Определение № 768 от 07.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1331/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 198/ 08.12.2016 г. по гр. д. № 477/ 2016 г., с което Варненски апелативен съд, потвърждавайки решение № 992/ 15.07.2016 г. по гр. д. № 1906/ 2015 г. на Варненски окръжен съд, е уважил частичните искове на Женя И. К. срещу З. Р. Т. и Р. Р. В., разгледани при условията на чл. 213 ГПК, като ги е квалифицирал по чл. 61, ал. 2 ЗЗД.

Решението обжалват ответниците Р. Р. В. и З. Р. Т., всяка - съответно на обжалваемия интерес, с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните материалноправни въпроси (уточнени и конкретизирани съгласно тази възможност, обсъдена в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС):

1. Възниква ли вземане за неоснователно обогатяване или от водене на чужда работа без пълномощие с кредитор етажния собственик, който е поел разходите в процеса на довършване на строителството на сграда за въвеждането й в експлоатация, и длъжник етажният собственик, учредил право на строеж за нейното построяване при запазено право на строеж върху отреден самостоятелен (бъдещ) обект, тогава когато строителят-суперфициар с договорът за учредяване на ограниченото вещно право се е задължил да построи сградата, а след това е прехвърлил правото на собственост върху останалите обекти в нея на трети лица срещу задължението те да довършат сградата и да я въведат в експлоатация, а етажният собственик, извършил разходите, е сред собствениците на тези обекти?

2. Поражда ли действие спрямо собственика на дворното място, учредил правото на строеж за бъдещата сграда срещу задължението за строителство при запазено право на строеж върху бъдещата сграда, договорът, с който суперфициарят е прехвърлил правото на собственост на самостоятелните обекти на трети лица срещу задължението да я довършат и да я въведат в експлоатация?

3. Това вземане обусловено ли е от начина, по който е възникнала етажната собственост?

4. Може ли с административен акт (влязла в сила заповед по чл. 196, ал. 3 ЗУТ) да бъдат дерогирани поети с договор задължения?

Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи обжалваното решение, като по тях обосновават допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Въведените касационни оплаквания са, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон (чл. 61, ал. 2 ЗЗД, чл. 20а и чл. 21 ЗЗД). Претендират направените по делото разноски.

Ответникът по касация Женя К. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

Настоящият състав намира касационните жалби с недопустим предмет в частта срещу осъдителното въззивно решение по гражданското дело по частичните искове, всеки от които е с цена до 5 000 лв. В тази част жалбите не подлежат на касационно разглеждане (чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК). Те са с допустим предмет по уважените частични искове за сумите от 24 000 лв., 26 000 лв. и двете суми от по 9 000 лв. Подадени са от легитимирани страни. Касатори са ответниците. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за тяхната редовност и допустимост. Макар и първите три повдигнати въпроса да имат претендираното значение, по тях е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Четвъртият няма претендираното значение, а по тях е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията са следните:

Ответникът по касация Жени К. е обосновал частичните искове по осъдителното въззивно решение в частта, в която касационните жалби са допустими, с твърденията, че с касаторите Р. В. и З. Т. са собственици на самостоятелни обекти в сграда в [населено място]. Р. В. и З. Т. са учредили правото на строеж за сградата срещу задължение за строителство и са си запазили правото на строеж върху самостоятелни обекти, отредени за тях с договора за суперфиция, който е сключен с трето за процеса лице. Към 2009 г. сградата е завършена в груб строеж, а Жени К. е купила обектите в нея, на които е собственик. Година по-късно техническото и санитарно-хигиенното състояние на сградата е толкова лошо, че със заповед № 88/ 09.06.2010 г. кметът на [населено място] на основание чл. 196, ал. 3 ЗУТ (приложимата първоначална редакция) дава срок и е задължил етажните собственици да поправят и заздравят нейния строеж за своя сметка.

На 13.08.2010 г., зачитайки действието на заповедта, на която е адресат, Жени К. е сключила договор, с който е възложила извършване на възстановителни работи срещу възнаграждение от 180 052. 63 лв. Договорът е изпълнен, а Жени К. е платила сумата 159 812. 63 лв. в погашение на задължението за възнаграждение. Остатъкът до пълния размер е платил друг етажен собственик.

На 27.09.2010 г. Общото събрание на етажната собственост е взело решение за довършителни строителни работи, необходими за въвеждането на сградата в експлоатация, определило е съотношението, при което всеки етажен собственик следва да понесе разноските за нейното възстановяване и довършване и е възложило на Жени К. да сключи договор със строител. На 01.10.2010 г. договорът за довършителните работи е сключен, изпълнен е и Жени К. е платила възнаграждението от 70 573 лв.

През 2014 г. сградата е въведена в експлоатация, но касаторите З. Т. и Р. В. не са възстановили (платили) на Жени К. разходите по възстановяването и довършването на строежа, а техните задължения са в размери не по-ниски от предявените; съответно за сумите 24 000 лв. и 26 000 лв. – по договора от 13.08.2010 г. и за суми от по 9 000 лв. – по договора от 01.10.2010 г.

Касаторите са оспорили исковете с възраженията, че възникването на вземанията изключва техният особен статут на етажни собственици, които по приращение са придобили правото на собственост върху самостоятелни обекти в сградата след като са учредили и строителят е усвоил право на строеж за останалите обекти в нея, а легитимацията на ответника по касация изключва договорът, с който строителят се е задължил към касаторите да построи и въведе сградата в експлоатация, респ. договорите, с които след това е продал на трети лица останалите обекти в нея срещу същото задължение, доколкото ответникът по касация е единият от техните собственици.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че базата на правната регламентация на спорните отношения по тази група частични искове задава предвиденото в чл. 41 ЗС. Всеки собственик, съразмерно на дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или възстановяването на общите части, и в полезните разноски, за извършването на които е взето решение на общото събрание. Приел е, че представляват претенция за необходимите разноски (по възстановителните работи на строежа, предписани със заповедта по чл. 198, ал. 3 ЗУТ), а тези по нейното довършване с оглед въвеждането й в експлоатация – за полезните разноски. Добавил е, че чл. 41 ЗС възлага и двете групи (съответно по договора от 13.08.2010 г. и по договора от 01.10.2010 г., сключени от ответника по касация Женя К.) в тежест на собствениците на отделните обекти в сградата-етажна собственост, а ролята на решението на общото събрание (взетото на 27.09.2010 г. и потвърдено с влязло в сила съдебно решение) има значението на правно основание, на базата на което се определя размерът (съдържанието) на конкретното възникнало задължение. Квалифицирал е тези искове по чл. 62 ЗЗД (некоректно посочвайки чл. 61, ал. 2 ЗЗД), защото е приел че взетите решения на ОС обвързват страните, и ги е намерил основателни по отношение на З. Т. и на Р. В. до частично заявените размери за сумите от 24 000 лв. и 26 000 лв. – съобразно платеното от Женя К. по договора от 30.08.2010 г. и за сумите по 9 000 лв. – съобразно платеното от Женя К. по договора от 01.10.2010 г.

Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията, основани на „особения статут“ на касаторите на етажни собственици-учредители на правото на строеж. Съобразил е, че подобно изключение от предвиденото в чл. 41 ЗС за тях не произтича. Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията, основани на договора за учредената суперфиция и на договорните задължения, поети към строителя-суперфициар от лицата, които след усвоеното с грубия строеж на сградата право на строеж са купили обектите в нея, ако и ответникът по касация Женя К. да е техен правоприемник. Не е изложил категорични мотиви, но е възприел предвиденото в чл. 21 ЗЗД, съгласно което тези договори са произвели действие само в отношенията на сключилите ги страните, а тези, предмет на частичните искове са различни. Исковете са били обосновани с действието на правни норми, чрез които законодателят провежда последователно забраната за неоснователно обогатяване.

Поради изложеното настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първите три въпроса, макар и да обосновават обжалваното решение, съответстват на константната практика на ВКС по подобни дела. Отношенията на собствениците в етажната собственост по поддържането, възстановяването и подобряването на общите части на сградата, са детайлно обсъдени в решение № 85/ 24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/ 2014 г. на ВКС, ГК, II-ро отд., а обжалваното му съответства. Тази практика касационният състав споделя и не съзира основание да я променя. Следователно по тези въпроси е изключено въведеното допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Четвъртият въпрос не обосновава решението. Въззивният съд е обсъдил действието на заповедта по чл. 198, ал. 3 ЗУТ единствено откъм извода, че направените от касатора разходи по договора от 13.08.2010 г. са били необходими – свързани с неотложни ремонтни дейности по укрепяването и възстановяването на строежа на сградата, които е предписал компетентният административен орган (кметът на [населено място]). Обжалваното решение не свързва действието на този индивидуален административен акт със задълженията по договорът за учредяване на правото на строеж и следващите договори за прехвърляне на правото на собственост върху отделните обекти в сградата, с изключение на заделените за касаторите. Напротив, въззивният съд е отрекъл действието (значението) на тези договори за правния спор. Следователно по четвъртия повдигнат от касаторите въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите следва да се възложат разноските, които ответникът по касация е направил пред настоящата инстанция. Тази тяхна отговорност е гражданска деликтна и следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД).

При тези мотиви, съдът