Определение № 327 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3840/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. А. Р. и К. Д. М. срещу решение № 95 от 22.07.2020 г. по гр. дело № 227/2020 г. на ВАС /Варненски апелативен съд/. Ответниците – Р. Г. П. и А. А. О. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържат становище за неоснователност на жалбата и считат, че не следва да се допусне касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № 44 от 09.03.2020 година по гр. дело № 177/2019 г. на СОС /Силистренски окръжен съд/, с което настоящите касатори са осъдени да заплатят солидарно на Й. А. А. чрез законните му представители и родители Р. Г. П. и А. А. О. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 30000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 12952 лв., причинени от малолетното им дете – А. А. А. при стрелба с прашка на 31.03.2018 година и увреждане на дясното око на Й. А. А., ведно със законната лихва върху главниците от датата на увреждането – 31.03.2018 г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че фактът на увреждането е установен, механизмът на произшествието е ирелевантен за спора, предвид доказване на увреждането, настъпилите вреди и причинната връзка, като условие за ангажиране отговорността на ответниците в качеството им на родители на причинителя. Обсъдени са двете медицински експертизи, изготвени от вещо лице офталмолог и психолог за установяване на причинените болки и страдания и размера на вредите. Касаторите са поставили въпроси, като за първият, вторият и третият по реда на изложението се твърди, че изпълняват изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по първият въпрос едновременно с предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа и предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По последният по реда на изложението въпрос се поддържат едновременно предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Първият въпрос е формулиран така: „1. Каква е правната квалификация на иск за вреди причинени от малолетни ?“. Въпросът не отговаря на общото и допълнителното изисквания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За обезщетяване на вредите, причинени от малолетно лице отговарят на лично основание лицата по чл. 47, ал. 2 ЗЗД. Крайният извод на състава относно пасивната легитимация на ответниците по иска не се отклонява от разрешенията, обосновани в т. 4 от ППВС № 7/30.12.1959 г. Действително при обсъждане на квалификацията на претенциите е посочена и нормата на чл. 48 ЗЗД, но в случая ответниците като родители на малолетното лице, причинило непозволено увреждане съвпадат с лицата по чл. 47, ал. 2 ЗЗД, поради което изводите за имуществената отговорност не обуславят промяна в правните изводи, приети в обжалваното решение относно активната и пасивна материалноправна легитимация на страните по спора, респективно поставеният въпрос няма значението на обуславящ и не е релевантен за селектиране на касационната жалба /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Не е налице и изтъкнатото от жалбоподателите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поддържано с доводите, че неправилната правна квалификация на иска освен по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предполага наличието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ЗЗД. Недопустимо е едно и също твърдение за нарушение на закона да се въвежда като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като същите са самостоятелни фактически състави и не могат да се прилагат кумулативно. Освен това квалификацията на иска е основание засягащо неправилност на акта поради неточно тълкуване и прилагане на закона, поради което е извън хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Следващият въпрос е формулиран така: „2. При неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд и при липса на възражение в тази насока от някоя от страните как следва да процедира въззивен съд ?“. По този въпрос трябва да се имат предвид съображенията, изложени по – горе, от които следва, че изводите за имуществената отговорност на ответниците по иска не обуславят промяна в правните изводи, приети в обжалваното решение относно активната и пасивна материалноправна легитимация на страните по спора. Затова и разрешенията, обосновани в т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивния съд за даване на указания във връзка с подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, за да се обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма при дадена неправилна квалификация в конкретния случай не намират приложение. Съставът на въззивната инстанция, а преди това и първоинстанционния съд са определили активната и пасивната материалноправна легитимация в съответствие с разрешенията в задължителната съдебна практика, поради което не се е налагало да се дават указания, съгласно разясненията в т. 2 от цитираното ТР на ОСГТК на ВКС. Ето защо и по тази част от изложението не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващият въпрос е формулиран така: „3. Длъжен ли е въззивната съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани ?, който въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС; Решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС “. Страната поддържа, че съдът не се е произнесъл по отношение на направеното с отговора на исковата молба и поддържано по време на целия съдебен процес възражение за отпадане на отговорността на настоящите касатори на основание чл. 48, ал. 3 ЗЗД. Въпросът е поставен, без да се съобразят мотивите на въззивното решение, в които възражението по чл. 48, ал. 3 ЗЗД е разгледано, като е прието, че разпоредбата предвижда отпадане на отговорността, само ако родителите не са могли да предотвратят настъпването на вредите. Прието е още, че от доказателствата по делото не се установява за какъв период през годината ответникът е в чужбина, както и е посочено, че при тази фактическа обстановка се налага извод, затова че ответниците съвместно упражняват родителските си права и живеят в едно домакинство с децата си. Така обоснованото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС /напр. решение № 270/10.01.2017 г. на състав на ІV г.о./, в която е аргументирано разбирането, че отговорността на родителите е лична, за неупражнен родителски контрол и за недостатъчно възпитание на детето, като приложението на чл. 48, ал. 3 ЗЗД засяга случаи на деликт в резултат на неупражнен по обективни причини надзор от родител/осиновител или неполагане на грижи по доброто възпитание, също по обективни причини на детето – извършител на деликта. В тълкувателните мотиви на цитираното касационно решение № 270/10.01.2017 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, отразените в отговора на исковата молба твърдения /сочени като обстоятелства, изключващи отговорността на родителите на детето, извършител на деликта/ не попадат в кръга на обективните причини за неупражнен родителски надзор. Ответникът твърди, че по време на инцидента е бил в Германия, а ответницата, че към същия момент, вършила домакинска работа в къщи. В цитираното касационно решение обективните причини, изключващи отговорността на родителите на детето са обстоятелства, относими и към задължението по възпитание на детето, като дори когато родителят/осиновителят не е имал възможност да осъществи надзор, той не може да се ползва от чл. 48, ал. 3 ЗЗД, ако в периода преди деликта не е осъществил правилно своя дълг по възпитанието на детето. Следователно липса на произнасяне по отношение на направеното с отговора на исковата молба възражение по чл. 48, ал. 3 ЗЗД не е налице, ВАС се е произнесъл по него и не се е отклонил от практиката на ВКС, на която се позовава страната. Несъгласието на последната с изводите на съда не са основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният въпрос на касаторите е поставен с твърдения за допълнително основание за разглеждане на жалбата им по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът има следното съдържание: „3. Какви са предпоставките за отпадане на отговорността на родители на дете причинило увреждане на основание чл. 48, ал. 3 от ЗЗД когато увреждането е причинено по непредпазливост и какви когато увреждането е причинено умишлено ?“. Въпросът е без правно значение по отношение на мотивите на обжалваното решение, в които не е налице произнасяне по предпоставките за приложение на чл. 48, ал. 3 ЗЗД в посочените от касаторите хипотези – увреждане, причинено по непредпазливост и увреждането причинено умишлено. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. тълкувайки разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, ОСГКТК на ВКС е изложило характеристиките на предпоставките за допускане на касационно обжалване, като е обосновало разбирането, че общото основание е правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл с мотиви, обуславящи изхода на делото. По цитирания въпрос, въззивният съд не се е произнесъл и следователно с него страната не формира общо основание, а липсата му е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни предпоставки. Последните не са и мотивирани от касаторите, съобразно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Ето защо настоящата инстанция намира, че и по тази част от изложението не следва да се допусне касационно обжалване. Последното основание, на което се позовават жалбоподателите е чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Доводите им не са относими към разпоредбата. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторите излагат доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, като поддържат, че както първоинстанционния съд, така и въззивният съд „тълкувайки превратно фактите и обстоятелствата“ приемат в нарушение на материалния закон, че ответникът по иска упражнявал родителски права спрямо детето, извършител на деликта. Оплакването е за необоснованост и незаконосъобразност, т.е. хипотези на неправилност, които не формират състав по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същият характер има и доводът, че съставът не бил обсъдил възражението на ответника за заплатени суми относно част от стойността на втората операция, извършена в гр. София, както и транспорта до там. Поради това, настоящата инстанция намира, че и по тази част от изложението не следва да се допусне касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени релевираните от касаторите основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, касаторите А. А. Р. и К. Д. М. следва да заплатят на Р. Г. П. и А. А. О. разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1000 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение ,