Определение № 10 от 06.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1133/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. А. и Ч. К. А. срещу въззивно решение № 1457/13.12.2023 г. по гр.д. № 2334/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2850/01.06.2023 г. по гр.д. № 7040/2022 г. на Софийския градски съд, с което е обявен за окончателен по реда на чл.19, ал.3 от ЗЗД, предварителен договор от 28.02.2022 г. за покупко-продажба на поземлен недвижим имот в София, изменен и допълнен с допълнителни споразумения от 07.03.2022 г. и от 25.03.2022 г., сключени между купувача „Инвестиционни партньори“ ЕАД и продавачите К. И. А. и Ч. К. А..

Ответникът „Инвестиционни партньори“ ЕАД в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Отделил е спорните от безспорните факти, които имат значение за спора и е установил спорните след преценка на събраните по делото доказателства.

Между тези факти са съдържанието на изменения и допълнен предварителен договор, извършените плащания на продажната цена и постановеното арбитражно решение на Търговския арбитражен съд при Национална юридическа фондация (ТАС при НЮФ) по спор между страните за неустойка по чл.5, ал.2 от предварителния договор.

От правна страна въззивният съд е приел следните изводи:

Налице са предпоставките за уважаване на конститутивния иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, по всяка от които въззивния съд е изложил мотиви.

Обсъдено е направеното от жалбоподателите (ответници по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД) възражение, че предварителният договор е бил развален от купувача, който е поискал връщането на задатъка по реда на исковото производство пред арбитражния съд. Съдът е приел, че същото е неоснователно по следните съображения:

От съдържанието на арбитражното решение е установено, че ищецът е претендирал и му е присъдена неустойка за забавено изпълнение от страна на ответниците, която е уговорена в чл.5, ал.2 от договора (и изменена по размер с допълнителните споразумения ) в номинален размер на 120 000 лева Размерът на неустойката (по чл.5, ал.2) не е обвързан с дадената сума по чл.2, т.3 от договора и случайно съвпада с двойния размер на задатъка (С измененията на предварителния договор с двете допълнителни споразумения са променяни валутата и размерът на неустойката, както и размерът на задатъка). Прието е за установено, че ищецът не е твърдял пред арбитражния съд, че разваля договора, а единствено е претендирал неустойка за забавеното изпълнение.

Въззивният съд е изложил правни изводи за това какви части от продажната цена са заплатени от ищеца в съответствие с уговорките на предварителния договор чрез плащане и чрез погасяване на конкретни уточнени задължения на ответниците към трети лица.

Въззивният съд е уважил направеното от ищеца изявление за прихващане на частта от дълга по изпълнителното дело (към „ПИБ“ АД) с вземането си към ответниците, произтичащи от договор за продажба на вземания от 17.06.2022 г. в размер от 279 946.48 евро.

Въззивният съд е уважил направеното от ищеца изявление за прихващане със сума, дължима по издаден в негова полза изпълнителен лист за присъдено с влязло в сила арбитражно решение вземане по неустойка, законна лихва и разноски, което е ликвидно и изискуемо.

Така въззивният съд е формирал извод за останалата дължима сума от продажната цена.

Въззивният съд е приел, че след приспадането на внесения задатък и плащанията, които е следвало да бъдат извършени, съобразно уговореното за погасяване на задълженията на продавачите към трети лица, дължимата сума, която следва да бъде заплатена, както е уговорено по сметката на ответницата А. е в размер на 43 408.06 евро.

За това задължение ищецът е направил възражение за прихващане със дължимата му по изпълнителен лист от 02.02.2023 г. сума., което е уважено. Прието е, че прихващането следва да бъде извършено до размера на по-малкото задължение – това на ищеца, поради което с решението за обявяване на договора за окончателен не следва той да бъде осъждан да заплаща суми на ответниците.

Въззивният съд е обсъдил направеното от жалбоподателите възражение, че по изпълнително дело № 285/2021 на ЧСИ А. Б. е в ход извършване на разпределение на суми от извършена публична продан на недвижим имот, като по невлязлата в сила сметка за разпределение се предвижда да му се разпредели сумата от 104 674.45 лева, което ще намали задължението на Ч. А. по посоченото дело към кредитора му К. Л.. Съдът приел възражението за неоснователно, доколкото е прието, че отношенията между третото лице, на което ищецът дължи плащане съгласно уговореното в предварителния договор и ответника не са предмет на настоящото производство и следва да се уреждат между тях.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Жалбоподателите се позовават на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните правни въпроси:

1. Обвързан ли е съдът от наименованието на клаузите в договор или следва да тълкува волята на страните и да разглежда клаузите на договора във връзка едни с други?

2. При тълкуване на договорните клаузи (уговорки), трябва ли съдът да приложи правната квалификация, дадена от страните, или следва да тълкува правните последици на клаузата (уговорката) и сам да определи приложимата разпоредба от закона?;

Въпросите са свързани с наведени от жалбоподателите оплаквания, че въззивният съд не е тълкувал определени уговорки в предварителния договор в съответствие с установената практика по прилагането на чл.20 ЗЗД.

Жалбоподателите твърдият, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с посочени от тях решения на гражданската колегия на ВКС.

Поставените въпроси са обуславящи, но не са разрешени както се твърди, а в съответствие със сочената съдебна практика, според която съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните. Съдът следва да тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и по начин, по който всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е тълкувал уговорките от предварителния договор, на които жалбоподателите са основали своите възражения срещу основателността на иска, във връзка с останалите уговорки, за да установи действителната воля на страните към момента на сключването на предварителния договор (и на неговите изменения и допълнения). След това въззивният съд е изложил правните си изводи по основателността на направените от жалбоподателите (ответници по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД) възражения.

3. Допустимо ли е страна по предварителен договор да иска даденото капаро в двоен размер по чл.93, ал.2 ЗЗД, а след това с тази сума да извърши прихващане срещу задължението си за заплащане на продажната цена?

4. Когато страна по предварителен договор поиска даденото капаро в двоен размер, може ли да иска обявяването на предварителния договор за окончателен, или същият следва да се счита за развален?

Въпросите са свързани с доводи на жалбоподателите, че с решение от 11.10.2022 г. на Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация предварителният договор е бил развален от купувача, който е поискал връщането на задатъка от арбитражния съд.

Въпросите не са обуславящи. Въпросите са свързани с неприетите за установени твърдения на жалбоподателите – ответници по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД.

Въззивният съд не е приел за основателни твърденията, на които са основани въпросите – че ищецът е искал даденото капаро в двоен размер. Въззивният съд е приел, че ищецът е претендирал единствено неустойка за забавеното изпълнение, каквато е уговорена в отделна уговорка на предварителния договор (чл.5, ал.2) пред Арбитражния съд при Националната юридическа фондация (съгласно уговорката на чл.6) и с влязлото в сила решение на арбитражния съд уговорената между страните неустойка му е присъдена. Въззивният съд е приел, че ищецът не е твърдял пред арбитражния съд, че разваля договора.

5. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, включително защо приема някое доказателство за недостоверно?

Поставеният въпрос е свързан с наведени от жалбоподателите оплаквания, че не са били обсъдени наведените от тях възражения относно извършеното разпределение по и.д. № 20228500400285 на ЧСИ А. Б. и правните последици от това за настоящото производство.

Жалбоподателите твърдият, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с посочени от тях решения на гражданска колегия на ВКС.

Поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика на ВКС.

Въззивният съд е обсъдил направените от въззивните жалбоподатели и ответници по иска възражения, след като е установил дали са се осъществили фактите, на които тези възражения са основани, въз основа на преценка на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е изложил последователни мотиви за направените възражения (очертал е защитата на ответниците по иска), за релевантните за тези възражения факти и за това дали те са се осъществили въз основа на преценка на събраните по делото доказателства.

Въззивният съд е обсъдил и конкретното възражение, с което е свързан поставения правен въпрос и е изложил мотиви за неговата неоснователност, тъй като то няма отношение към разглеждания спор: извършеното по изпълнителното дело № 285/2021 на ЧСИ А. Б. разпределение на събрани парични суми ще намали задължението на Ч. А. към кредитора му К. Л., който е трето за спора лице; отношенията между третото лице и ответника не са предмет на настоящото производство и следва да се уреждат между тях, извън настоящото производство (в предварителния договор липсва такава уговорка (че намаляването на задължението на Ч. А., който не е страна по договора и по правния спор, към кредитора му К. Л. по това изпълнително дело, ще се счита за изпълнение на задължението на ищеца за заплащане на продажната цена).

Тъй като поставените въпроси не са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Тъй като по поставените въпроси има установена практика на ВКС и жалбоподателите не са обосновали допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така както е предвидено с т.4 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, то и това основание не е осъществено.

Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед на този изход от производството касационните жалбоподатели нямат право на разноски, а искането на ответника за осъждането на жалбоподателите да му заплатят направените в касационното производство разноски в размер на 3 240 лева за процесуално представителство съгласно представен списък на разноски е основателно и доказано с представения по делото договор за правна защита и съдействие, копие от фактура и платежно нареждане.

Воден от изложеното съдът