Определение № 50767 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1279/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. С. П., срещу въззивно решение №1770/21г., постановено по в.гр.д. 1673/21г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени нейните искове по чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за учредяване на право на надстрояване, сключен с Община Варна на 15.10.2015г. и искът по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на сумата, платена по договора в размер на 9204,80лв.. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на основание „очевидна неправилност“. Към първото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос, а само се твърди противоречие с т.р.№1/11г. на ОСГК. Към второто основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК са формулирани два въпроса: „Отговаря ли Общината по чл. 87, ал.3 ЗЗД, когато е учредила с договор право на надстрояване, но главният архитект е постановил мълчалив отказ за издаване на разрешение за строеж?Налице ли е изначално невъзможен предмет на договора за учредяване на право на надстрояване, когато е отказано разрешение за строеж поради липса на законово отстояние от съществуваща сграда по предложен Инвестиционен проект?“. По отношение на основанието „очевидна неправилност“ се твърди нарушение на императивната норма относно изискването за издадена виза за проектиране по ЗУТ и очевидна несправедливост на решението относно иска по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС счита, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 87, ал.3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД въз основа на твърденията на ищцата, че с договор от 15.10.2015г. Община Варна и е учредила право на надстрояване срещу плащане на сумата от 9204,80лв.. Но главният архитект отказал да издаде разрешение за строеж по предложен от ищцата Инвестиционен проект, поради което иска разваляне на договора и осъждане на Общината да върне получената сума поради отпаднало основание. Въззивният съд е приел обаче различна фактическа обстановка, а именно, че липсва отказ на главния архитект за издаване на разрешение за строеж, тъй като ищцата сама е оттеглила, в 1- седмичен срок, внесеният за одобрение Инвестиционен проект, а след това е бездействала в продължение на 5 години. Освен това по внесения от ищцата Инвестиционен проект е било обективно невъзможно да се реализира право на надстрояване, заради законови пречки съгласно заключението на вещо лице. Въззивният съд е приел от правна страна, че е налице сключване на договор с невъзможен предмет, поради изначалната невъзможност за реализиране на правото на надстрояване, но в тази хипотеза ищцата следва да търси правото за връщане на платеното на друго основание. Не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради липсата на общата предпоставка от хипотезата на закона- формулиране на правен въпрос, по който се твърди противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т.р. 1/10г. на ОСГТК и с оглед на диспозитивното начало в процеса, касационният съд не може да извежда въпроса, а може само да го уточни или да го конкретизира. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото формулираните въпроси не са обуславящи. И двата въпроса касаят правни последици от мълчалив отказ на глаавния архитект, но в случая въззивният съд не се е проиизнесъл по такъв въпрос, тъй като е приел, че липсва отказ за издаване на разрешение за строеж, тъй като в 7- дневния срок за произнасяне, ищцата сама е оттеглила заявлението за одобрение на Инвестиционния проект. Поради това отговорът на поставените въпроси ще е без значение за проверка правилността на въззивното решение. От мотивите към решението не се установява поддържаното в изложението основание „очевидна неправилност“. В съответствие с правилата на формалната и правната логика, въззивният съд е приел, че бездействието на ищцата да внесе Инвестиционен проект за одобрение е причина за нереализирането на правото на строеж, а не виновно поведение на служител на Общината, както и че при начална невъзможност за надстрояване поради законови пречки, не може да се иска връщане на платеното на отпаднало основание. Въззивният съд в случая е пропуснал да се произнесе по евентуално предявения иск по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД (първоначална липса на основание), доколкото се е реализирало основанието за това- отхвърлен е главният иск по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД, но в преклузивния 1- месечен срок ищцата не е поискала допълване на въззивното решение съгласно чл. 250 ГПК. Следвайки логиката на изложението на въззивния съд, евентуалният иск по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД е следвало да се уважи, само че ищцата поради бездействие е пропуснала да поиска допълване на решението в преклузивния срок. В обобщение: не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не е формулиран въпрос спрямо основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК; поставените въпроси, отнасящи се към поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, не са обуславящи, защото са въпроси, по които въззивният съд не се е произнесъл; и не се установява противоречие на мотивите на решението с правилата на формалната и правна логика. С оглед изхода на спора в полза на Община Варна следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 100лв., представляващи възнаграждение за юрисконсулт. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО