Определение № 832 от 04.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 94/2023 г.

Решаващият състав е приел от правна страна, че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Позовал се е на задължителната практика на ВКС, формирана с решение № 88/22.06.2010г. по т.д. № 911/2009г. на I т.о. на ВКС, решение № 306/25.06.2012г. по гр.д. № 1387/2011г. на IV г.о. на ВКС, решение № 204/28.07.2014г. по гр.д. № 983/2014г. на IV г.о. на ВКС и решение № 150/29.05.2015г. по гр.д. № 5272/2014г. на IV г.о. на ВКС. Посочил е, че отношенията между управителя, съответно членовете на СД и на УС, от една страна, и дружеството, от друга, се уреждат с договор за възлагане на управление, който следва да е писмен. Счел е този договор за мандатен договор (договор за поръчка), като съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Достигнал е до извода, че възнаграждението, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. В тази връзка решаващият състав е намерил, че възнаграждението на Изпълнителния директор на акционерното дружество с двустепенна система на управление, се определя по реда на чл.241, ал.2 ТЗ от Надзорния Съвет на дружеството, като този размер следва да бъде възпроизведен в договора за възлагане на управление. Изложени са съображения, че независимо, че договорът за възлагане на управление се сключва чрез Председателя на Надзорния Съвет или чрез упълномощен от него член, не може да се приеме, че размерът на възнаграждението на Изпълнителния директор може да бъде определен свободно по съгласие между двамата при подписване на договора.

Посочено е, че разпоредбата на чл.241, ал.2 ТЗ предвижда, че възнаграждението на членовете на УС, се определя от НС, който ги избира и може да ги заменя по всяко време. Основните елементи на мандатното правоотношение – възлагането на управлението и дължимото за това възнаграждение, се определят с решението на НС, съответно правомощията на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от направения от НС избор и от закона. В договора за възлагане на управление неговите права само се конкретизират, като в него следва да се отрази размера на месечното възнаграждение, определен от НС, начина на плащането му, както и други права и задължения, които страните са поели по силата на постигнатото между тях съгласие – размер и начин на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр.

Прието е за безспорно установено по делото, че с решение, обективирано в протокол от заседание на НС на „БТК“ АД от 3.02.2015г., ищецът е освободен от длъжност като член на УС на „БТК“ АД, на основание чл.34, ал.2 от устава на дружеството. С известие за прекратяване, подписано т председателя на НС на „БТК“ АД и ищеца, относно освобождаването на последния като член и Председател на УС (наричан директор), дружеството е прекратило едностранно договора за управление, считано от 13.03.2015г.

Изрично е посочено, че за уреждане на отношенията по прекратяване на договора следва да се вземат предвид клаузите на същия, в които са предвидени правата и задълженията на страните след прекратяването му.

Въззивният съд е приел, че хипотезата на чл.12, т.2 от договора не е изпълнена, тъй като контролът /респ.управлението/ върху дружеството е променен на 16.08.2016г. - една година и пет месеца след прекратяване на договора за управление, въз основа, на който жалбоподателят поддържа, че му се дължи процесното възнаграждение. В тази връзка е заключил, че не се е сбъднало едно от условията за настъпване изискуемостта на това вземане, а именно - смяната на управлението на дружеството да е настъпила по време на действието на договора. Посочено е, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че договорът за управление е изменен по надлежен ред, чрез анекс, в който страните да са уговорили, че допълнителното възнаграждение ще се дължи и след прекратяване на договора.

Приел е за недопустимо с „Известие за прекратяване“, и по-конкретно с т.2.7. от него, председателят на НС и освободеният член на УС или което и да е друго лице да договарят задължения за дружеството, без за това да е взето решение от компетентния орган. Посочено е, че разпоредбата на чл.241, ал. 2 ТЗ изрично предвижда, че размерът на възнаграждението на членовете на УС, а тези решения се приемат на заседание на съвета в съответствие с приетите от съвета правила за работата му. По аргумент от тази разпоредба, вида и условията за плащане на допълнителни възнаграждения също се определя от НС. С оглед на това е направен извод, че при липса на взето по установения ред решение на НС за изменение на договора за управление или на анекси и приложения към него, липсва основание за получаване на допълнително възнаграждение поради смяна на управлението на дружеството.

Отделно въззивният съд е счел, че договорените в процесното известие за прекратяване клаузи, не може да се приеме, че имат характер на анекс към договора за управление или изменение на същия, тъй като на 13.03.2015г. той е прекратил действието си. Посочено е, че при прекратяване на основния договор се прекратяват и анексите към същия, като последиците от прекратяването се уреждат в самия договор или допълнителен анекс, но преди същите да бъдат прекратени. Волята на колективния орган се обективира само в приетите от него решения, като субективното отношение на всеки от членовете му към определени факти и обстоятелства, няма правно значение. Решаващият състав е приел за ирелевантно и обстоятелството, че Председателят на Надзорния съвет е подписал известието за прекратяване с допълнително посочени задължения за дружеството спрямо ищеца, тъй като той не е компетентен еднолично да определя възнагражденията на членовете на Управителния съвет - решение № 222/03.05.2016г. по гр.д. № 3471/2014г. на I т.о. на ВКС.

За пълнота решаващият състав е посочил, че като инстанция по същество на материалноправния спор следи служебно за нарушение на императивни материалноправни норми в обжалваната част на решението, поради което е посочил, че т.1.2 и т.2.7 от Известието за прекратяване са недействителни, поради противоречие с материалния закон - разпоредбата на чл.241, ал.2 ТЗ, която предвижда, че компетентен да реши въпроса е единствено събранието на НС.

С оглед горното, съдът е приел, че не е доказано, удължаване на срока на действие на договора за управление или изменение на същия, с което да е договорено, че ще се дължи допълнително възнаграждение на основание смяна на управлението на дружеството и след прекратяване на договора. Липсват писмени доказателства по делото, от които да е видно, че е взето такова решение от единствения компетентен орган – събранието на НС, съгласно императивната разпоредба на чл.241, ал.2 ТЗ.

С оглед на това са счетени за неоснователни наведените от жалбоподателя възражения, че договорът за управление, анексът и приложението към него са действали към 16.08.2016г., поради което възраженията досежно размера на възнаграждението не следва да бъдат разглеждани.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства, както и доводите на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, да изясни хипотезата на приложимата от него материалноправна норма и в частност какви са специфичните особености на договора за управление като източник на правоотношение и приложимите към него законови правила. Твърди се противоречие с: решение № 141/04.01.2021г. по гр.д. № 478/2020г. на I г.о. на ВКС, решение № 382/21.01.2016г. по гр.д. № 2056/2015г. на IV г.о. на ВКС, решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 175/11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 411/03.12.2015г. по гр. д. № 2987/2015г. на IV г.о. на ВКС, решение № 292/20.01.2016г. по гр. д. № 952/2015г. на III г.о. на ВКС, решение № 214/15.03.2017г. по гр. д. № 112/2016г. на IV г.о. на ВКС, решение № 18/24.03.2021г. по т. д. № 696/2020г. на II т.о. на ВКС, решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на II т.о. на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на II т.о. на ВКС, решение № 202/21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на I т.о. на ВКС, решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на IV г.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на II т.о. на ВКС, решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 180/11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на I т.о. на ВКС, решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на IV г.о. на ВКС, решение № 68/16.07.2018г. по гр.д. № 2751/2017г. на I г.о. на ВКС, решение № 120/04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г. на IV г.о. на ВКС, решение № 99/22.06.2015г. по гр.д. № 6817/2014г. на I г.о. на ВКС, решение № 324/16.10.2013г. по гр.д. № 1272/2012г. на IV г.о. на ВКС, решение № 25/30.03.2017г. по гр.д. № 2389/2016г. на IV г.о. на ВКС, решение № 154/31.08.2012г. по гр.д. № 746/2010г. на 1 г.о. на ВКС.; 2/ Представлява ли дейността по тълкуването на съдържанието на документи, обективиращи сделки, осъществявана в противоречие с правилата на чл.20 ЗЗД, самостоятелно процесуално нарушение от вида на изкористяване (превратно тълкуване) на доказателствено средство?; Твърди се противоречие с: решение № 60079/19.01.2022г. по т.д. № 105/2020г. на I т.о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на I т.о. на ВКС, решение № 89/17.07.2009г. по т.д. № 523/2008г. на II т.о. на ВКС, решение № 546/23.07.2010г. по гр.д.№ 856/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 151/05.10.2010г. по т.д.№ 1035/2009г. на ВКС, решение № 157/30.10.2012г. по т.д.№ 696/2011г. на II т.о. на ВКС, решение № 504/26.07.2010г. по гр.д.№ 420/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 502/26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 432/22.05.2009г. по гр.д. № 5864/2007г. на IV г.о. на ВКС.; 3/ Въпросът за материалноправната разлика между договор за поръчка и договор за управление и правните последици на тази разлика. Твърди се несъответствие на обжалвания акт с решение № 108/08.10.2015г. по т.д.№ 2263/2014г. на II т.о. на ВКС. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (по всички въпроси) и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (по трети въпрос).

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

С решение № 222/03.05.2016г. по т.д. № 3471/2014г. на I т.о. на ВКС е даден отговор на въпросите за правния характер на договора за управление и компетентния орган, определящ възнаграждението на изпълнителния директор на АД с двустепенна система на управление. Посочено е, че относно правния характер на договора за управление е налице практика на ВКС, формирана с решение № 88 от 22.06.2010г. по т. д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 306 от 25.06.2012г. по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 204 от 28.07.2014г. по гр. д. № 983/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 150 от 29.05.2015г. по гр. д. №5272/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., в която е прието, че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя, съответно членовете на Съвета на директорите и на Управителния съвет, от една страна и дружеството, от друга, се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е писмен. Изрично е посочено, че този договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Възнаграждението, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Счетено е, че възнаграждението на изпълнителния директор на акционерното дружество с двустепенна система на управление, се определя по реда на 241 ал.2 от ТЗ от Надзорния съвет на дружеството, като този размер следва да бъде възпроизведен в договора за възлагане на управление. Подчертано е, че независимо, че договорът за възлагане на управление се сключва чрез председателя на Надзорния съвет или чрез упълномощен от него член, не може да се приеме, че размерът на възнаграждението на изпълнителния директор може да бъде определен свободно по съгласие между двамата при подписване на договора. Разпоредбата на чл.241 ал.2 ТЗ предвижда, че възнаграждението на членовете на Управителния съвет, се определя от надзорния съвет, който ги избира и може да ги заменя по всяко време. Мотивирано е, че основните елементи на мандатното правоотношение - възлагането на управлението и дължимото за това възнаграждение, се определят с решението на Надзорния съвет, съответно правомощията на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от проведения от Надзорния съвет избор и от закона. В договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като в него следва да се отрази размера на месечното възнаграждение, определен от надзорния съвет, начина на плащането му, както и други права и задължения, които страните са поели по силата на постиганото между тях съгласие - размер и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и други.

С решение № 108/ 08.10.2015г. по т.д. № 2263/2014г. на II т.о. на ВКС са дадени разрешения по въпроси, свързани с изтичането на мандата на член на СД при едностепенна система на управление на АД. Прието е, че: 1/ мандатното правоотношение с членове на СД възниква с решение на ОСА, с което се определя и размера на възнаграждението, като сключването на писмен договор и отделното уговаряне на възнаграждението е факултативна възможност; 2/ отношенията с вписан в регистъра член на СД не се прекратяват с изтичането на мандата по чл.233, ал.1 ТЗ, като действието на решението на ОСА за определяне на възнаграждението не е обусловено от изтичането на мандата на СД; 3/ когато има клауза в договор за възлагане на управление относно прекратяването му (в конкретния случай - от заличаване на члена на съвета в търговския регистър), се прилага тази клауза, а в останалите случаи – се прекратява с освобождаването му, когато договорът за възлагане на управление е сключен без срок.

С решение № 247/11.01.2013г. по т. д. № 46/2012г. на II т.о. на ВКС е прието, че оттегляемостта на овластяването на управител от ОСС на ООД не би могла да бъде ограничавана или поставяна в зависимост от поведението на управителя, нито следва да се мотивира.

С оглед подробно посоченото съдържание на практиката на ВКС, във връзка с третия въпрос от изложението не е налице твърдяното от касатора противоречие на атакувания акт с решение № 108/ 08.10.2015г. по т.д. № 2263/2014г. на II т.о. на ВКС. За разлика от останалите съвети - Надзорен съвет и Съвет на директорите, при Управителния съвет няма мандат (срок), поради което дали изтичането на мандата води до прекратяване на органното правоотношение, а от там и на договора за управление, е въпрос неотносим към настоящия спор. Същевременно обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с дадено разрешение от ВКС по т.д. № 2263/2014г. на II т.о. за прекратяване на договора за управление съобразно съдържащите се в него клаузи – в случая е прието прекратяване с известие за прекратяване, без спазване на предизвестие, в съответствие с уговорките в договора, връчено на ищеца след освобождаването му като член и Председател на УС с решение на НС. Относно характера на договора за управление въззивното решение буквално е препис на мотивите на решение № 222/03.05.2016г. по т. д. № 3471/2014г. на I т.о. на ВКС (вкл. с това решение на ВКС се препраща към същата практиката на ВКС, която се сочи и в обжалваното решение). С оглед изложеното, доколкото предмет на делото е сключен между страните договор за управление, по въпроса за правния му характер обжалваното решение не е постановено в отклонение на формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. Ето защо, не е налице, както соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва промяна на закона или на обществените отношения, които да пораждат необходимост от промяна на даденото от ВКС тълкуване. Следва да се отбележи, че в конкретния случай изходът на спора не е обусловен от въпроса за материалноправната разлика между договор за поръчка и договор за управление и правните последици от тази разлика, а от приетото от съда, че не е взето решение от единствения компетентен орган – Надзорния съвет, за дължимост на допълнително възнаграждение на основание смяна на управлението на дружеството за периода след прекратяване на договора за управление, относно които изводи на съда не е формулиран въпрос от касатора. Тези изводи на съда не се основават на разпоредбите на ЗЗД относно договора за поръчка, а на разпоредбата на чл.241, ал.2 ТЗ и на обусловеността на договора за управление и неговото действие от съществуването на органно правоотношение между члена на УС и дружеството – чл.241, ал.6, вр. ал.2 ТЗ. Ето защо, спрямо трети въпрос не е осъществена и общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Трябва да се има предвид, че съгласно чл.241, ал.2 ТЗ Надзорният съвет е компетентен да определя възнаграждение единствено на член на Управителния съвет, т.е. само на лице, което има и доколкото има качеството на член на УС, поради което вкл. решение на НС, с което се определя възнаграждение за период, за който лицето вече не притежава това качество, би било постановено извън компетентността му и като такова – нищожно.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да бъде предпоставено и от първи въпрос, който е свързан с твърдения на жалбоподателя за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения.

На първо място, наличието на процесуални нарушения се обосновава с твърденията на касатора, че съдът не е оповестил: дали ще прилагат стриктно правилата за договора за поръчка; че няма да съобразява спецификите на договора за управление; избирателно ще прилага правни норми от режима на договора за поръчка; няма да прилага правилата на ЗЗД за сключване, изменение и прекратяване на договори, за отграничаване на същественото от факултативното съдържание на договора, че последваща съгласувана воля променя заварената предходна уговорка; ще прилага във връзка с това избирателно практика на ВКС; няма да прилага правилата на търговското право за ограничаване на валидността на изявления, насочени към трети лица. Посочените доводи на касатора по същество са оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, поради което касаят правилността на акта, който не е предмет на настоящата селективна фаза на касационното производство и следователно не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Нещо повече, нарушението на материалния закон не представлява необсъждане на доводи или на доказателства, поради което не попада в обхвата на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос.

На второ място, безспорно съдът не е обсъдил искането на ищеца във въззивната жалба за повторен доклад Същото обаче е мотивирано с неправилно издирване и прилагане на материалния закон и неправилна правна квалификация. В случая както първоинстанционният, така и въззивният съд са дали правилна правна квалификация на иска - по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.241, ал.6 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, съобразно твърденията в обстоятелствената част и искането в петитума на исковата молба, поради което не е налице задължение на въззивния съд да дава нови указания на страните – т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

На трето място, противно на твърдението на касатора, въззивният съд е изложил собствени мотиви, като не е препратил към тези на първата инстанция при обсъждане, при това обстойно на договора за управление, анекса, Приложение № 1 и известието за прекратяване. Въззивната инстанция изрично е посочила, че анексът и Приложението към него се основават на решение на Надзорния от 13.06.2014г., но е приела, че решението, съответно анекса и бонусната система, не предвиждат приложението им и след прекратяване на договора за управление и органното правоотношение и следователно не изменят договора и по-конкретно чл.12, ал.2 от него. Обстоятелството, че фактическите и правни изводи на решаващия състав не съвпадат с тези на жалбоподателя не е равнозначно на необсъждането на доказателствата и доводите на страните.

На четвърто място, необсъждането от касатора на доказателствата във връзка със смяната на контрола върху „БТК“ АД, вкл. експертизите и оплакванията във връзка с тях, не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като обсъждането им не би довело до промяна на изхода на спора, доколкото водещият извод на съда, за да отхвърли иска, не е обусловен от тях, поради което, както е посочил и решаващият състав, обсъждането им е безпредметно.

На пето място, невярно е твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил специфичните особености на договора за управление като източник на правоотношение и приложимите към него законови правила. Както беше посочено във връзка с трети въпрос от изложението, съдът не само е направил това, но изводите му са в съответствие с практиката на ВКС.

На шесто място, нищожността на клаузата на т.2.7 от известието за прекратяване е въведена като предмет на делото с изрично възражение за това на ответника по исковете с отговора му на исковата молба (т.4, стр. 5-та от отговора; вкл. на основание липса на компетентност на председателя на НС еднолично да определя възнаграждението на членовете на УС), поради което съдът в случая не се произнася по собствен почин относно нищожността на клаузата и следователно не възниква задължение за съда да информира страните, че служебно ще се произнася за това.

С оглед горното, не е налице постановяване на обжалвания акт в несъответствие с практиката на ВКС относно поставения процесуалноправен въпрос (№ 1), поради което липсва соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Втори въпрос също не може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване, тъй като липсва твърдяното в него „изкористяване (превратно тълкуване) на доказателствено средство“. Тълкуването на съдържанието на документи, обективиращи сделки, е осъществено в съответствие с цитираната практика на ВКС относно прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД. В случая с анекса и приложението към него се определя начина на формиране на бонуса при „промяна на контрола“, без да се променя уговорката на чл.12, ал.2 от договора, че това допълнително възнаграждение се дължи, ако промяната настъпи по време на действието на договора за управление.

На последно място, искането на жалбоподателя за упражняване от настоящия състав на правомощията му по чл.292 ГПК, направено с допълнителна молба от 10.11.23г., е неоснователно, тъй като не се констатира противоречие в практика на ВКС относно посочените от касатора въпроси във връзка с договора за поръчка и договора за управление.

Несъстоятелно е и направеното със същата молба искане за сезиране на Конституционния съд на Република България, тъй като въпросът касае тълкуването на разпоредбата на чл.241, ал.6 ТЗ, а не нейната противоконституционност.

С посочената допълнителна молба се поддържа, вкл. че следва да се прецени и приложението на чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, тъй като „правното очакване се основава на действаща законова разпоредба, неправилно тълкувана от съда в обжалваното решение“. Доколкото не се констатира отклонение от практиката на ВКС относно тълкуването на чл.20 ЗЗД, няма основание за обсъждане на чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, вкл. и за преценка на приложението по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, още повече че те не са въведени в преклузивните срокове във въззивната, съответно в касационната жалба.

Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.

Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не следва да се присъждат разноски, тъй като съдът не е сезиран с такова искане, както и не са представени доказателства за това.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд