване по така въведения въпрос, касаторът следва да посочи конкретни доводи и възражения, които са останали необсъдени и уважаването на които би променило решаващите изводи на въззивния съд.

В случая съставът на Окръжен съд - Кюстендил е обсъдил и е дал отговор на всички оплаквания във въззивната жалба на касатора, извършил е надлежна преценка на доказателствата по делото, като е изложил подробно своите собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, включително и относно спорния въпрос - дали покритието по договора, след развалянето му, е било възстановено със задна дата. Счел е, че наведените от касатора твърдения и заявените във връзка с тях доказателствени искания не биха могли да доведат до извод за възстановяване на договорното правоотношение между страните със задна дата. Не са налице конкретни доводи и възражения, които да са останали необсъдени и уважаването на които би променило решаващите изводи на въззивния съд. Така направените доказателствени искания се явяват неотносими към предмета на спора. С оглед на това не се установява и нарушение на разпоредбата на чл. 9 ГПК - равенство на страните в процеса, чието нарушение се аргументира от касатора с недопускането и необсъждане на направените от него доказателствени искания. Не се констатира наличие на отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна и казуална практика на ВКС.

Не е налице и директното основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както е изяснено в практиката по приложение на сочената разпоредба, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, или прилагане на норма в обратния на вложения в нея смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно определение не се констатират.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и с оглед фактическата и правна сложност на спора на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС