Определение № 4237 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1687/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 303 от 23.12.2022 г. по в. гр. д. № 428/2022 г. на Врачанския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 486 от 15.08.2022 г. по гр. д. № 1274/2022 г. на Врачанския районен съд, е уважен предявеният от Ж. Ф. П. срещу И. Н. Т., И. Н. Т. и О. Н. Т. иск по чл.108 ЗС за собственост на основание придобивна давност върху едноетажна жилищна сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], със застроена площ от 48 кв. м. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, в която е отхвърлен положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху земята - поземлен имот с идентификатор [№], с площ от 617 кв. м., и 4 бр. сгради - едноетажна жилищна сграда с идентификатор [№] със застроена площ от 31 кв. м., едноетажна постройка на допълващо застрояване с идентификатор [№]. 3 със застроена площ от 8 кв. м. и едноетажна постройка на допълващо застрояване с идентификатор [№] със застроена площ от 27 кв. м.

Въззивният съд е приел следното:

Процесният имот е бил собственост на И. П. П. и София К. П.. В този имот до смъртта си през 1988 г. живял техният син Н. И. П., заедно със съпругата си – ищцата Ж. Ф. П., като двамата обитавали жилищна сграда с идентификатор 12259.1024.197.1. След смъртта на съпруга си, ищцата Ж. П. продължила да живее в имота. С нотариален акт № 90/21.03.1991 г. И. П. П. и София К. П. прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане на дъщеря си Ц. И. Г. целия имот, представляващ дворно място, съставляващо УПИ VI-1487, заедно с две масивни жилища, залепени едно до друго и построени в югозападната част на имота, двуетажна паянтова сграда /сайвант/ и друга масивна стопанска сграда, както и всички други подобрения. С нотариален акт № 152/ 05.05.1997 г. Ц. И. Г. отстъпила на сина на ищцата И. Н. П. правото на строеж на втори жилищен етаж и таван над едноетажната масивна жилищна сграда в имота срещу задължение за издръжка и гледане. Това право не било реализирано.

След анализ на доказателствата по делото съдът приел, че ищцата е придобила по давност, започнала да тече от 21.03.1991 г., само една от жилищните сгради в имота – сграда с идентификатор [№]. Според въззивния съд всички разпитани свидетели установяват, че ищцата от 1991 г. до настоящия момент е осъществявала фактическата власт върху посочената сградата с намерение да я свои; че тя не е допускала в тази сграда Ц. и нейните наследници – ответниците по делото; че Ц. винаги е обитавала другата по-стара къща в имота. В случая не е оборена презумпцията по чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. По делото няма данни владението да е прекъсвано или отнемано. Дори твърденията на свидетелката А. Г., че година преди да се разболее Ц. се е консултирала с адвокат за начин, по който да накара ищцата да напусне имота, не разколебава горния извод, тъй като не установява конкретни действия, достигнали до ищцата.

Прието е, че по отношение на поземлен имот с идентификатор [№] показанията на свидетелите са противоречиви. Доведените от ответниците свидетели твърдят, че Ц. – наследодателката на ответниците, е ползвала имота, когато е пребивавала в него през лятото, като засаждала различни култури. Въззивният съд е кредитирал техните показания, тъй като и една от свидетелите на ищцата – свидетелката Т., също е потвърдила, че “Ц. и Ж. имали част от градината да си садят. Ц. идвала по някой път от София” и “Допреди години и Ц. садяла някои неща в градината”. Споделен е изводът на първоинстанционния съд за недоказаност на предявения иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор [№].

Приети са за недоказани твърденията на ищцата, че е осъществявала владение върху жилищна сграда с идентификатор [№] - така наречената „стара къща“. Всички свидетели установяват, че в тази къща са живели родителите на Ц. и тя, когато е идвала в имота. Никой от свидетелите не установява ищцата да е ползвала тази сграда. Според тях след смъртта на Ц. тази къща останала заключена. В случая ищцата не е установила първата предпоставка за уважаване на иска - фактическо господство върху вещта. При това положение по отношение на тази сграда искът е неоснователен.

По отношение на стопанските постройки е прието, че дори доведените от ищцата свидетели не установяват, че единствено тя е осъществявала фактическа власт върху същите. Свидетелите твърдят, че работилницата е ползвана от сина на ищцата, а за другата сграда твърдят, че старите хора са ползвали единия от двата дърварника, за да отглеждат кози. Не са събрани доказателства, че след тяхната смърт, настъпила съответно през 2004 г. и 2009 г., единствено ищцата Ж. П. е ползвала тези постройки.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

Ж. Ф. П. обжалва въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете й по чл.124, ал.1 ГПК за собственост върху поземлен имот с идентификатор [№], едноетажната постройка на допълващо застрояване с идентификатор [№] със застроена площ от 8 кв.м. и едноетажна постройка на допълващо застрояване с идентификатор [№] със застроена площ от 27 кв.м.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/, необходимо ли е владелецът да демонстрира чрез действия отричане правата на собственика, за да придобие имота по давност;

2. Следва ли да намери приложение установената в чл.69 ЗС презумпция, когато искът за придобивна давност се противопоставя на лицето /респективно на неговите наследници/, което е притежавало собствеността към момента на изтичане на давността.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 32 от 02.04.2019 г. по гр. д. № 1816/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г. на ВКС, І г.о. и Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.

И. Н. Т., И. Н. Т. и О. Н. Т. обжалват въззивното решение в частта, с която е уважен искът за собственост на сграда с идентификатор [№].

В изложение към касационната жалба се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, според която когато фактическата власт върху един имот е установена по силата на договор за заем за послужване и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Сочи решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 951/22.10.2008 г. по гр. д. № 2542/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.

Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следния въпрос: Може ли лицето, което упражнява фактическа власт върху имот по силата на договор за заем за послужване, без да извършва други действия, представляващи намерение за своене, да се позове на и да посочи за начална дата на своето завладяване транслативния акт на собственика на имота за прехвърляне на правото на собственост върху същия имот.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на Ж. Ф. П.:

Поставените въпроси в изложението към жалбата са свързани с обстоятелството, че след смъртта на своя съпруг и след прехвърлителната сделка от 1991 г. жалбоподателката е осъществявала фактическа власт върху изцяло чужд имот, като вече са отпаднали търпимите действия, извършвани от нея приживе на съпруга й, както и действията спрямо лицата, които като собственици са я допуснали в имота. За обитаваната от нея жилищна сграда съдът е приложил презумпцията на чл.69 ЗС и посочената в изложението практика на ВКС, но това не е сторено по отношение на дворното място и стопанските постройки. Причината за това, макар да не е изразена много ясно, е че за тези обекти няма категорични данни за осъществявано самостоятелно владение с неговите признаци по чл.68 ЗС. Както е прието в решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., владението трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително, като тези признаци, изведени от теорията и прилагани в съдебната практика, са логическо следствие от основните два признака владение с намерение за своене - решение № 304 от 4.V. 1995 г. по гр. д. № 75/95 г., I г. о и решение № 649/1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. на ВС, I г. о.; че ако тези признаци не са налице, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение; че владението трябва да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Именно защото в случая и други лица са владели дворното място и складовете, съдът не е придал на фактическата власт на жалбоподателката характеристиката на владение само за себе си, което да е недвусмислено ясно изразено. Същото е прието и в решение № 1073 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3911/2007 г., I г. о. и решение № 18 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 418/2020 г., IV г. о., – че упражняването на пълна фактическа власт изключва възможността на други лица, освен владелеца, да въздействат върху вещта. Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС. И доколкото поставените от жалбоподателката въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са свързани само с презумпцията на чл.69 ЗС, а по настоящото дело има доказателства за оборването й по изложените по-горе съображения, то и въпросите не се явяват обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Решаващо по делото е не само дали се прилага презумпцията на чл.69 ЗС, но и дали тя не е оборена.

По жалбата на И. Н. Т., И. Н. Т. и О. Н. Т.:

Жалбоподателите не са формулирали правен въпрос във връзка с практиката на ВКС, на която се позовават, и това е достатъчно да не се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Независимо от това следва да се посочи, че тази практика е неотносима към спора по настоящото дело. Ищцата Ж. П. е била допусната в жилищна сграда с идентификатор [№] като съпруга на сина на собствениците на тази сграда И. П. П. и София К. П.. Дали тези отношения формират извод за сключен неформален договор за заем за послужване или допускане на търпими действия от Ж. П. е без значение, тъй като и в двата случая спрямо родителите на съпруга й Ж. П. не е била владелец на техния имот. Това правно положение се променя със сделката по нотариален акт № 90/21.03.1991 г., с която И. П. П. и София К. П. са прехвърлили на дъщеря си Ц. И. Г. целия имот. Между новия собственик Ц. И. Г. и ищцата Ж. Ф. П. не е имало нито договор за заем за послужване /не Ц. е допуснала в имота Ж./, нито може да се приеме, че последната е осъществявала търпими действия, т.е. че е живяла заедно със съпруга си, който е допуснат в имота от своята сестра – към този момент съпругът вече е починал. След сделката от 1991 г. Ц. е имала възможност да защити собствеността си върху процесната къща, като предяви иск за собственост, но не го е сторила. Именно липсата на отношения между Ц. и Ж., които могат да се квалифицират като заем за послужване или допускане да се упражняват търпими действия върху въпросната къща, водят до извод за завладяване на чужд имот, за което се прилага презумпцията на чл.69 ЗС. Затова и въпросът, който жалбоподатеите са поставили във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това този въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като не създава проблеми в правоприлагането.

При този изход на делото в касационната инстанция разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,