Определение № 701 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 833/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. П. срещу решение №2537 от 19.11.2019г., постановено по в.гр.д.№2154/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в., с което е потвърдено решение №85 от 07.01.2019г. по гр.д.№15424/2016г. на СГС, ГО, 8 състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен иска на С. П. против ЗД „Бул Инс“ АД за обезщетение за неимуществени вреди разликата от 90 000лв. до 300 000лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди от 90 000лв. е силно занижен с оглед критериите за прилагане на принципа за справедливост, прокламиран в чл.52 ЗЗД. Твърди се, че съдът не е анализирал установените по делото факти от значение за определяне размера на обезщетението, който размер не е съобразен със съдебната практика и с установения лимит на отговорността на застрахователя. Според касатора въззивният състав необосновано не е приел, че диагностицираният диабет на ищеца е в причинна връзка с процесната злополука. Оспорват се изводите на съда, свързани с отчитането на умишлено поведение на водача на застрахования автомобил, в който е пътувал пострадалия. На последно място се излагат доводи за неправилност на решението в частта, с която въззивният съд не е уважил частната жалба срещу определението на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и осъждане на ответното дружество да заплати на С. П. допълнително сумата 210 000лв. (или общо 300 000лв.) – обезщетение за неимуществени вреди с присъждане в полза на пълномощника на касатора на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В касационната жалба е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Формулирани са следните три въпроса:

1. Относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и релевантните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.“ Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в т.11 ППВС №4/1968г. и че съдът е определил размера на обезщетението в противоречие със съдебната практика, обективирана в цитирани решения на апелативни съдилища.

2. Диагностицираният при ищеца неинсулинов захарен диабет в причинно - следствена връзка с ПТП ли е?

3. „Може ли съда в гражданския процес да се произнесе по отношение наличието на умишлено поведение от страна на делинквента?. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №4/21.03.2012г. по т.д.№81/2009г. на ВКС, ІІ т.о и решение №181/03.06.2010г. по т.д.№281/2009г. на ВКС, ІІ т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗД „Бул Инс“ АД, в който се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като доводите на касатора, че съдът не се е съобразил в достатъчна степен с критериите по т.11 от ППВС №4/1968г., са относими към правилността на решението. Отделно се твърди, че присъденото обезщетение е завишено по съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба.

Третото лице-помагач на ответника П. С. П. не е представил отговор на касационната жалба.

На 23.10.2010г. в деловодството на ВКС е депозирана молба от пълномощника на касатора, в която се твърди, че неправилно касационната жалба е била адмнистрирана без да е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което с молбата допълнително се представя изложение с формулирани 10 правни въпроса. Според касационният състав подадената молба (близо 10 месеца след изтичане на срока за подаване на касационна жалба от въззивника и 9 месеца след указания срок за внасяне на ДТ съобразно разпореждането на съда от 07.01.2020г., с което касационната жалба е оставена без движение), е просрочена и по поставените с нея въпроси съдът не дължи произнасяне. В случая основанията за допускане на касационно обжалване са инкорпорирани в самата касационна жалба. Анализът на касационната жалба сочи, че в нея касаторът е инвокирал основанията за допускане на касация (чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК) като е формулирал въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с посочена съдебна практика. Независимо от горното следва да се отбележи, че: формулираните в допълнителното изложение въпроси от 1 до 8 се покриват с общия въпрос, поставен в касационната жалба „относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и релевантните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.“; въпрос №10 се покрива с въпроса в касационната жалба: „ може ли съда в гражданския процес да се произнесе по отношение наличието на умишлено поведение от страна на делинквента“; а въпрос №9 е неотносим за конкретния правен спор доколкото въззивният съд не е намалил обезщетението за неимуществени вреди поради връзката между делинквент - баща и пострадал – негов син.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №85/07.01.2019г. по гр.д.№15424/2016г. на СГС, в обжалваната част, с която е отхвърлен иска на С. П. П. против ЗД „Бул Инс“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, понесените вследствие на ПТП на 30.01.2016г., за разликата от 90 000лв. до 300 000лв.

Първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в законна сила в осъдителната му част до 90 000лв., както и в отхвърлителната му част за разликата от 300 000лв. до 350 000лв. С оглед липсата на въззивна жалба от застрахователя, със сила на пресъдено нещо е установено, че е ангажирана отговорността на ответното дружество ЗД „Бул Инс“ АД по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за обезщетяване на причинените на ищеца С. П. неимуществени вреди, резултат от ПТП, настъпило на 30.01.2016г. на пътен участък от АМ „Хемус“, по вина на застрахования при ответника водач на л.а. „Фолксваген " с per. [рег.номер на МПС], управляван от П. С. П. (баща на пътуващия в автомобила ищец). Със сила на пресъдено нещо е отхвърлено възражението на ответното дружество по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пътник поради непоставен предпазен колан.

Във връзка с обжалването на първоинстанционното решение от страна на П. С. П., участващ по делото като трето лице-помагач на ЗД „Бул Инс“, апелативният състав е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че бащата на пострадалия целенасочено се е опитал да измести от пътното платно другия участващ в инцидента л.а. „Опел“, управляван от свидетеля И. И. и в който е пътувал братът на водача Г. И.. Съдът е приел за доказано при условията на пълно и главно доказване, че пътният инцидент е преднамерен и настъпването му било предизвикано умишлено от водача на л.а. „Фолкваген“ - П. П. (баща на ищеца), заради предходен на застрахователното събитие конфликт и бой между брат на П. П. и пътуващите лица в л.а. „Опел“.

За да приеме, че присъденият от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди от 90 000лв. е справедлив и за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният състав е обсъдил заключението на депозираната по делото основна и допълнителна съдебно-медицинска експертизи от вещите лица – травматолог и неврохирург, заключението по извършената съдебно- медицинска експертиза от вещото лице - ендокринолог и показанията на свидетелите П. и Г.. На базата на посочените доказателства въззивният състав е приел за установено, че: 1.) пострадалият е бил в активна трудоспособна възраст (30 години) към датата на ПТП; 2.) лечебният и възстановителен период е бил около 1 година, като най- интензивни те са били през първите 3-4 месеца след злополуката и около 2 месеца в началото на проведената силова рехабилитация; 3.) извън тези периоди ищецът е търпял периодично явяващи се болки в зоната на счупените кости на десния долен крайник; 4.) интензивни болки ищецът търпи и към настоящия момент в зоната на ампутираното дясно ходило, което налага ползването на седативни и обезболяващи средства; 5.) в продължение на първите 5 месеца ищецът не е можел да стъпва и да натоварва десния си крак, предвижвал се е трудно с помощта на патерици и е ползвал чужда помощ в бита; 6.) понастоящем счупената дясна бедрена кост е зараснала окончателно, движенията на дясната калянна става са в норма, счупената дясна голямопищялна кост е зараснала с остатъчна деформация, която се опипва по предната част на подбедрицатна; 7.) движенията на дясната глезенна става са трайно ограничени при екстензия с 15 градуса и ходилото стои постоянно в шпиц; 8.) дясното ходило е ампутирано по-високо от Шопартовата става, на нивото на скочно-тарзалната става като вероятно ще е необходимо нова реконструктивна операция за поставяне на удобна протеза. Същевременно съдът е приел за установено също, че към датата на неврохирургичния преглед пострадалият е в ясно съзнание, контактен, както и че поолучавания световъртеж и констатираният от вещото лице –ендокринолог диабет от ІІ тип, не са в пряка причинна-връзка с ПТП и не следва да се отчитат като вреда от злополуката.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е решен в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и не покрива допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поставения от касатора въпрос: Относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и релевантните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.“. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалия, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Макар в обжалваното решение въззивният съд да не се е позовал изрично на разясненията, дадени в т.11 от в ППВС №4/1968г, при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав се е съобразил с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно - възрастта на пострадалия (30 години към датата на злополуката); значителния брой увреждания, получени в резултат на застрахователното събитие, претърпените болки и страдания, осъществените болнично лечение и хирургически интервенции, трайно затруднението движения на дясната глезенна става и остатъчните деформации по крака, прогнозата на заболяванията в причинна връзка със застрахователното събитие (изключвайки диабета и световъртежа). В тази връзка не може да се сподели виждането на касатора, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 90 000лв. е определено в противоречие с критериите, утвърдени със задължителната практика на ВКС.

Не може да обуслови допускане на касация доводът в касационната жалба, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като той съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът също аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, тези лимити не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД. На последно място следва да се отбележи, че позоваването от страна на касатора на съдебна практика, обективирана в решения на Пловдивски АС и на Софийски АС, не могат да обосноват допускане на касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с изменението на чл.280, ал.1 ГПК (ДВ. бр.86/2017г.) противоречивата по поставения въпрос практика на съдилищата е отпаднала като предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №2: „ Диагностицираният при ищеца неинсулинов захарен диабет в причинно - следствена връзка с ПТП ли е?“, тъй като въпросът не е нито материалноправен, нито процесуалноправен.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпрос №3: „Може ли съда в гражданския процес да се произнесе по отношение наличието на умишлено поведение от страна на делинквента?“. Въпросът не е значим за спора по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) между пострадалия ищец и застрахователното дружество. Изводите на съда за умишлено причиняване на вредоносния резултат от страна на водача на л.а.“Фолксваген“ П. П. касаят отношенията между застрахователя и третото лице-помагач на ответното дружество с оглед установителното действие на мотивите на решението по чл.223, ал.2 ГПК. Въззивното решение не е обжалвано от третото лице-помагач, поради което въпросът за формата на неговата вина, не е относим за касационното обжалване на решението от страна на пострадалия ищец С. П..

Касационният състав не следва да се произнася в настоящото производство по чл.288 ГПК по оплакването в касационната жалба относно правилността на въззивното решение в частта му (имаща характер на определение), с която е потвърдено определение от 28.02.2019г., постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК по гр.д.№15424/2016г. на СГС, тъй като редът за обжалването на решението в тази му част е по чл.274, ал.3 ГПК с частна касационна жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,