Определение № 60688 от 08.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 30423/15.01.2021 г. на Столична община, подадена чрез юрк. В. Д., срещу въззивно решение № 12458/08.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1608/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 501/20.01.2020 г., постановено по гр. дело № 4111/2018 г. по описа на Софийски градски съд, като краен резултат предявеният от Ю. А. П. срещу Столична община иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен за сумата от 18000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат от падане на 27.01.2018 г. в [населено място], на [улица]срещу № 6, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2018г. до окончателното плащане. Въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частите, с които искът за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен размер от 30000лв., а вторият иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен за сумата от 1400 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи разходи за закупуване на плака за дистален радиус във връзка с лечението в резултат на посочения деликт, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2018 г. до окончателното плащане, е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно приложението на принципа на справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС№ 4/1968г. и с Решение № 210 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 4163/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 129 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 3070/2016 на ВКС, ІV г.о., Решение № 32 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 на ВКС, ІV г.о., Решение № 316 от 14.10.2013 г. по гр. д. № 121/2013 на ВКС, ІV г.о. Ответникът по касация – Ю. А. П., взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е с предмет компенсиране на претърпените от ищеца вреди, причинени от виновно противоправно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа, като в случая се спори за наличието на елементите от състава на непозволеното увреждане, а при установяването им – за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, приноса на пострадалата и началния момент, от който се начислява законна лихва. Във връзка с падането на ищцата Ю. П. съдът е обсъдил показанията на свидетеля Т., който пресъздава свои непосредствени впечатления за случката – пострадалата е паднала напред, на платното, което е пресичала и което не е било почистено от сняг и лед. Този произход на травмата се установява и от заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза. По делото се изяснява, че ищцата е провела лечение в болнични и домашно-амбулаторни условия – била е оперирана, имала е престой от пет дни в болница, възстановявала се е около 95 дни, страда от лек функционален дефицит в сгъване и разгъване в дясната гривена става. За изясняване състоянието на ищцата са обсъдени и показанията на свидетелката Г., която е помагала на пострадалата за личната хигиена, пазаруване и домакинска работа и разкрива какви затруднения е изпитвала Ю. П. след инцидента. При така установените обстоятелства въззивният съд е преценил, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от падането се равнява на 18000 лв. Втората инстанция е приела, че ответникът не е изпълнил задължението си да извърши снегопочистване, а възлагането на тази дейност на поддържаща фирма по договор за обществена поръчка не го освобождава от отговорност, доколкото в негова тежест е да обезпечи изпълнението на договора. Възражението за съпричиняване, изразяващо се в непологане на необходимите усилия, бързо придвижване, неподходящи обувки, непоглеждане постоянно надолу, е прието за неоснователно, тъй като не е доказано. Отхвърлено е оплакването за определяне началния момент, от който се начислява законна лихва.На основание чл.84 ал.3 ЗЗД съдът е приел, че лихвата се дължи от датата на деликта, като покана не е нужна. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В настоящия случай при изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г. и в установената трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В процесния случай въззивното решение е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване - по поставения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение, не е налице соченото от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по правния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение, в обжалваната му част по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за адвокат Т. – процесуален представител на ответника по жалбата, е в размер 452лв. за настоящата инстанция, което касаторът следва да бъде осъден да й заплати. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,