Определение № 1370 от 22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2775/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 268 442/10.03.2023 година, подадена от Г. В. Г., срещу от решение № 260 195/26.01.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 12 394/2020 година. С касационната жалба въззивно решение на Софийски градски съд се обжалва в изцяло. Със същото след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № І-46-151/19.02.2012 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 64-ти състав, постановено по гр. д. № 40 378/2009 година по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 106 от ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че Г. В. Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] сумата от 5266.45 лева, представляващи цена на доставена, но неплатена топлинна енергия за периода от февруари 2003 година до септември 2007 година за имот-апартамент № 1 в [населено място],[жк], [жилищен адрес], вх. 7, ет. 2, заедно със законната лихва за забава, считано от 05.09.2008 година до окончателното плащане, както и сумата от 1398.16 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.04.2003 година до 15.02.2008 година, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, като за разликата над уважения размер от 5266.45 лева до пълния претендиран такъв от 5347.06 лева искът за неплатена цена на топлоенергията е отхвърлен. В подадената от Г. В. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е нищожно, съответно недопустимо. Твърди се, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде прогласено за нищожно, съответно обезсилено като недопустимо или евентуално отменено в и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] срещу Г. В. Г. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 106 от ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. В. Г. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Това не е направило и третото лице помагач на страната на ответника, а именно „Термокомплект“ ООД [населено място]. Г. В. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 10.02.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 268 442/10.03.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че предявените искове били с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 106 от ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като с тях се искало установяване със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че Г. В. Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] сумата от 5347.05 лева, представляваща цена за доставена топлина енергия за периода от февруари 2003 година до септември 2007 година, заедно със законната лихва, считано от 05.09.2008г. до окончателното погасяване и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1398.16 лева, представляващо обезщетение за забава за периода от 01.04.2003 година до 15.02.2008 година, за които суми била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Правилен бил извода на първоинстанционният съд, че срокът за отговор на исковата молба бил преклузивен с оглед възможността ответника да релевира възражение за погасяване на вземането по давност. Такова възражение било направено от Г. В. Г., но едва в първото съдебно заседание, поради което съдът не го бил обсъдил по същество с крайния съдебен акт. Твърденията, че исковата молба не била връчена с всички приложения към нея не били доказани от Г., който носел доказателствената тежест за установяването на тези факти с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК. От приложеното по делото съобщение било установено, че исковата молба заедно с приложенията към нея била връчена лично на Г. В. Г. на 18.01.2010 година, като последния бил положил подписа си, удостоверявайки, че получава съобщението. С оглед на това, че бил спазен процесуалния ред за уведомяване предвиден в ГПК, съответно Г. В. Г. бил имал възможност да се запознае с претенцията на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] и да формира своята защитна теза, която да обективира с отговора на исковата молба в предвидения от закона преклузивен срок, но не го би направил, а по-късно направеното възражение не следвало да бъде разглеждано по същество. От събраните доказателства било установено, че между главните страни било възникнало облигационно отношение, тъй като ответникът бил собственик на апартамент № 1 в [населено място],[жк], [жилищен адрес], вх. 7, ет. 2, а „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] през процесния период било осигурявало за посочения апартамент топлоенергия за битови нужди. По делото било приобщено копие от нотариален акт за продажба на недвижим имот. с който Г. и съпругата му придобивали собствеността върху процесния топлоснабден имот. Това обстоятелство било определено като безспорно с изготвения от първоинстанционният съд доклад по делото, който страните били приели без възражения. Съпрузите отговаряли солидарно за задължения възникнали във връзка със задоволяването на текущи нужди на семейството-аргумент от чл. 36, ал. 1 от СК и чл. 25, ал. 2 от СК (отм.), във връзка с § 4, ал. 1 ПЗРСК, съответно била налице надлежна процесуална и материална легитимация на Г. В. Г. в производството. За да се уважал иска по делото следвало да се установи, че за процесния период между страните било съществувало валидно правоотношение по силата на което „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] се било задължило да доставя на Г. В. Г. топлинна енергия срещу задължение на последния да заплаща стойността й, както и че дружеството било изпълнил точно своите задължения и било доставило конкретно количество топлоенергия, начислило било суми за същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕЕЕ (отм.) и ЗЕ, във връзка с Наредба №16-334 от 06.04.2007 година за топлоснабдяването и действащите преди това Наредба за топлоснабдяването от 2004 година и Наредба за топлоснабдяването от 2002 година. Съгласно разпоредбата на чл.150 от ЗЕ, който съответствал по съдържание на чл. 106а от ЗЕЕЕ (отм.), продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършвала при публично оповестени общи условия, които влизали в сила 30 дни след публикуването им в един централен и един местен всекидневник и ставали задължителни за потребителя, без да било нужно той изрично и писмено да ги бил приел. Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ -топлинната енергия за отопление на сграда-етажна собственост, се разделяла на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определяла въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички титуляри на вещно право на собственост или на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, били потребители на топлинна енергия и били длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Според ал. 2 на същия текст когато всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаели да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те били длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение, като съгласно ал. 3 лицата по ал. 2 се смятали за потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването. Съставът на Софийски градски съд приемал, че по делото било установено че „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] било енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия, като било дружество регистрирано по ТЗ и вписано в ТР при АВ [населено място], с предмет на дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните. В хода на съдебното производство пред първа инстанция били приети заключенията на вещите лица по назначените и изслушани съдебно-техническа експертиза, допълнителна съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, които не били оспорени от страните. При всестранен анализ на събрания доказателствен материал първоинстанционният съд бил достигнал до извода, че Г. В. Г. дължал общо сумата от 5347.05 лева, която сума представлявала сбор от 1) сумата за топлина енергия за отопление в размер на 2607.36 лева, 2) сумата за топлина енергия за БГВ в размер на 1998.33 лева, 3) сумата от 520.52 лева, представляваща такса мощност и 4) сумата от 220.84 лева, представляваща корекция от изравнителни сметки. В хода на въззивното производство била допусната поисканата от Г. В. Г. на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК съдебно-техническа експертиза, заключението по която било прието в открито съдебно заседание с участие на страните, проведено на 28.11.23 година. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявало следното, 1) вещото лице било изготвило заключението, съобразявайки нормативните правила на Наредбата от 2004 година и на Наредбата от 2007 година, като било преценило периода за който са били приложими; 2) общият размер на задължението за част от процесния период за начислената топлина енергия за подгряване на вода за БГВ било в размер на 1159.82 лева. Вещото лице било имало за задача да посочи количеството на потребената топлинна енергия за подгряване на топла вода за процесния период, като използва показанията на водомерите в имота. За целта въззивният съд в проведеното открито съдебно заседание на 14.10.2021 година бил издал съдебно удостоверение на Г. В. Г., с което да получи необходимата информация от „Софийска вода“ АД [населено място] във връзка с показанията на водомерите за потребената топла вода за процесния период. Г. бил получил отрицателен отговор от дружеството, което не разполагало с поисканата информация, поради което въззивният съд бил задължил в проведеното открито съдебно заседание на 10.03.2022 година „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] и третото лице помагач да представят данни във връзка с показанията на водомерите. При изготвянето на техническата експертиза допълнителната информация, освен събрана пред първоинстанционният съд, не била налична, респективно приобщена към доказателствения материал. Затова изготвената в хода на въззивното производство съдебно-техническа експертиза била използвала същите изходни данни, които били използвани за изготвянето на експертизите пред първа инстанция, но вещото лице не било съобразило периода, за който следвало да бъде изготвена, като бил изчислил сумата за периода от март 2003 година до юли 2007 година., а поставената задача била за периода от февруари 2003 година до септември 2007 година. Затова въззивният съд не кредитирал като обективна и изчерпателна изготвената в хода на въззивното производство съдебно-техническа експертиза. Непредставянето от третото лице помагач на данни във връзка с показанията на водомерите не било основание да се приложи чл. 161 от ГПК, тъй като още пред първоинстанционния съд били представени протоколите за отчет. По делото били приобщени като доказателства представените от третото лице помагач протоколи, удостоверяващи изразходването количество енергия, като от тях било видно, че след определена дата сметките били формирани на базата на двама потребители, а не на показанията на водомерите. Същите били подписани от ответника и не били оспорени в хода на първоинстанционното производство. По своята правна същност те представлявали частен удостоверителен документ, съдържащ неблагоприятни за подписалото се лице факти, а именно размера, респективно стойността на изразходваната топлинна енергия. Същите документи били използвани при изготвянето на приетите от първоинстанционният съд съдебно-техническа, допълнителна съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, които въззивният съд кредитирал като правилни, пълни и обективни. От съвкупния анализ на събрания доказателствен материал въззивният съд приемал за установено по делото, че в имота била доставена топлинна енергия за процесния период на стойност от общо 5266.45 лева. Тази сума била изчислена от вещото лице по съдебно-техническата експертиза като същото било съобразило разпоредбите на Наредбите за топлоснабдяването, данните по протоколите за отчет за показания на разпределители и на водомер, данните по общия топломер, обем на имота и на сградата. Съставът на Софийски градски съд изцяло кредитирал извода на вещото лице като резултат от самостоятелните му изчисления, неопровергано от събраните по делото доказателства. В случая протоколите за отчет на уредите носели подпис на потребител на топлинната енергия и установявали, че в имота се потребявала енергия за горещо битово водоснабдяване и за отопление, че уредите били отчетени реално, като стойността на топлината енергия за БГВ следвало да се определя на база двама потребители, а не на показанията на водомерите. Съдът не кредитирал сумата по СЧЕ в частта, с която е изчислена сумата от 220.84 лева, представляваща корекция по изравнителни сметки, тъй като била за период по-голям от процесния. Поради което въззивният кредитирал изготвеното заключение по СТЕ, като съобразено с процесния период, като вещото лице било посочило, че сумата за изравняване била в размер на 140,24 лв. Въз основа на това първоинстанционното решение следвало да бъде частично отменено за разликата. Основателността на иска за главницата обуславяла и основателност на иска за акцесорното вземане за обезщетение за забава. Първоинстанционният съд бил определил размера на дължимата лихва съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Съставът на Софийски градски съд, считал, че размерът следвало да остане непроменен, тъй като при изчисляването му вещото лице не било взело предвид сумата от 220.00 лева, дължима по изравнителна сметка, а бил определил дължимата лихва върху сумата от 5126.26 лева, а именно цената за употребената топлинна енергия, без да се вземали предвид изравнителните сметки. При извършената служебна проверка на обжалваното решение съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС не открива обстоятелства сочещи, че обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е евентуално нищожно или недопустимо. Същото е постановено от лица имащи, качеството на съдии в съответния съд, като Г. В. Г. е присъствал лично в откритото съдебно заседание, в което като участник в съдебния състав е бил младши съдия Г. С. и не е направил възражения срещу това участие. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. В. Г. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, съдът да издаде изпълнителен лист едновременно с издаване на заповедта и преди срокът за възражения да е изтекъл и за която заповед е подадено възражение?; за това допустим ли е установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за установяване на вземане, когато на ищеца е издаден изпълнителен лист, с който му е признато претендираното вземане и който изпълнителен лист и първоинстанционният, и въззивният съд не са обявили за незаконосъобразен и нищожен? и за това допустимо ли е задължението на потребителя на топлоенергия да се установява в процеса, въз основа на недействаща към процесния период, Наредба, съответно методика за дялово разпределение и без отчитането на показанията на техническите средства (водомери за топла вода), каквито е имало монтирани в процесния имот?. Първият и вторият от така поставените от Г. В. Г. въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Първият от тях не е относим, към спорното производство, по което е постановено решението. В същото този въпрос не е разглеждан, а и той би бил относим в случаите, когато се оспорва извършеното в заповедното производство издаване на изпълнителен лист, без да са налице предпоставките за това. В този случай обаче начините за защита на длъжника са посочени в т. 6 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, като същите не са във връзка с исковото производство по чл. 422 от ГПК. Именно поради това обстоятелството дали, въз основа на заповедта за изпълнение, е издаден изпълнителен лист не е сред обстоятелствата от значение за допустимостта на иска по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК. От значение за допустимостта на иска е това дали е издадена заповед за изпълнение, както и това дали същата е допустима или не, а също така и дали срещу тази заповед е подадено възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК, в срока по ал. 2 на същия текст. Третият от поставените в изложението на Г. В. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновава допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, тъй като е поставен общо като въпрос по принцип, без обосновка на връзката му с конкретното производство. Така както е поставен въпросът предполага еднозначен отговор, който обаче може да не е съобразен с конкретната обстановка по делото. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. В. Г. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Г. В. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и по ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 195/26.01.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 12 394/2020 година по подадената против него от Г. В. Г., касационна жалба с вх. № 268 442/10.03.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение