Определение № 50015 от 19.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2116/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № 104 от 06.04.2022г. по т.д. № 730/2021г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 327/29.09.2021г. по т.д. 1059/2020г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД срещу А. Г. Н. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за приемане на установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 100 000 лв., представляваща частично вземане от общо вземане в размер на 220 000 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 27.02.2007г. в [населено място] от „Гиаб -44" ООД, ЕИК[ЕИК], и авалиран от ответника в полза на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението - 10.10.2019г., до окончателно изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед № 111/16.01.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 16 246 /2019г. по описа на Районен съд - Варна, 35 състав, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като противни на закона решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, основани на липсата на предявяване на процесния запис на заповед на издателя „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, което определяло вземането на ищеца като неизискуемо. Поддържа, че е използвал признат от закона ред за връчване на записа на заповед – чрез нотариална покана. Излага, че нотариусът в изпълнение на чл. 50 ЗННД е извършил връчване при спазване на разпоредбите на чл. 37 – чл. 58 ГПК и в частност е връчил книжата на търговското дружество по реда на чл. 50 ГПК, като негов служител е посетил регистрирания адрес на седалище и управление на търговеца и като не е открил на адреса лице, което да получи книжата, е залепил уведомление по чл. 50, ал. 4 ГПК, вр. чл. 47, ал. 1 ГПК. Сочи, че е извършен опит записът на заповед да бъде връчен и на адреса на вписания ликвидатор на ответното дружество, но връчване не е осъществено, като по данни на лице от адреса, ликвидаторът е починал. Не оспорва последния факт, но поддържа, че обстоятелството, че представляващият търговското дружество е починал, не е пречка на последното да бъдат връчвани книжа от нотариус. Обосновава тезата си с позоваване на разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК, която предвижда книжа да се връчват на всеки служител в офиса на търговеца, който се съгласи да ги приеме, а не само на законния представител, както и на липсата на препращане в чл. 50 ЗННД към чл. 29 ГПК и невъзможността нотариусът да инициира или сам да назначи особен представител на търговеца, комуто да връчи приетите за връчване книжа. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди всички доводи по сезиралата го въззивна жалба, както и в нарушение на процесуалния закон е основал решението си на факти, които не са включени като подлежащи на доказване в изготвения от първоинстанционния съд доклад на делото. Оспорва обжалваното решение и като необосновано до степен, че да нарушава основни логически правила при формиране на правните изводи, като се позовава на приетото от въззивния съд редовно връчване по реда на чл. 50 ГПК на книжата по делото на „Гиаб – 44“ ЕООД - в ликвидация, трето лице помагач на страната на ответника, от една страна, и едновременното отричане на възможността на същия търговец да бъде връчена нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 50 ГПК при еднакви обстоятелства – починал вписан законен представител на дружеството. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът по чл. 415 ГПК, вр. чл. 422 ГПК да бъде уважен в пълния му предявен размер. Претендира присъждането на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Редовността на връчване на нотариална покана по реда на чл. 50 ГПК предпоставена ли е от наличие на законен представител на дружеството?

2. При наличие на вписано в ТР лице, представляващо дружество, какво е правното значение на установен от нотариуса факт на смърт на представляващия за приложението на разпоредбата на чл. 50 ГПК?

3. По кой ред се осъществява връчване на нотариална покана на дружество с вписан представител при установяване смъртта на същия?

4. Допустимо ли е връчване на нотариална покана на дружество без законен представител?

5. Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад или да ги укаже на страните?

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?

Моли касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато по първите четири въпроса при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По въпроси пети и шести моли касационно обжалване да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като излага, че приетите отговори на въпросите от въззивния съд са противни на дадените разрешения със задължителната за съдилищата практика по ТР 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС и с цитираните в изложението, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на ВКС.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, А. Г. Н., поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника, „Гиаб – 44“ ЕООД – в ликвидация, чрез назначения от съда особен представител оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от представения по делото като писмено доказателство процесен запис на заповед е видно, че на 27.02.2007г. издателят „Гиаб - 44” ООД е поел неотменимо и безусловно задължението при представяне на записа на заповед на падежа да заплати на „Юробанк” АД сумата от 220 000 лева, с посочен падеж - на предявяване, и срок за предявяване за плащане - до 27.03.2017г. Отчел е, че записът на заповед е подписан за издател от „Гиаб - 44“ ООД и авалиран от А. Г. Н.. Посочел е, че видно от нотариална покана, находяща се на л. 18 – 20 от делото, записът на заповед е предявен на авалиста А. Г. Н. на 19.11.2018г., който лично е получил поканата. Счел е, че от приложената нотариална покана/л. 15- 17 от делото/ се установява, че записът на заповед е предявен на издателя „Гиаб – 44“ ООД -в ликвидация, на 10.12.2018г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като при връчване на нотариалната покана, след направена справка в НБД Население, нотариусът е отбелязал, че назначеният ликвидатор Ж. Н. И. е починал на 13.07.2017г. Изтъкнал е, че от приетия по делото препис-извлечение от акт за смърт /л. 143/ се установява, че вписаният едноличен собственик на капитала на „Гиаб – 44“ ЕООД – Г. Н. П., е починал на 27.10.2015г. Посочил е, че безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са следните обстоятелствата: процесният запис на заповед е издаден за обезпечение в полза на банката- ищец по каузално правоотношение – договор за банков кредит - продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ BL5234, сключен на 21.02.2007г., между „Българска Пощенска Банка“ АД и „Гиаб-44“ ООД – кредитополучател, на основание чл. 7 от същия договор; предсрочната изискуемост на посочения кредит е настъпила на 21.09.2010г.; с решение № 61 от 01.11.2007г. по ф.д. № 10646/1991г. на СГС е вписана промяна на наименованието от „Българска Пощенска Банка" АД на „Юробанк И Еф Джи България" АД, а с вписване № 20130111105228 в Търговския регистър при Агенция по вписванията към Министерство на правосъдието, е отразена промяна на наименованието от „Юробанк И Еф Джи България" АД на „Юробанк България" АД; с влязло в сила на 09.08.2013г. решение № 8 708 / 16.07.2013г., постановено по т.д. 2951/2012г. на ВОС, е прието за установено в отношенията между „Юробанк България” АД и „Гиаб - 44” ООД, ЕИК[ЕИК], съществуването на вземания на „Юробанк България” АД– кредитор по издадената в негова полза по ч.гр.д. № 7661/2012г. на Варненски районен съд, 7 състав, заповед за изпълнение № 4036/05.06.2012г. за сумата 328 799,04 лв., представляваща дължима главница по договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс” №BL 5234 от 21.02.2007г., изменен и допълнен с анекс № 1 от 11.04.2007г., анекс № 2 от 07.11.2007г., анекс № 3 от 03.04.2009 и анекс № 4 от 16.04.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 04.06.2012г., до окончателното й плащане, за сумата 91 610,31 лв., представляваща просрочени договорни лихви за периода от 21.09.2010г. до 30.05.2012г. (вкл.), и за сумата 2 943,07 лв., представляваща дължими такси за периода от 28.02.2009г. до 30.05.2012г., на основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Счел е, че от приетата по делото и неоспорена от страните справка за размера на задължението на „Гиаб -44“ ООД - в ликвидация, към дата 16.01.2020г., изготвена от ищеца, се установява, че дължимата сума за главница по договор за банков кредит № BL5234 e в размер на 328 799,04 лв.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че по сезиралия го иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ в тежест на ищеца е да докаже, че е поемател на валидно менителнично задължение, което е авалирано от ответника. Посочил е, че всички изискуеми от закона реквизити се съдържат в процесния запис на заповед, което го определя като валиден, като е добавил, че същият е и редовен от външна страна. Приел е, че записът на заповед е авалиран от ответника, като менителничното поръчителство също е извършено редовно от външна страна.

Въззивният съд е счел, че преди да разгледа спора по възраженията, произтичащи от каузалното правоотношение, дължи разглеждане на абсолютните възражения, каквото е възражението по чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ. Изтъкнал е, че процесният запис на заповед е издаден с падеж "на предявяване". Посочил е, че предявяването за плащане по правната си същност е покана за изпълнение на поето от издателя по записа на заповед задължение за плащане, като е подчертал, че задължаването на прекия длъжник при записа на заповед става със самото му издаване, поради което за разлика от менителницата, при него не стои въпросът за акцепта като юридически факт, свързан с валидното възникване на задължение за плащане. Обобщил е, че предявяването за плащане / чл. 487, ал.1 ТЗ/ е от значение единствено по отношение изпадане на длъжника в забава, съответно за отговорността му за обезщетение за забава. Добавил е, че когато авалистът обезпечава задължението на издателя, за да се ангажира отговорността на първия, е необходимо да му се предяви ефектът за плащане. Счел е за спорен въпроса дали след като предявяването е извършено извън срока по чл. 487, ал. 1, изр. 3, пр. 2 ТЗ менителничният документ не се прескрибира и съответно не води до основателност на абсолютното възражение по чл. 514 ТЗ на задължения по ефекта авалист. Посочил е, че по приложението на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ е налице утвърдена практика на ВКС, включително задължителна по ТР № 1/2005г. на ОСТК на ВКС и такава по постановеното по реда на чл. 290 ТЗ решение № 1/01.03.2010г. на ВКС по т.д. № 520/2009г., ТК, ІІ ТО, съобразно която независимо от начина на определяне на падежа, предвид положението на издателя на записа на заповед, който е платец по ефекта /чл. 538, ал.1 ТЗ/, за разлика от издателя по менителницата, следва да се приеме, че непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността за реализиране на правата по ценната книга спрямо издателя на записа на заповед и неговия авалист / последният задължен за същото, както и издателя/, а се загубват само правата спрямо регресно отговорните по записа на заповед лица- джирантите и техните авалисти.

Счел е за неоснователно и възражението на ответника, че менителничният иск е погасен поради изтичането на 3-годишната давност по чл. 531 ТЗ. Посочил е, че давността по иска по чл. 538, ал. 1 ТЗ започва да тече от момента на падежа / чл. 531 ТЗ/, като в случаите, в които падежът е уговорен на предявяване, давността започва да тече от момента на предявяване на ефекта, ако се предяви в предвидения срок. Ако записът на заповед не се предяви в рамките на определения срок за предявяване, давността започва да тече след изтичане срока за предявяване на ефекта. Изтъкнал е, че в процесния запис на заповед е предвиден краен срок за предявяване – до 27.03.2017г., откогато е започнала да тече 3-годишната давност, която не е изтекла към датата на подаването на заявлението пред РС - Варна на 10.10.2019г., от която дата съгласно разпоредбата на чл. 422, ал.1 ГПК искът се счита предявен. Отчел е обстоятелството, че предявеният иск е срещу авалиста, поради което приложение ще намери разпоредбата на чл. 485, ал. 1 ТЗ. Посочил е, че е принципно разбирането, че за разлика от договора за поръчителство по чл. 147 ЗЗД, менителничното поръчителство по чл. 483 ТЗ /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето, изведен от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата.

Въззивният съд е подчертал, че в тежест на ищеца е да установи, че е настъпила изискуемостта на вземането по процесния запис на заповед. Посочил е, че е налице константна практиката на ВКС, че предявяването на записа на заповед на издателя е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист, когато записът на заповед съдържа падеж, поставен в зависимост от предявяването му. Позовал се е на съдебната практика по определение № 776/05.11.2010г. по ч.т.д. 773/2010г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 813/30.12.2009г. по ч.т.д. 868/2009г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, и определение № 45/13.01.2014г. по ч.т.д. 2880/2014г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с които е прието, че предявяването на менителничния ефект за плащане на длъжника е необходимо условие за настъпване на изискуемостта на задължението и на авалиста. Приел е, че ценната книга следва задължително да се предяви за плащане, когато падежът изрично е поставен в зависимост от предявяването на ефекта, в която насока е цитирал практиката, обективирана в решение № 162/12.12.2019г. по т.д.651/2018г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО. Изтъкнал е, че в хипотеза като процесната, при която падежът на записа на заповед е „на предявяване“, с акта на предявяването на ефекта се определя самият падеж на задължението и настъпва изискуемостта му, т. е. предявяването на записа на заповед на длъжника е условие за настъпване изискуемостта на вземането по отношение на всеки от солидарните длъжници – както на издателя, така и на авалиста. Отчел е, че в процесния случай връчването е извършено по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК като нотариусът е удостоверил обстоятелствата около връчването, а именно, че е узнал за смъртта на ликвидатора, но приема за редовно връчването на адреса на управление. Подчертал е, че няма спор в съдебната практика, че връчването може да се извърши чрез нотариус, като при връчването той следва да прилага разпоредбите на ГПК относно връчването. Счел е, че извършеното от нотариуса отбелязване има характер на официален свидетелстващ документ, като няма пречка отбелязването да бъде опровергавано от страната. Приел е, че няма спор относно извършеното удостоверяване от нотариуса, че към датата, на която е извършено предявяването на записа на заповед, лицето, което е представлявало дружеството, а именно назначеният ликвидатор, е починало. Изтъкнал е, че в този случай не може да се приеме, че е налице връчване, т.е. че записът на заповед е предявен надлежно на издателя му. По тези доводи е приел, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК процесният запис на заповед не е бил надлежно предявен, от което следва, че вземането за сумата по него, както по отношение на издателя, така и по отношение на авалистите, не е било изискуемо и не е било налице основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК и съответно, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е неоснователен.

По тези мотиви и предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по формулираните от касатора пети и шести процесуални въпроси. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторът не обоснова наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Дори да прецени оплакванията в жалбата в тази насока за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторението на действията, дължими от първата инстанция, а следва да укаже на страните възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат пред първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускане на тези доказателства за първи път от въззивната инстанция.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно наличието на предпоставките за уважаване на сезиралия го иск. В този смисъл въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи мотиви по възраженията на страните, както и е обсъдил събраните по делото доказателства, а несъгласието на касатора с формираните от съда изводи не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос. По делото не е осъществена и хипотезата на липсващ или неточен доклад на първоинстанционния съд, който да е препятствал ищеца да сочи и представи доказателства за установяване на относимите към спора факти, включително за предявяване на процесния запис на заповед на издателя, и напротив, доказателства за последната група факти са сочени още с исковата молба, поради което и въззивният съд не е имал задължение да му указва да предприема действия по сочене на доказателства за тези релевантни обстоятелства.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато по сочените от касатора първи четири въпроса, които при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС следва да бъдат обединени и уточнени в един, както следва: „Съответно на закона ли е връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 50 ГПК на търговско дружество, чийто вписан в ТР законен представител е починал към датата на връчването?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Липсва произнасяне по гореизведения правен въпрос в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение при сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение