Определение № 5157 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от А. Л. Г., чрез назначения му особен представител адвокат Н. М., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив №49/13.03.2026 г. по в.гр.д. №572/2025 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Насрещните страни Л. Д. Г. и Л. Л. Г. с писмен отговор, чрез адвокат Е. К. – П., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставеният въпрос не бил правен, а такъв по съществото на спора. Излагат още, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пазарджик, с което е прекратено пълното осиновяване на А. Л. Г., на основание чл.106, ал.1, т.2, предложение 2 СК и е постановена промяна на имената на осиновения от А. Л. Г. на Л. Н. О.. За да постанови решението, въззивният съд приел за установено, че с решение по гр.д. №200/2014 г. на Окръжен съд – Ловеч било допуснато пълно осиновяване на ответника А. Н. О., [дата на раждане], от Л. Д. Г. и Л. Л. Г., като името на детето било променено на А. Л. Г.. Установил, че след допуснатото осиновяване Л. Г. ползвала 1 г. майчинство, през който отглеждала детето А. в дома им. То било любвеобилно, подготвено предварително, че ще има майка и какво означава това, поради което лесно се привързало както към Л., така и към Л., когото наричало „татко“. По инициатива на осиновителите А. и брат му, с когото били осиновени, посещавали народни танци и плуване. Съдът приел, че адаптацията на момчето в семейната среда се случила успешно – детето изградило доверителна връзка с майката, която била основната фигура на неговата привързаност и добра връзка родител – дете с бащата Л.. Установил още, че проблемите между А. и неговите родители възникнали когато той тръгнал на училище, тъй като отказвал или не успявал да работи в клас, вечер се налагало да пише дълго време, за да навакса с домашните, изпитвал затруднения и отказвал да работи доброволно. С оглед на това ищцата, като негова майка, следвало да отделя много време и да полага усилия, за да го накара да пише домашни, но той се справял трудно, не постигал напредък и добри резултати. Констатирал, че в училищната среда А. отказвал да пише, късал тетрадките си, държал се предивикателно и започнал да има конфликти с учителите, което наложило промяна в училището. В по-късна възраст детето отказвало да стои в часовете – тръгвало си и отивало при баба си и дядо си. Съдът констатирал, че проявите на неподчинение, неспазване на определените от родителите правила и общоприетите етични норми в отношенията спрямо осиновителите, извършвани от А., накарали ищците се обърнат за помощ към Агенция социално подпомагане. По отношение на детето, заедно с неговия брат В., била взета мярка за временното им настаняване в социална институция – Център „Спешен прием“ при КСУДС, където пребивавали в периода от ..... до ... г. Ново искане за настаняване на децата в социален дом било подадено от родителите Л. и Л. на ...г. и същото било уважено за още един месец. Въззивният съд констатирал, че ползването на услугата Център „Спешен прием” при КСУДС – Пазарджик, от страна на детето било прекратено със Заповед № ЗД/.... г. на Директора на ДСП – Пазарджик поради осъществена от него агресия спрямо служител на ЦСП при КСУДС и неспазване на вътрешните правила на Центъра. Детето било изведено от центъра и се прибрало в дома на ищците. С последваща Заповед № ЗД/..... г. на Директора на ДСП – Пазарджик, А. отново бил настанен временно в ЦНСТД без увреждания в [населено място] до произнасяне на съда по реда на чл. 28 от Закона за закрила на детето. С постановеното по гр. д. № 2901/2022 г. на РС – Пазарджик, на същия била наложена „мярка за закрила“ – настаняване в ЦНСТД без увреждания с адрес [населено място] за срок от 2 години или до промяна в обстоятелствата. Тази мярка била променена с решение по гр. д. № 3674/2023 г. на РС – Пазарджик в мярка – настаняване в семейството на близки — В. Г. К. и С. М. К. до настъпване на промяна в обстоятелствата, налагаща ново изменение или нейното прекратяване. Съдът констатирал, че на проведената на 20.02.2024 г. мултидисциплинарна среща за детето А., била установена липса на промяна в неговото поведение и т.нар. „проблемни зони”, а именно: неспазване на правила, норми и граници в домашна и социално-педагогическа среда; повторяемост на поведението, демонстрирано в семейството на ищците, в центровете за социални услуги, в училище, в приемното семейство К.. Посочените обстоятелства наложили необходимостта А. да започне работа с обществен възпитател. Въззивният съд приел, че в периода на ползване на социалната услуга детето мислело, че това били временни настанявания и искало скоро да се върне в дома, в който израснало и където било отгледано от ищците, посещавал ги няколко пъти и чувствал се добре там. Считал ги за свои родители и продължавал да ги нарича майка и татко, докато те сами не му предложили да им казва по имена, ако му е по-удобно и той се съгласил. Отбелязал, че в периода, когато А. пребивавал извън семейната среда на осиновителите, той бил уведомен за тяхното решение да поискат разсиновяването му и започнала работа за подготовката му да приеме решението им. Съдът кредитирал показанията на свидетеля Р., от които приел за установено, че детето А. и неговите осиновители Л. и Л. изградили добра и емоционална връзка. Приел, че техните целенасочени и всеотдайни грижи и внимание към него били по-добри от тези, които полагали за биологичното си дете, починало при катастрофа. Намерил, че след връщането на детето у дома, след първото ползване на социална услуга (от центъра), нещата се влошили и положението станало още по зле, което наложило подаването на второ заявление за извеждането му от семейството, заедно с неговия брат и настаняването им социална институция за деца без увреждания за по-продължителен период. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-психологичната експертиза, от което приел за установено, че детето А. имало обективни когнитивни затруднения и интелектуални дефицити, при установени от вещото лице „гранични стойности на интелигентност“. Посочил, че проблемите на А. в училище не били породени от същинското нежелание за учене, наричано често от родители и учители „мързел“, защото то се проявявало при децата едва в ранния пубертет, а от срещаните в процеса на учене трудности за разбиране и усвояване на материала по-големи от обичайните за неговите връстници. С оглед на изложеното и предвид възрастта на детето, липсата на данни за това дали причините за отказа на А. да учи били осъзнати от осиновителите, липсата на работа за тяхното решаване и останалите некомпенсирани дефицити, съдът направил извод, че поведението на детето не можело да се определи като тежко провинение по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, хипотеза първа от СК. Приел, че това били неприемливи и укорими отрицателни прояви, извършени поради незряло детско мислене, последиците от които А. не е осъзнавал напълно към онзи момент. Въззивният съд направил извод, че при А. протекъл един по-продължителен процес на осмисляне и приемане на случилото се и той осъзнавал и разбирал ясно желанието на ищците за прекратяване на неговото осиновяване. Отбелязал, че при изслушването му детето заявило, че преди много искало и очаквало да се върне при осиновителите си, но вече дори да искало, „не можело да си го представи“; не се разстройвало така силно, както в началото, когато споделял на свидетелката К., че не знае какво ще прави без осиновителите си. Съдът приел, че извеждането на А. от семейната среда, станало първоначално по препоръка на служителите от „Агенция социално подпомагане“ и последвалото продължително прекъсване на фактическите отношения с осиновителите му имало характер на обективни обстоятелства, довели до разстройване на тяхната връзката. Детето загубило доверие в тези хора и в това, че те биха искали да бъдат в бъдеще негови родители („дори да искам, не мога са си го представя“). Намерил, че то осъзнавало обстоятелството, че постъпките му били възприемани от тях като много лоши и че ги е разочаровало, но отбелязал факта, че и до момента на постановяване на решението предприетите спрямо него мерки (настанявания в институции и работа с психолози) не допринесли за положителна промяна в поведението му. Съдът развил съображения, че прекъснатата повече от четири години връзка и контакт между детето и осиновителите породили у него несигурност за бъдещето и повлияли на доверието му в тях. Изложил още, че продължаващото поведение довело до разочарованието на осиновителите и поставило началото на отчуждението им към детето, затвърждавали нежеланието им да възстановяват близостта си с А. и да го примат отново в дома си. Приел, че от изявленията на осиновителите пред съда и поведението им преди процеса, личало категоричното им желание за прекратяване на осиновяването, както и липсата на мотивация и воля за полагане на бъдещи усилия за изглаждане на отношенията с детето и за реинтегрирането му в семейството. В заключение, съдът кредитирал крайния извод на вещото лице, че в отношенията между осиновителите и осиновения А. настъпило дълбоко, трайно и необратимо разстройство, произтичащо от констатираната от психолога липса на „желание, воля, енергия и възможности (в емоционален смисъл)“ на осиновителите да продължат да полагат грижи за дете с проблемно и рисково поведение, което при това имало и известни когнитивни затруднения. Направил извод, че липсата на желание у осиновителите за отглеждане на детето представлявало обективни обстоятелства, които дълбоко разстроили отношенията между него и осиновителите и обосновавали основателността на искането за прекратяване на съществуващата между страните осиновителна връзка. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса налице ли е такова трайно и непоправило разстройство в отношенията осиновители-осиновен, водещо до прекратяване на осиновяването. Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №81/05.04.2016 г. по гр.д. №5273/2015 г. на ІV г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният от жалбоподателя въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие с посочената от страната и трайно установена практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.106, ал.1, т.2 СК. Налице е предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на обжалването. С оглед на изложеното, касационно обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения и уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) въпрос: за обстоятелствата дълбоко разстройващи отношенията между осиновители и осиновен по смисъла на чл.106, ал.1, т.2 СК, които са основание за прекратяване на осиновяването. Касаторът А. Л. Г. не дължи заплащане на дължимата за производството държавна такса. Мотивиран от горното, съдът