Определение № 611 от 30.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 508/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. П., чрез адв.Т. Николова – С. срещу решение № 249/14.11.2019 г. по в.т.д. № 454/2019 г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 322/15.04.2019 г. по т.д. № 943/2018 г. на Варненски окръжен съд за обявяване за относително недействителни на основание чл.135, ал.1 ЗЗД спрямо Д. Сюлеймани сключените между „Ф. 75“ ЕООД и И. П. П. едностранни сделки, както следва: запис на заповед от 29.10.2013 г. - за сумата от 200 000 лв., с падеж 29.10.2017 г.; запис на заповед от 02.04.2014г. - за сумата от 170 000 лв., с падеж 02.04.2017 г.; запис на заповед от 18.01.2016 г. – за сумата от 100 000 лв., с падеж 18.01.2018 г.; запис на заповед от 12.07.2017 г. – за сумата от 95 000 лв., с падеж 12.04.2018 г.; запис на заповед от 30.10.2017г.– за сумата от 35 000 лв., с падеж 30.04.2017 г., всички с издател „Ф. 75“ ЕООД и с поемател И. П. П.. Касаторката излага становище, че въззивното решение е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация Д. Сюлеймани оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Ответникът „Ф. 75“ ЕООД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел наличието на предвидените от закона предпоставки и липсата на процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск от Д. Сюлеймани. Установил е, че ищецът е взискател по изп.дело № 882/2018г. на ЧСИ Л. С. за принудително изпълнение на парични задължения в размер на 4 000лв. и 70 403 евро, ведно с лихви и разноски, образувано по изпълнителен лист, издаден срещу ответника „Ф. 75“ ЕООД въз основа на неприсъствено решение № 122/19.02.2018г. по т.д. № 565/2017г. на ВнОС. Съдебно установените парични задължения са възникнали по договори за заем, сключени на 08.06.2011г. и 09.06.2011г., с падежи на задълженията за връщане на предоставените в заем суми – 31.12.2012г. Ответницата И. П. П. е конституирана като присъединен взискател в изпълнителното производство, легитимирайки се с изпълнителни листи, издадени въз основа на заповеди за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д. № 6541/2018г., ч.гр.д. № 6538/2018г., ч.гр.д. № 6540/2018г., ч.гр.д. № 6539/2018г. и ч.гр.д. № 7089/2018г., всички по описа на ВРС. Изпълнителни основания за издаване на заповедите за незабавно изпълнение са пет записа на заповед, издадени от „Ф. 75“ ЕООД в периода 29.10.2013 г. – 30.10.2017 г., с поемател И. П. П., общо за сумата 600 000 лв. И. П. П. е майка на едноличния собственик на капитала и управител на „Ф. 75“ ЕООД. Налице е безвъзмезден характер на поетите менителнични задължения, доколкото процесните записи на заповед не обезпечават изпълнението на възникнали и съществуващи парични задължения на дружеството спрямо поемателя. Имуществото на „Ф. 75“ ЕООД се изчерпва с недвижим имот, спрямо който е насочено принудително изпълнение по изпълнителното дело. При тази фактическа установеност въззивният съд е приел, че Д. Сюлеймани е активно материалноправно легитимиран да предяви отменителния иск по чл.135, ал.1 ЗЗД. Изтъкнал е, че поемателят по записите на заповед не е оспорил в срок, с отговора на исковата молба, качеството „кредитор“ на ищеца, а длъжникът „Ф. 75“ ЕООД не сочи факти с характеристиките по чл.439, ал.2 ГПК, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Решаващият съд е приел за доказан и увреждащия характер на оспорената правна сделка, доколкото с поемането на менителничните задължения по записите на заповед издателят е увеличил пасива си, като по този начин е създал опасност за реализирането на вземането на кредитора. Според ВнАС увреждащият характер е засилен от обстоятелствата, че менителничните задължения са поети без да съществуват вземания по каузални правоотношения между издателя и поемателя, както и че дружеството не е развивало търговска дейност, а имуществото му се изчерпва с недвижимия имот, закупен с предоставените в заем от ищеца парични средства. По отношение на субективния елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че е налице знание за съществуването на паричните задължения на „Ф. 75“ ЕООД към Д. Сюлеймани, предвид надлежното им осчетоводяване през целия период от 2011г., когато са сключени договорите за заем, включително и към всяка една от датите на издаване на записите на заповед. Приел е, че не се изисква знание за увреждане от поемателя, доколкото увреждащите действия представляват едностранни абстрактни сделки, по които в полза на третото лице са издадени „безпарични“ ценни книги на заповед. В допълнение е изтъкнал, че поемателят е упражнил недобросъвестно правата си по менителничните ефекти, въпреки липсата на парични задължения по каузални правоотношения, като е инициирал производства за издаване на изпълнителни листи и е встъпил във висящ изпълнителен процес като взискател. С оглед на това апелативният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд не е обсъдил доказателствата, отнасящи се до субективния елемент по отношение на поемателя по менителничните ефекти. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е в процес по иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД третото лице /поемател/ по едностранна сделка да обори с всички допустими доказателствени средства презумпцията по чл.135, ал.2, изр.последно ЗЗД, когато длъжникът с процесуалното си поведение уврежда правата на третото лице /поемател/?; 2/ Когато увреждащото действие е менителничен ефект, предмет на иск по чл.135 ЗЗД и формално действието е безвъзмездно за поемателя по менителничния ефект, но в действителност менителничният ефект гарантира изпълнението на парично задължение, което съществува на основание каузално правоотношение, има ли поемателят процесуалното право да обори с всички допустими доказателствени средства презумпцията по чл.135, ал.2, изр.последно ЗЗД?; 3/ Когато в процес по иск с правно основание чл.135 ЗЗД се докаже пряко или косвено, че кредиторът – ищец и длъжникът – ответник действат във вреда на третото лице /поемател/ по едностранна сделка, кой интерес следва да бъде предпочетен: на кредитора или на третото лице и как следва да бъде разпределена доказателствената тежест относно доказването на елементите от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД?; 4/ Допустимо ли е в процес по иск с правно основание чл.135 ЗЗД третото лице /поемател/ по едностранна сделка да оспори вземането на кредитора и с всички допустими доказателствени средства да докаже, че вземането не съществува, при положение че вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, по което третото лице /поемател/ не е страна?; 5/Съставлява ли увреждащо кредитора действие, като елемент от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД, издаването на запис на заповед от длъжника, по който няма извършено плащане и/ или поетото менителнично задължение има безвъзмезден характер?; 6/ относно приложението на императивните правни норми и тяхното спазване като задължение на въззивния съд. По отношение на първите пет въпроса се въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По шестия въпрос допълнително соченото основание е това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Касаторката се позовава и на наличие на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че касаторката не е въвела релевантен довод по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Разбирането за недопустимост на обжалваното решение е основано на неотносими към предмета на спора задължителни разяснения, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно възможността за обявяване на относителна недействителност по реда на чл.135 ЗЗД на разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност, при наличието на личен дълг на единия съпруг. Касаторката счита, че в конкретния случай, тъй като не е налице плащане по процесните записи на заповед, липсва правен интерес от предявяване на отменителния иск. Ищецът не твърди в исковата молба преминаване на имущество по издадените записи на заповед от партимониума на длъжника в този на поемателя, от което имущество кредиторът може да се удовлетвори като такова на длъжника. Тези доводи не съответстват на същността на потестативното право по чл.135 ЗЗД на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го уврежда, като се изхожда от правните характеристики на атакуваните действия. Увреденият кредитор има интерес от П. иск, когато в резултат на предявяването му ще бъде променено действителното правно положение – когато с прогласяването на недействителност на увреждащата сделка се променя правната сфера на ответника по иска. Увреденият няма интерес от П. иск и той е недопустим, когато правната промяна вече е настъпила на друго основание или когато действителното правно положение съвпада с целената правна промяна, т.е. когато увреждащата сделка е непротивопоставима на друго основание /решение № 639/06.10.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г.о./. Изводът на въззивния съд за допустимост на предявения иск е в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС. Изрично ВнАС е посочил, че без успешното провеждане на иска по чл.135 ЗЗД записите на заповед, издадени в полза на И. П. П., биха били противопоставими на ищеца и той би се конкурирал с нея като взискател по образуваното изпълнително дело, докато при уважаването на иска той ще се яви единствен кредитор, който би се удовлетворил при разпределението в изпълнителното производство. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Твърденията на касаторката не отговарят на горепосочените критерии за „очевидна неправилност“. Същата свързва приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с довод за неизяснени от въззивния съд относими към делото факти, както и за преграждане на правото й на защита. По своята същност това са оплаквания по чл.281, т.3 ГПК за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, преценка за които касационната инстанция не може да извърши във фазата по чл.288 ГПК. Първите три въпроса от изложението следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание и са взаимно свързани. Така поставени въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са изцяло хипотетични и не обуславят изхода на спора. С тях касаторката се опитва да аргументира поддържаната от нея теза за наличие на каузални правоотношения, които са послужили като причина за издаване на процесните записи на заповед. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че не се доказва наличие на каузални правоотношения, по повод или във връзка с които са издадени записите на заповед. Поради което и е направил извод, че менителничните задължения имат безвъзмезден характер, доколкото не обезпечават изпълнението на възникнали и съществуващи парични задължения на дружеството – издател спрямо физическото лице – поемател. Безвъзмездният характер на увреждащото действие не се презумира от чл.135 ЗЗД. Следва да се прецени правната характеристика на атакуваната сделка и това е извършено от ВнАС. В чл.135, ал.2 ЗЗД /която норма съдържа само едно изречение и вероятно поради грешка касаторката в първи и втори въпрос посочва чл.135, ал.2, изр.2 ЗЗД/ се презумира единствено знанието у третото лице при възмездни сделки, когато то е от категорията на изброените лица. В случая обаче въззивният съд не е приел, че следва да се приложи презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД, тъй като оспорените записи на заповед не са възмездни, поради което и въпросите не се явяват обуславящи крайните му правни изводи. Четвърти въпрос също не изпълнява изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивната инстанция не е разгледала възражението на касаторката относно качеството на кредитор на ищеца, тъй като такова възражение тя не е направила в срока за отговор на исковата молба, а другият ответник „Ф. – 75“ЕООД е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение по осъдителния иск и не е навел факти с характеристиките по чл.439, ал.2 ГПК. Правен въпрос във връзка с тези обуславящи произнасянето по спора изводи на ВнАС касаторката не поставя. По отношение на пети въпрос за увреждащия характер на процесните записи на заповед не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При преценката си дали тези едностранни сделки увреждат кредитора ВнАС е изходил основно от съображения за легитимация въз основа на тях на друг кредитор, който конкурира в изпълнителното производство ищеца по иска по чл.135 ЗЗД. Произнасянето на въззивната инстанция е в съответствие с постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 407/29.12.2014г. по гр.д. № 2301/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 18/04.02.2015г. по гр.д. № 3396/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 261/25.06.2015г. по гр.д. № 5981/2014г. на ВКС, IV г.о, Решение № 50/12.05.2017г. по т.д. № 731/2016г. на ВКС, т.о., Решение № 93/28.07.2017г. по т.д. № 638/2016г. на ВКС, II т.о. В тях различни състави на ВКС приемат, че в хипотезата на отменителен иск по чл.135 ЗЗД увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. Шестият поставен въпрос също не отговаря на критериите по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нормата на чл.266, ал.3 ГПК не е императивна материалноправна и въззивният съд не дължи служебно произнасяне по нея. Освен това ВнАС е разгледал в подготвително заседание доказателствените искания на касаторката за изискване на прокурорска преписка, въведени с въззивната жалба при твърдение за наличие на основание по чл.266, ал.3 ГПК, но е приел, че изявления на трети лица, с характер на свидетелски показания, дадени в досъдебно производство, не са годни доказателства по ГПК и не биха могли да бъдат ползвани във въззивното производство. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода в полза на ответника Д. Сюлеймани следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 9 000 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение