Определение № 4218 от 21.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3115/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от К. Е. Н., чрез адв. Н. Т. и адв. Т. В., против решение № 218/04.03.2025 г. по гр.д. № 2420/2024г. на Окръжен съд- Варна, с което е потвърдено решение № 2358/21.06.2024 г. по гр.д. № 1950/2023 г. на Районен съд- Варна, с което е признато за установено по отношение на К. Е. Н., че М. Д. А. е собственик на основание договор за покупко- продажба по нотариален акт № 135/03.10.2016г. на реална част с площ от 32,52кв.м. от имот, представляващ ПИ с идентификатор ***, целият от 697кв.м., находящ се в [населено място], район А., м-ст Р., която реална част е защрихована и заключена между точки 114-108-108А-113А на скица № 7, л. 102 от заключението на вещото лице по изготвена съдебно- техническа експертиза, на основание договор за покупко- продажба от 03.10.2016г. и е осъдена К. Е. Н. да предаде на М. Д. А. владението върху спорната реална част от имота.

Касационните жалби съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена чрез адв. Т., се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1. Длъжни ли са съдилищата при спор за граници и собственост на съседни имоти при наведен довод за незаконосъобразност на административен акт, с който е урегулиран само един от двата имота, да извършат косвен контрол за законосъобразност на този административен акт, който се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство по издаването му? Сочи се противоречие с решение № 136 от 03.08.2016 г. по гр. д. № 3967 / 2015 г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 189 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 2462 / 2015 г. на ВКС, първо г.о. и решение № 19 от 16.03.2022 по гр. д. № 2822 / 2021 г. на ВКС, второ г.о.

2.Възможно ли е придобиване по давност на реална част от терена, неправилно заснета като част от един поземлен имот, но реално на място в трайно установените на терена граници попадаща в съседния такъв, ако и двата имота са били неурегулирани и при урегулирането им всеки един от тях ще отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение № 83 от 29.10.2019 г. по гр. д. № 2238 / 2018 г. ВКС; решение № 50031 от 26.04.2023 г. по гр. д. № 1835/2022 г. на ВКС, второ г.о.; решение N9 262 от 02.04.2014 г. по гр. д. № 2647/2013 г. на ВКС; решение №10282 от 29.07.2010г. на ВАС по адм. д. № 15579/2009г. и решение №7799 от 11.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9808/2009 г.

3.Следва ли да бъде уважен иск за предаване на част от терена, която е част от съседен имот, а по незаконосъобразен административен акт за урегулирането на имота се придава в собственост на съседен имот, без за двата имота да има одобрен регулационен план, уредени сметки по регулация или сключен договор? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение № 126 от 08.06.2016 г. по гр. д. № 3182/2014г. на ВКС, първо г.о.; решение № 50045 от 04.05.2023 г. по гр. д. № 2690/2022 г. на ВКС, първо г.о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена чрез адв. В., се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване.

От ответницата М. Д. А., чрез адв. Ф. Д., са постъпили отговори на касационните жалби, в които са изложени съображения за неоснователността им и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

От третите лица - помагачи В. Д. В. и Й. В. В. не са постъпили отговори на касационните жалби.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да потвърди решението на районния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 135, н.д. № 213/2016 г. ищцата М. Д. А. е закупила ПИ № ***по КК на [населено място] от 2008 г. с площ от 704 кв.м.

Със заповед № Г-244/13.09.2017 г. на Зам. кмета на община е одобрен ПУП-ПРЗ за УПИ № *, в кв. *по плана на СО „Р.“ на [населено място].

Със заповед № 005/09.01.2018 г. на Кмета на община Варна, издадена на основание чл. 16, ал. 6 от ЗУТ, за ПИ № *с площ от 704 кв.м. е определено урегулирането му в ПИ № *с площ от 697 кв.м. идентичен с УПИ № *, в кв. *по плана на СО „Р.“ на [населено място], като при определяне на новообразувания УПИ, публична общинска собственост остават 7 кв.м.

С нотариален акт № 5, н.д. № 15849/1994 г. Ц. И. Ц. е признат за собственик по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ на 600/700 ид.ч. от имот пл. № ***по КП на м. „Р.“, [населено място], целият от 700 кв.м., ведно с изградената в имота вилна сграда с площ от 32.50 кв.м.

На 20.01.1999 г. Ц. Ц. е продал на В. Д. В. 600 кв.м. ид.ч. от имот пл. № ***по КП на м. „Р.“, [населено място], целият от 700 кв.м., ведно с изградената в имота вилна сграда от 32.50 кв.м.

Със Заповед от 2008 г. на Зам. кмета на община Варна е наредено В. Д. В. да придобие правото на собственост при условията на § 4з, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху новообразуван ПИ № ***с площ от 706 кв.м., като 106 кв.м. са доплатени по реда на § 4з, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

На 17.09.2021 г. В. Д. В. и Й. В. В. са продали на ответницата К. Н. ПИ № *по КК на [населено място] от 2008 г. от 706 кв.м., ведно с изградената в него вилна сграда с идентификатор № *на [населено място].

Въз основа заключенията на основната и допълнителната съдебно- техническа експертиза е прието за установено, че за пръв път имотите на ищцата и на ответницата за заснети по кадастралния план от 1988 г., за който няма данни да е одобряван. Прието е, че границата между двата имота по кадастралния план от 1996 г., ПНИ от 2002 г., КК от 2008 г., ПУП- ПУР от 2004 г. и ПУП- ПУР от 2017г. съвпада. Съдът е посочил, че според заключението на вещото лице спорната реална част по кадастралната карта попада в имота на ищцата, а по фактически заснети на терен граници в имота на ответницата. Направен е извод, че от момента на нанасянето на процесните два съседни имота в КП от 1988 г., както и към момента на придобиването им от страните, а и към настоящия момент, спорната площ е част от имота на ищцата, а именно от ПИ № *по КК на [населено място] /стар идентификатор № *или по предходен план УПИ № ***/. Като собственик на реалната част с площ от 32.52 кв.м. се легитимира ищцата по силата на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 135, н.д. № 213/2016 г.

За неоснователно е счетено направеното от ответницата възражение за придобиване на процесния имот по силата на давностно владение, упражнявано от нея в периода от датата на сделката - 17.09.2021 г. до датата на предявяване на иска в съда - 20.02.2023 г., с присъединеното владение на праводателите й В. Д. В. и Й. В. В., упражнявано в периода от влизане в сила на ПНИ през 2002 г. или от 1999 г. до датата на разпоредителната сделка - 17.09.2021 г.

Въззивният съд е приел, че от съвкупния анализ на събраните доказателства, се установява, че ответницата и нейните праводатели са упражнявали фактическа власт по отношение на процесната реална част.

Изложени са мотиви, че съгласно чл. 28, ал. 4 от ППЗСПЗЗ границите на имотите, правото на собственост върху които се придобива при условията на § 4а, 4б и 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, се определят с плана на новообразуваните имоти. С последния се извършва индивидуализацията на имотите. Съдът е приел, че от 2002 г., когато е одобрен ПНИ на с.о.„Р.", за третите лица- помагачи В. - правоприемници на бившия ползвател Ц. Ц. може да тече придобивна давност. Посочено е, че когато територията, за която е влязъл в сила ПНИ, обхваща селищно образувание, какъвто е настоящият случай, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 200 от ЗУТ, според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от ЗУТ. Процесната реална част, която се владее от ответницата, няма минималните характеристики, посочени в чл. 19, ал.1, т. 2 от ЗУТ. Не е приложима и разпоредбата на чл.200, ал. 2 от ЗУТ, предвиждаща изключение от забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по чл.19 от ЗУТ, ако частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот. Въззивният съд е изложил мотиви, че приложимостта на чл.17 от ЗУТ се предпоставя от наличието на първоначално урегулиране на територията, при която възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти. Изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл.17 от ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивната давност, а не да е налице фактическо присъединяване на част от съседен имот, както е в случая. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот или такъв по ПНИ към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, каквато е настоящата хипотеза, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ - по общата воля на собствениците на съседните имоти, а данни за постигнато съгласие в този смисъл между страните по спора отсъстват.

Съдът е посочил, че не е налице твърдяната от ответницата грешка в кадастралната карта от 2008 г., тъй като спорната граница между двата съседни имота по всички действали и действащи планове за местността, считано от 1988 г., когато двата имота са нанесени за първи път като самостоятелни такива по кадастралния план, е една и съща. От друга страна от свидетелските показания не се установява на място владението да е в тези граници, считано от 1988 г., тъй като първите им впечатления за имота на ответниците са от около 2000 г. Още повече, че ПНИ е този, който определя границите на имотите в територията по § 4 от ЗСПЗЗ, в каквато безспорно се намират процесните ПИ № 3131 и ПИ № 170 - чл. 28, ал. 4 от ППЗСПЗЗ.

По горните съображения въззивният съд е приел, че ответницата, макар и да упражнява фактическата власт върху спорната площ от 32.52 кв.м., не я е придобила на основание давностно владение. Направен е извод, че искът по чл. 108 ЗС е основателен.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. второ и трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

С двете касационни жалби се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба, в която имотът не е индивидуализиран съобразно регулационния си статут, като се сочи и практика на ВКС в същия смисъл.

Настоящият състав напълно споделя практиката на ВКС, цитирана в двете касационни жалби, според която при действаща регулация поземлените имоти се индивидуализират чрез белезите си на урегулирани поземлени имоти. Тази практика обаче е формирана по спорове, предмет на които е целият имот, като липсва идентичност между имота, нанесен в кадастралната карта и имота по регулационния план, както и когато няколко урегулирани имота, в които правата на страните са различни, са нанесени в кадастралната карта като един поземлен имот. Настоящият случай не е такъв. На първо място предмет на спора не е целият поземлен имот, а реална част от него, а идентичността между УПИ № * и ПИ *е установена, което е видно от заповед № 005/09.01.2018 г. на Кмета на община Варна. С последната за ПИ № *от 704 кв.м. е определено урегулирането му в ПИ № *с площ от 697 кв.м., идентичен с УПИ № ***. При предявения иск за собственост на реална част от недвижим имот от значение е спорната реална част да бъде ясно отграничена, което е сторено - в исковата молба спорната част е описана, като е приложена и скица, където тя е нанесена в червен цвят.

По въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена чрез адв. Т.:

Първият поставен въпрос е свързан с твърденията в касационната жалба, че въззивният съд не е упражнил косвен съдебен контрол върху заповед № 005/09.01.2018 г. на Кмета на община Варна, като вместо имотът да бе урегулиран по действителните граници на владение, като се отстранят грешките в устройствените планове, ищцата въз основа незаконосъобразния административен акт е поискала да й се предаде частта от имота, която практически й се придава по регулация от имота на ответницата.

По поставения въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение не е прието, че с посочената заповед спорният имот е придаден към имота на ищцата. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че първият одобрен кадастрален план е от 1996г., като нанесената по него граница между имотите съвпада с тази по ПНИ от 2002 г., КК от 2008 г., ПУП- ПУР от 2004 г. и ПУП- ПУР от 2017г. При така приетото е направен извод, че не се констатира грешка в кадастралната карта от 2008г. Въззивният съд е посочил, че на място оградата между имотите на страните не съвпада със заснетата имотна граница и фактически спорните 32,52 кв.м. са присъединени към имота на ответницата, но не се установява на място владението да е в тези граници от 1988г. /по неодобрения кадастрален план/, още повече, че планът на новообразуваните имоти е този, който определя границата на територията по пар. 4 ЗСПЗЗ, в каквато територия са имотите на страните. Въззивният съд се е мотивирал и защо намира, че от 2002г., когато е одобрен ПНИ, ответницата не е могла да придобие имота на основание давностно владение – съобразено е, че се касае за имот в селищно образувание и е приложим чл. 200 ЗУТ. Извод, че подробният устройствен план се отразява на границите на правото на собственост, не е правен. Въззивният съд не е признал права на ищцата и съответно не е отрекъл права на ответницата, основавайки се на заповед № 005/09.01.2018 г.

При съобразяване на горното, не следва да се допуска касационно обжалване и по третия въпрос, който е свързан с първия въпрос. Въззивният съд не е приел, че спорната реална част е придадена по регулация към имота на ищцата и че подробният устройствен план има отчуждително действие.

Вторият въпрос също не може да обуслови допускане до касационно обжалване, защото не е изведен от приетата за установено фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. В обжалваното решение извод, че спорната реална част е неправилно заснета като част от имота на ищцата, не е правен. Прието е, че не е налице твърдяната грешка в кадастралната карта от 2008г. - по всички действали и действащи планове границата между имотите е една и съща.

Не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доводите, с които е обосновано основанието на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК, по съществото си съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК и не обосновават наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

По касационната жалба, подадена чрез адв. В.:

Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него са изложени оплаквания за неправилност на решението на ВРС. Правен въпрос във връзка с въведените доводи не е поставен, а в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС изрично е прието, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.

Следва да се отбележи, че предмет на касационната проверка е решението на въззивния съд, а не постановеното от първоинстанционния съд решение. Видно от изложението в него са въведени твърдения за неправилност на първоинстанционното решение. Посочено е, че ВРС не е зачел заключение на неоспорена експертиза; не е осъществил косвен съдебен контрол върху административен акт; допуснал е процесуални нарушения, които внасят съмнение за конфликт на интереси; позовава се на нарушение на чл. 10 ГПК /твърди се, че в първоинстанционния съд сестрата на ищцата е действащ съдия, а свидетелите са скрили роднинската връзка помежду си/; оспорват се изводите на районния съд във връзка с направеното от ответницата възражение за изтекла придобивна давност.

В допълнение следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал и наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, защото не е посочил практика на ВКС в противоречие с която счита, че съдът се е произнесъл /извън касаещата индивидуализацията на имота и относима към допустимостта на решението/.

Съдът намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. първо ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

При този изход на спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 613,55 евро, представляващи равностойността на заплатените 1 200 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение