Определение № 211 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3851/2019 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. И. И. чрез адвокат С. Л. от АК - В., срещу въззивно решение № 669 от 05.06.2019 г. по в.гр.д.№ 619/2019 г. на Окръжен съд - Варна, с което, след частично отменяване на решение № 3296 от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 2189/2017 г. на Районен съд – Варна, ХХ състав, частично са отхвърлени предявените от Т. И. И. срещу П. П. О. искове, както следва: (1) за приемане за установено, че Т. И. И. е собственик на сграда с идентификатор ** с площ по скица 4 кв.м., съгласно заключението на СТЕ – с площ 5,46 кв. м., а по настоящем с площ 4,27 кв.м. съгласно действащата КК на административен район О., [населено място], състояща се от две помещения – вътрешно помещение към дъното на имота, което представлява тоалетна, а второто – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, с размери 1,57 м на 3,48 м, построена в поземлен имот с идентификатор * по КККР, одобрени със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район „О.”, [улица] площ по скица 141 кв. м., а по документ за собственост – 149 кв. м., по силата на сключени на 17.12.2009 г. договори за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 131, том ІІ, рег. № 2819, дело № 271/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26496/17.12.2009 г., акт № 68, том LХХVІ, дело 16440/2009 г., и нотариален акт № 130, том ІІ, рег. № 2816, дело № 270/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26475/17.12.2009 г., акт № 51, том LХХVІ, дело 16721/2009 г. за разликата над 37,50 % ид.части от имота и (2) за осъждането на П. П. О. да предаде на ищцата владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор ** - за разликата над 37,50 % ид.части от имота на основание чл. 108 ЗС, както и (3) за осъждането на П. П. О. да залати на ищцата на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. за лишаването от ползването на помещение – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор - за разликата над 315 лева до присъдените с първоинстанционното решение 840 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2017 г. до окончателното й изплащане. Решението на районния съд е потвърдено в частта, с която е прието за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на сградата с идентификатор до 37,50 % ид.ч., както и в частта, с която ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сградата с идентификатор ** до размер на 37,50 % ид.ч. на основание чл. 108 ЗС, както и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е присъдено заплащането на сумата 315 лв., ведно със законната лихва от 17.02.2017 г. до окончателното изплащане.

Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Ответникът по жалбата П. П. О. е подала отговор чрез адвокат К. С. от АК - В., като поддържа отсъствие на основание за допускане на касационно обжалване, както и неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Атакуваното въззивно решение е постановено при условията на чл. 294 ГПК – след като с Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. е отменено решението, постановено при първото разглеждане на спора от въззивния съд и делото е върнато за ново разглеждане с дадени указания за извършване на нови съдопроизводствени действия. Касационната инстанция е приела, че процесната постройка (състояща се от две помещения - баня и тоалетна) представлява принадлежност едновременно както към собствения на ищцата самостоятелен обект с идентификатор **, така и към собствения на ответницата самостоятелен обект с идентификатор **. Обстоятелството, че към момента на придобиване на правото на собственост от ищцата, собствената й жилищна сграда не е имала вътрешни баня и тоалетна, не обосновава заключение, че процесния обект обслужва само тази сграда. Прието е, че преценката следва да бъде извършена към 1958 г., когато (видно от описанието в съдебна спогодба) сградата на ответницата (т.нар. „пристройка“) е включвала единствено стая и салон, т.е също не е имала санитарен възел. Съответно - и двете страни притежават право на собственост върху процесните помещения като принадлежност към собствените им жилищни сгради. При първото разглеждане на спора от ВКС, обаче, не е било възможно да се определи обема на това право предвид липсата на доказателства за стойността на обектите, поставени в дяловете със съдебната спогодба за делба от 14.04.1958 г. Постановено е, че именно към този момент следва да се определи какво е съотношението между /от една страна/ стойността на жилищната сграда, включваща сутеренен етаж от две стаи и антре (поставен в дял на съделителката П. П.) и етаж над сутерена (поставен в дял на съделителката Е. П.) и /от друга страна/ жилищната сграда, описана като пристройка, поставена в дял на втората съделителка. Въз основа на това съотношение следва да се установят дяловете на страните в процесните помещения, съставляващи принадлежност и към двете сгради. Също така и размерът на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД трябва да се определи съобразно притежавания от ищцата дял в тези обекти. С оглед необходимостта от извършването на нови съдопроизводствени действия (да се предостави възможност на страните да ангажират писмени доказателства за стойността на жилищните сгради съобразно съдебната спогодба от 1958 г., както и да се допусне изслушването на съдебно-техническа експертиза, която да оцени жилищните сгради към същия момент), делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд е изискал от ВРС (служба „Архив“) делбеното гр.д.№ 344/1958 г. на РС – Варна, VІ район, в чиито корици се съхранява заключение на вещото лице Г. Д. с дата на изготвянето му 14.04.1958 г. Експертът е посочил, че средната пазарна оценка на дела на Е. А. П. е общо 23 500 лв., която сума включва 5 000 лв. за 100 кв.м. ид.ч. от дворното място; 12 000 лв. за полумасивен етаж от две стаи и антре; 500 лв. за под стълбището /преграда/ и 6 000 лв. за полумасивна пристройка от стая и салон. Делът на П. Д. Т. (П.) е оценен общо на 9 800 лв., от които 2 450 лв. за дворно място от 49 кв.м. ид.ч.; 7 200 лв. за полумасивен сутеренен етаж от две стаи и антре, както и 150 лв. за малка дъсчена барака. Въззивният съд е приел, че въз основа на така определените стойности на дяловете ищцата е собственик на 37,50 % ид.части от сградата с идентификатор ** - принадлежност към самостоятелен обект с идентификатор , а П. О. е собственик на останалите 62,50 % ид.части от сграда с идентификатор - принадлежност към самостоятелен обект с идентификатор **. На тази база са определени правата на страните в съсобствеността с произтичащата от това частична основателност на иска по чл. 108 ЗС; на същата база е присъдено и обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката на първо място поддържа искане обжалването да се допусне при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК – с довод, че въззивният съд очевидно не е изпълнил указанията, дадени с отменителното Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. – както относно обектите, които следва да бъдат взети предвид при изчисляване съотношението в стойностите, релевантно за процентното изражение на дяловете в съсобствеността върху сградата с идентификатор ****, така и поради погрешно математическо изчисляване на квотите, които следва да са 74,62% за ищцата и 25,38 % за ответницата, а вместо присъдените 37,50% за ищцата и 62,50 % за ответницата.

Поставени са и следните въпроси:

1. ,,Задължителни ли са указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона при връщане на делото за ново разглеждане ?” - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 195 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 632/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 294 от 18.107.2013 г. по гр.д.№ 1276/2012 г. на ВКС, ІV г.о.;

2. ,,Как следва да се извърши преценката за приложимостта на чл. 98 ЗС, когато в дворното място има две или повече самостоятелни сгради, към които несамостоятелна постройка в същото място би могла да бъде принадлежност ?“ - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК ?” - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

4. ,,Съставлява ли отклонение от задължителните указания на касационната инстанция произнасяне на въззивния съд по събрано доказателство при повторното разглеждане на делото, което произнасяне се изразява в различно тълкуване на съдържащите се в доказателството факти, в отклонение от тълкуването, което следва да се извърши съобразно указанията на върховната инстанция ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. ,,Математическата грешка при изчисляване на квотите в съсобствеността, която може да се констатира от съдържанието на акта след проста сметка, води ли до очевидна неправилност на въззивното решение ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обективираната в атакуваното решение правораздавателна воля свидетелства, че въпрос № 1 има обуславящо значение за изхода на спора, т. е. представлява общо основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на него е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради следното: Въззивният съд е предприел действия, ориентирани към изпълнение на дадените в отменителното Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. указания, като е изискал делбеното гр.д.№ 344/1958 г. на РС – Варна, VІ район с оглед установяване стойността на жилищните сгради съобразно съдебната спогодба от 1958 г. В отменителното решение е указано също така, че обемът на притежаваните от страните права в процесната постройка следва да се определи като съответен на съотношението между /от една страна/ стойността на жилищната сграда, включваща сутеренен етаж от две стаи и антре (поставен в дял на съделителката П. П.) и етаж над сутерена (поставен в дял на съделителката Е. П.), а от друга страна - жилищната сграда, описана като пристройка, поставена в дял на втората съделителка. Вместо да установи размера на това съотношение, при новото разглеждане на спора въззивният съд е направил изчисление за съотношението на дяловете на съделителките П. П. и Е. П.. Указания за установяване на това съотношение не са давани с отменителното решение, а съотношението, указано от ВКС не е установено от въззивния съд. В този смисъл е налице несъответствие между предписаното от касационната инстанция и изпълненото по реда на чл. 294 ГПК. Това обективира противоречие с Решение № 195 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 632/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 294 от 18.107.2013 г. по гр.д.№ 1276/2012 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които указанията на ВКС по прилагането на закона и дължимите процесуални действия са задължителни за съда, на който делото се връща за ново разглеждане. Тяхното неизпълнение обосновава допускане на повторно касационно обжалване.

При допускане на касационното обжалване касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 50 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение