Определение № 2787 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1605/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Булукрай-ММ“ООД, представлявано от управителя М. Д., приподписана от адв.Б. Х., САК, с приложено пълномощно срещу определение №56 от 09.01.2023г., поправено по чл.247 ГПК с определение №1277 от 12.05.2023г. по в.ч.гр.д. №1906/2022г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение №3929 от 19.07.2020год., постановено по гр.дело №8795/21год. по описана Районен съд-Бургас, с което е спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК. Иска се отмяна на обжалвания акт, като неправилен и се твърди, че определението е нищожно, след като няма такова определение с такава дата по посоченото дело, което е потвърдено. В изложение към частната касационна жалба се сочи като основание само бланкетно чл.280, ал.1 т.2 ГПК, но не се излага конкретно по кой въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на ЕС. Излага съображения по същество, като смята, че обжалваното определение е неправилно. Ответникът по частната касационна жалба Г. А. А. е заявил становище за неоснователност на същата. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от страна, ищец по делото срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. С обжалваното определение Окръжен съд – Бургас, след като е разгледал частната жалба от Булукрай-ММ“ООД чрез управителя М. Д. Д. срещу определение от 19.07.2022год. на Районен съд Бургас, постановено по гр.дело №8795/2021г., с което на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е спряно производството по същото дело е приел, че правилно първоинстанционният съд е взел предвид, че решението по първото заведено дело №4857/2021г. на БРС между същите страни има значение за решаване на предявения иск по настоящото гр.дело №№8795/2021г. след като са предявени искове за вземания по договор за цесия от 15.04.2010г. и за които дружеството ищец е издало две отделни фактури, сумите по които се претендират. В тази връзка първоинстанционният съд изрично е констатирал и е посочил, че в БРС са висящи още две други производства, водени между същите страни, основани на същите факти и на същия договор за цесия, но за друга част от общата сума по него от 300 000 евро- гр.дело №4857/2021г. и №8796/2021г. Констатирал е че исковите молби и по трите дела са идентични относно твърденията и фактите на които се основава претенцията на основание чл.422 ГПК, като се сочи че са издадени три фактури по цесионния договор, в които са обективирани частични суми, съгласно същия договор. С оглед на което при направения извод, че всяко едно от висящите дела съставлява частичен иск за определени суми от цялото вземане и при прилагане на постановките на ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, т.3, че не е налице процесуална пречка по смисъла на чл.126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато между същите страни на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични искове се отнасят до различни части от вземането и в този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК. Това е постановил първоинстанционният съд, а въззивният съд е приел, че действията на първоинстанционният съд са правилни и е потвърдил обжалваното определение за спиране на производството по настоящото дело. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК. Тези тълкувателни постановки са приложими и в производството по частни касационни жалби. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Оплакването относно това, че обжалваното определение на въззивният съд е нищожно защото не е ясно какъв акт е потвърдил е неоснователно. Изрично в мотивите си въззивният съд е посочил, че е разгледана частна жалба срещу определение № 3929 от 19.07.2022г., постановено по гр.дело №8795/2021г., независимо, че в диспозитива липсва посочване на обжалвания акт. В тази връзка с определение от 12.05.2023г. по реда на чл.247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното определение, като ясно е посочено, че е потвърдено именно определение с №3929 от 19.07.2022г., на БРС, постановено по гр.дело №8795/2021г. В случая в изложението не е поставен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, още повече, че те са само бланкетно посочени, че се касае за касационно основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК- въпрос решен в противоречие с актове на КС на РБ или на съда на ЕС, каквито и не са посочени ясно в изложението. За пълнота следва да се посочи, че са съобразени постановките в ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, т.3, за това, че в случай на последващ частичен иск, производството по него следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл.229, ал.1т.4 ГПК. Предвид изложеното касационно обжалване на определението не следва да бъде допуснато. По гореизложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.