Определение № 1259 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 348/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №12280/11.12.2023г. на С. Д. С. срещу Решение №586/06.11.2023г., постановено по в. гр. дело №20234100500168 по описа на ОС–В.Т., с което е потвърдено Решение №672/12.12.2022г. постановено по гр. дело №743/2022г. на РС - [населено място] за отхвърляне на иск за възстановяване на отнето по насилствен начин владение върху входа на жилищна сграда в [населено място], [улица], както и предявен в условията на евентуалност иск за възстановяване на нарушено владение върху входа на същата сграда чрез предаване на ключа от входната врата. Касаторът моли същото да бъде отменено като неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора, съдът неправилно е приложил разпоредбите на чл. 75 и чл. 76 от ЗС. Оспорва извода му, че липсвали данни процесният имот да е владян от ищеца, което не налагало изследване на останалите предпоставки. Твърди, че владението, упражнявано върху принадлежащия дял от имота и общите части е безспорно тъй като С. С. е собственик и владее долния етаж. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на казуса и правилността на първоинстанционното съдебното решение единствено и само въз основа на избрани от него доказателства. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване. Счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване и поради очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Твърди, че при неправилна квалификация е извършено неправилно разпределение на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 76 от ЗС. Следващото особено тежко нарушение на процесуалните норми, според касатора е, че съдът не се е произнесъл в рамките на претендираната от ищеца защита и неправилно е определил нейния обем, доколкото се цели преустановяване на нарушението и възстановяване на владението върху целия недвижим имот, в т.ч. общите части като стълбище, мази, подпокривно пространство, двор. Формулирал е следните процесуални въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС са следните:

1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото вкл. експертно заключение?

2. Следва ли мотивите на решението на въззивния съд да съдържат отделно излагане на мотивите, когато възприема изводите на първата инстанция и въз основа на каква оценка на доказателствата и фактите споделя мотивите на долната инстанция?

3. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства за релевантните за конкретния спор факти, да ги обсъди в съвкупност и в тяхната взаимовръзка, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?

4. Може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи съображения защо една част не възприема?

5. Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви доказателства от значение за разрешаване на спора да ги обсъди в решението си и да обоснове на кои дава вяра и на кои не?

6. Длъжен ли е съдът в мотивите на решението да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства?

Тези въпроси касаторът извежда с оглед твърдението си, че за да отхвърли исковете му по чл. 76 и чл. 75 от ЗС съдът е приел за недоказана упражняваната от него фактическа власт върху имота вкл. към момента на нарушението и поне шест месеца преди това. Излага, че при формиране на изводите си, съдът не е обсъдил свидетелските показания, нито признанието на ответниците, които не оспорват владението му през годините. Твърди, че при произнасянето си, въззивният съд не е съобразили изобилната съдебна практика на ВКС съдържаща разяснения относно владението. На следващо място посочва множество решения на ВКС, в противоречие с които счита, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; не е изложил обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос касателно хипотезите на отнемане и/или създаване на други пречки за упражняване на фактическата власт под формата на владение върху вещта, при които се дава правна защита по смисъла на чл. 75 и чл. 76 от ЗС и правното значение на действията в противоречие с посочените от него многобройни решения. Формулира следния материално-правен въпрос относно правните последици по отношение на владелеца на недвижима вещ и има ли възможност да получи правна защита с посесорни искове по чл. 76 и чл. 75 от ЗС в случай на отнемане на фактическата власт върху тази вещ изразяващо се в лишаването от достъп и ползването на имота, неговите общи части и до излаз на улицата посредством смяна на вратата на единствения вход и отказа да се предоставят ключове за същата? Счита, че правилното произнасяне по горните материалноправни и процесуалноправни въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Интересът на обществото и правната сигурност, както и необходимостта от установяване на съдебна практика налага отговор на и на следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Възможно ли е да се упражнява владение само върху входа на дадена недвижима вещ - имот или сграда или владението се осъществява върху съответната вещ - сграда респ. имот в цялост? Може ли входът ако и да се явява обща част да има самостоятелно съществуване извън недвижимата вещ, която обслужва?

2. Входът на имот или сграда притежава ли качествата на вещ или реална част от вещ, която да бъде годен обект на самостоятелни права включително и владение респ. да бъде предмет на правна защита при посегателство върху владелчески и други нрава посредством запечатване, заключване на входа, смяна на врата и пр.?

3. При отнемане и нарушаване на владението като фактическо състояние в каквато и да било хипотеза вкл. чрез насилие или по скрит начин и когато има лишаване от достъп до имот или сграда поради заключване на нейния вход посесорната защита по чл. 76 и чл. 75 от ЗС следва ли да бъде насочена към възстановяване на владението върху целия имот или само върху входа?

4. Допустимо и възможно ли е владението, ползването и достъпа до имот или сграда вкл. съсобствен и неговите общи части да се реализира чрез използването на подходи, които по естеството, предназначението и размерите си не представляват вход за имота и не са предвидени като такива при планирането и построяването на сградата?

5. Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните ведно със събраните доказателства при твърдения и наличие на данни за отнето владение в следствие на подмяна на входна врата и заключване на същата при положение, че същата осигурява достъп до имота и общите му части?

Ответниците по касационната жалба –С. Д. С. и В. Ст. В., чрез депозирания писмен отговор, оспорват същата като неоснователна. Излагат, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, като при постановяването му съдът е обсъдил и съобразил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Молят да не бъде допускано касационно обжалване, като им се присъдят съдебно-деловодни разноски. Във връзка с изложението на касационните основания излагат, че въззивният съд не е извършил посочените от касатора процесуални нарушения. Считат, че формулираните материално-правни въпроси не отговарят на изискванията по чл. 280 ГПК, тъй като не са правни, а фактически, които касаят конкретния спор. Считат, че в голямата си част от цитираната и приложена практика не касае предявените искове, а е относима към исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по предявени обективно евентуално съединени осъдителни искове с правно основание чл.76 ЗС за възстановяване на отнето с насилие владение и с правно основание чл.75 ЗС за осъждане на ответниците да възстановят владението върху недвижима вещ. Ищецът С. Д. С. твърди, че с ответниците В. С. В. и В. Г. В. живеят в двуетажна жилищна сграда, като той е собственик и живее на първия етаж от 2017г. до сега, а те – на втория. Ответниците закупили жилището в края на 2021г., а в началото на 2022г. сменили входната врата на входа откъм [улица]без да му предоставят новия ключ. Признава, че към неговото жилище има допълнително изграден вход през терасата – откъм [улица], но счита, че със смяната на вратата е лишен от владение по насилствен начин. Позовава се на това, че входът е обща част в сградата и осигурява достъп до неговия жилищен етаж и мазетата, а вратата откъм терасата/която той ползва/ е с малки размери и не отговаря на строителните норми за входна врата. Моли ответниците в условията на евентуалност – на осн. чл. 76 или чл. 75 от Закона за собствеността да бъдат осъдени да възстановят отнетото му с насилие владение върху входа на съсобствената им жилищна сграда чрез предаване на ключ от входната врата на жилищната сграда. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Ответниците В. С. В. и В. Г. В. не оспорват, че ищецът живее на първия етаж на жилищната сграда, в която те са извършили ремонтни дейности като са сменили входната врата. Твърдят обаче, че тази врата обслужва единствено тяхното жилище, като ищецът ползва друг отделен вход към своето жилище и общите части, поради което не са отнели владението му. Излагат също, че действията им не се квалифицират като насилствени или скрити. Молят за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените разноски.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните свидетели – съседи на имота, безпротиворечиво се установява, че входът откъм [улица]е изграден и се ползвал от семейството на ищеца още докато родителите му били живи. Свидетелят Х. посочва, че е виждал ищеца да ползва входа откъм [улица]за последно когато е бил дете в четвърти или пети клас, а свид. С. уточнява, че този вход е ползван само от бившите и настоящите собственици на втория етаж. При последното посещение на свид. Х. в имота на ищеца преди четири-пет години, ползвал входа откъм [улица]. Свидетелите не са виждали ищеца да ползва входа откъм [улица]през последните години, в т.ч. и шест месеца преди смяната на вратата. С оглед тези показания, съдът е счел, че по делото не са ангажирани доказателства, че владението е отнето. Достигнал е до извод, че искът по чл.76 от ЗС е неоснователен, тъй като с него се защитава както владението така и държането, в смисъл на фактическо състояние. Изложил е, че за уважаване на претенцията, ищецът следва да установи чрез главно и пълно доказване, че е държател, факта на упражнявана фактическа власт /държане/ върху имотите и нарушението /отнемането/, но доколкото по делото липсват данни процесният имот да е бил владян от ищеца, то не се налага изследването на наличието или липсата на останалите предпоставки по чл. 76 от ЗС.

По иска по чл.75 от ЗС е съобразил, че с него се дава защита на владелец на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко нарушение. Под "нарушение" по смисъла на чл.75 от ЗС следва да се разбира всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази фактическа власт, като например системно преминаване през имота, изграждане на постройка в него, изграждане на постройка в съседен имот, но на вътрешната регулационната линия между двата имота, заграждането на част от имота по начин, който затруднява достъпа до него и др. Изложил е, че твърдяното от ищеца лишаване в качеството му на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху имота представлява нарушение по смисъла на чл. 75 от ЗС, но по делото не се установява към момента на нарушението, както и в продължение на поне 6 месеца, ищецът да е упражнявал фактическа власт върху процесния имот с намерението за своене. В този смисъл е направил извод, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, позовавайки се на установената по този спорен въпрос съдебна практика, поради което въззивната жалба се явява неоснователна. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК е препратил към същите споделени в мотивите на постановеното съдебно решение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора в изложението въпроси поради следните съображения:

Във връзка с поставените процесуално- правни въпроси от 1 до 6, в обобщен вид отнасящи се до задълженията на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, направи собствена преценка и обсъди всички доводи и възражения на страните, въззивният съд не е допуснал сочените от касатора нарушения, изпълнявайки своята правораздавателна. В съответствие със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на свидетелските показания, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил кратки собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил относимите доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Предвид което така поставените процесуалноправни въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са разрешени в съответствие с практиката на ВКС.

Следващите формулирани материално-правни въпроси по същността си са свързани с оплакванията на касатора срещу преценката на решаващия съд по отношение на фактическите обстоятелства, установени въз основа на събраните по делото доказателства, т.е. представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, по които Върховния касационен съд може да се произнесе след допускане на решението до касация, а не в производството за селектиране на касационните жалби. Въпросите касаят най-общо упражняването на владение върху входната част и се поставят във връзка с изложеното твърдение, че са от значение за прилагане на закона и развитието на правото. По нито един от тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, защото не е посочена практиката на ВКС, в противоречие с която счита, че съдът се е произнесъл, нито е обосновал защо смята, че произнасянето от ВКС по формулираните от него въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, а според разясненията в т. 1 от тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя.

Изпълнявайки така вмененото му задължение по чл. 280, ал.2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване следва да се допусне по предложение второ от посочената разпоредба с цел извършването на преценка относно допустимостта на обжалваното решение, и по-конкретно дали съдът се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран от ищеца, при изложени твърдения, че е собственик на първи етаж в къща, а ответниците, собственици на втория етаж в същата, възпрепятстват свободния му достъп /до неговото жилище и общите част/ през входната врата, и отправено искане към съда последните да бъдат осъдени да му „възстановят владението върху входа на съсобствената им жилищна сграда чрез предаване на ключ от същата входна врата“.

При установяване на вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, като постановено по непредявен иск, касационното обжалване следва да се допусне, тъй като преценката за неговата валидност и допустимост следва да се извърши с решението на касационната съдебна инстанция.

При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса в размер на 57 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,