Определение № 992 от 27.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1943/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Фондация „Център за култура и спорт“, [населено място] против решение №417/01.12.2023г., постановено по в.т.д. №425/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с коeто e потвърдено решение №21/17.01.2023г., постановено по т.д. №191/2022г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, като на ответника са присъдени разноските за въззивното производство в размер на 2 880 лева. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете, предявени от касатора срещу „Милкотроник“ ООД за заплащане на сумата 56 223.22 лева- прехвърлено вземане по договор за цесия от 14.03.2020г., сключен между „Стройгруп“ ЕООД /цедент/ и Фондация „Център за култура и спорт“ /цесионер/, представляващо стойност на изпълнени и приети СМР по устен договор за строителство от 23.10.2017г., съгласно приемо-предавателен протокол от 12.12.2018г., ведно със законната лихва, считано от 13.07.2020г. до окончателното плащане, както и за сумата от 9 058.18 лева, представляваща мораторна лихва за периода 12.12.2018г. - 13.07.2020г., като на ответника са присъдени разноските по делото в размер на 3 480 лева. В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение №151/07.03.2023г. по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на Фондация „Център за култура и спорт“ за изменение на решение №21/17.01.2023г. в частта за разноските, присъдени на ответното дружество- сумата 3 480 лева /2 480 лева адв.възнаграждение и 1 000 лева депозит за вещо лице/. Подадена е и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК от въззивния съд решение №77/28.02.2024г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на Фондация „Център за култура и спорт“ за изменение на решението в частта за разноските. В частта, с която е оставена без уважение молбата за допълване на въззивното решение, съдебният акт е влязъл в сила. Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона и необосновано. Твърди, че проекто-докладът по делото е непълен /не е указано за кои факти страните не сочат доказателства, не е разпределена правилно тежестта на доказване/, не е обявен за окончателен, като въззивният съд също не е направил доклад. Излага доводи за неправилно кредитиране от съда на протокол №2/17.12.2018г. по чл.116, ал.4 ЗДДС и за игнориране на останалите доказателства, респ. за необоснованост на извода, че не е доказано сключването на процесния устен договор за СМР, нито приемане на работата. Счита, че от доказателствата се установява устен договор за изработка с материали на строителя „Стройгруп“ ЕООД, изпълнение на възложеното и приемане на работата от ответника. Намира, че самото изпълнение доказва сключването на договора, а работите са приети след като е съставен акт обр.19 и възложителят се ползва от изработеното. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново за уважаване на исковете. Касаторът намира за неправилно и въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК за оставяне без уважение на искането за изменение на решението в частта за разноските, присъдени на ответника. Счита, че са незаконосъобразни мотивите на съда, който е отхвърлил възражението по чл.78, ал.5 ГПК без да съобрази разясненията в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.3 и без да отчете фактическата и правна сложност на спора и предприетите процесуални действия от ответното дружество. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател навежда доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск – вместо по чл.61, ал.1 ЗЗД е разгледан иск по чл.258 ЗЗД. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Как се установява приемането на извършената работа по договор за изработка, разновидност на който е договорът за строителство, както и начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД на изпълнителя, т.е. да се докаже изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя?; 2/ Каква е доказателствената стойност на фактурата? Какво е значението й като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено признание доказателствената им сила за неговото съществуване, както и във връзка с приемането на извършената работа и признанието на задължението по фактурата?; 3/ Съставянето и подписването от страните по договор за изработка на акт за действително извършени и подлежащи на заплащане СМР акт обр.19, съдържащ количество и цена на извършените работи, представлява ли приемо- предавателен протокол за конкретно извършените работи?; 4/ Налице ли е фактическо приемане на изпълнени СМР с ППП №15/12.12.2018г. и може ли да се отрече това приема пет дена след съставянето на протокол по чл.116, ал.4 от ЗДДС, а именно протокол №2 от 17.12.2018г., тъй като разписаното в чл.116 от ЗДДС има за цел отстраняване на допуснати грешки при съставянето та само данъчни документи?; 5/ Може ли с протокол №2/17.12.2018г., съставен по чл.116, ал.4 от ЗДДС за анулиране на погрешно издаден данъчен документ с издател „Стройгруп“ ООД- фактура №34/12.12.2018г. да се анулира документ, с които са вече приети и изпълнени СМР с ППП акт обр.19 №15/12.12.2018г.?; 6/ Относно доказателствената сила в процеса на експертиза, която не е приета по същото дело и възможността тя да бъде приобщена към доказателствения материал?; 7/ Достатъчно ли е само по себе си съставянето на ППП акт, обр.19 №15/12.12.2018г. за доказване на изпълнени и приети СМР при последващо оспорване след като са подписани от двете страни?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №65 от 16.07.2012г. по т.д. №333/2011г. на ВКС, II т.о.; решение №147 от 30.09.2013г. по т.д. №934/2012г., ВКС, II т.о. /всички въпроси без шести/; решение №214 от 29.05.2014г. по т.д. №992/2012г. на ВКС, I т.о. /шести въпрос/. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. С молба вх.№1140/21.01.2025г. касаторът допълва изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като сочи още правни въпроси, но същите не следва да се обсъждат, тъй като са наведени след изтичане на законоустановения срок за обжалване на въззивното решение. Ответникът „Милкотроник“ ООД оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилно- законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. С частната жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК решение №77/28.02.2024г. жалбоподателят Фондация „Център за култура и спорт“ навежда доводи, че съдът е отхвърлил възражението му по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение за въззивното производство без да съобрази задължителната съдебна практика ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.3. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважено искането по чл.248 ГПК като бъде намалено присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение на ответника. Ответникът „Милкотроник“ ООД не представя отговор на частната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната и частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, въззивният съд, на първо място, приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл с валиден и допустим съдебен акт, като е разгледал предявените искове и е определил правилно правната им квалификация с оглед наведените в исковата молба правопораждащи факти и търсената защита, а на второ място, е стигнал до извод, че не се доказва възникването на твърдяното договорно правоотношение по устен договор за СМР, респективно не се установява съществуването на вземането за договорно възнаграждение за изпълнени работи- предмет на процесния договор за цесия. Решаващият съдебен състав приема, че предвид наведените факти и обстоятелства в исковата молба ищецът следва да установи сключването на договора за цесия, както и съществуването на вземането, предмет на този договор. С оглед обстоятелството, че процесното вземане е за възнаграждение за извършени СМР по възлагане от ответника съгласно чл.258 и сл. ЗЗД, следва да се установи сключването на твърдения договор, изпълнение на възложените работи и приемането им от възложителя. Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация и е разпределил в съответствие със закона доказателстветата тежест между страните. Счита, че възраженията относно действителността на договора за цесия и липсата на надлежно уведомяване на длъжника са неоснователни, като подчертава, че няма пречка уведомлението до длъжника за прехвърляне на вземането да бъде направено от цедента, действащ чрез цесионера. В случая самият ответник-длъжник е признал в отговора на исковата молба, че е узнал за цесията от получено на 15.10.2021г. писмо. Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос по делото съществуването на цедираното вземане, т.е. вземане за възнаграждение на основание устен договор за СМР, сключен между „Стройгруп“ ЕООД и ответното дружество на 23.10.2017г., за които е съставен приемо-предавателен протокол - протокол №1 от 12.12.2018г. за установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР, обр.19, подписан от страните и инвеститора, в който са описани конкретните работи по вид, количество и стойност, както и общата стойност с ДДС- сумата 56 223.22 лева. Съдът приема, че издадената от ответника данъчна фактура №34 от 12.12.2018г. на стойност с ДДС - 56 223.22 лева, с основание посочения протокол за извършени СМР, е анулирана с двустранно подписания протокол №2 от 17.12.2018 г. по чл.116, ал.4 ЗДДС за анулиране на погрешно издаден документ. В протокола е обективирано изявлението на издателя и доставчик по фактура №34 от 12.12.2018г. „Стройгруп“ ЕООД, че основанието за анулиране на документа /процесната фактура/ е липса на данъчно събитие и че не е съставен нов документ на нейно място, като документът е подписан от управителите и на двете дружества- издателят на фактурата и получателят „Милкотроник“ ООД. Въззивният състав приема, че анулирането на фактурата е осчетоводено от „Стройгруп“ ЕООД, тъй като в дневника за продажби е отразена с нулева стойност. Възприема заключението на ССЕ, че протоколът по чл.116, ал.4 ЗДДС съдържа необходимите реквизити, с изключение на номер и дата на издаден нов документ /което не води до неговата невалидност/, като целта му е да се заличи документалната стойност на анулирания документ за „данъчно събитие“- в случая протокол №1 от 12.12.2018г. След анализ на доказателствата решаващият съдебен състав стига до извод, че по делото не се установяват договорни правоотношения, т.е. договорно задължение за изпълнение на процесните СМР. Подчертава, че ищецът се позовава на сключването на устен договор на посочената от него дата, но такъв не се установява с оглед установената в закона недопустимост на свидетелски показания /чл.164, ал.1, т.3 ГПК/. Съдът намира, че двустранно подписания приемо-предавателен протокол от 12.12.2018г., удостоверяващ изпълнението и приемането на описаните в него СМР и издадената данъчна фактура с основание същия приемо- предавателен протокол, са анулирани с двустранно подписан протокол от 17.12.2018г. с основание липса на данъчното събитие, послужило за издаване на фактурата. Акцентира, че протоколите са подписани от издателя и получателя на фактурата, като с подписването на втория те се съгласяват, че липсва данъчното събитие, послужило за издаване на фактурата. Съгласно чл.25 ЗДДС данъчното събитие представлява доставка на стоки или услуги, извършени от данъчно задължено лице по ЗДДС, като в настоящия случай данъчното събитие е извършването на СМР към 12.12.2018г., а няколко дни след това страните в отношенията си приемат, че липсва данъчно събитие, т.е. че не са извършени и приети процесните СМР. Счита, че спазването на процедурата по чл.116 ЗДДС и дали е приложима в случая са обстоятелства, които имат значение за административната отговорност на лицата, но не и по отношение изразената воля относно съществуването на съответното данъчно събитие. С оглед изложеното, апелативният състав стига до извод, че не се установява съществуването на вземането, предмет на процесния договор за цесия, поради което предявеният иск за главница е неоснователен. Неоснователността на главния иск е основание за отхвърляне и на акцесорния иск за мораторни лихви. Въззивният съд намира за неоснователна частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК. С обжалваното определение първоинстанционният съд оставя без уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските, т.е. осъждането му да заплати на ответника сумата 3 480 лева /адвокатско възнаграждение – 2 480 лева и възнаграждение на вещото лице - 1000 лева/. Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и оспорването, че разноските са направени. Намира за неоснователно и възражението, че възнаграждението на вещото лице не е съобразено със сложността, обема и спецификата на поставената задача, както и с наредбата, уреждаща възнагражденията на вещите лица. Излага мотиви, че от доказателствата по делото – списък по чл.80 ГПК, договор за правна помощ и банков документ - преводно нареждане, се установява уговарянето и заплащането на адвокатския хонорар на пълномощника на ответника в посочения размер. Намира, че същият е съобразен с чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не е прекомерен. По отношение на възнаграждението на вещото лице въззивният съд приема, че същото е определено от първоинстанционния съд – първоначално и окончателно на база справка декларация, представена от вещото лице по чл.23, ал.2 и чл.24, ал.2 от Наредбата №2 за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, като не е направено възражение от ищеца в съдебното заседание и няма процедура за последващо намаляване. Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. В исковата молба се твърди, че съгласно устен договор, сключен между ответното дружество /в качеството му на изпълнител/ и „Стройгруп“ ЕООД /в качеството му на изпълнител/, възложителят е възложил на изпълнителя извършването на описаните СМР; възложените работи са изпълнени от изпълнителя и са приети без възражения от възложителя, като за стойността им е издадена фактура; вземането за възнаграждение е цедирано от изпълнителя „Стройгруп“ ЕООД на ищцовото дружество и длъжникът /ответното дружество/ е надлежно уведомен съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД. С оглед на тези факти ищецът претендира да бъде осъден ответника да му плати сумата 56 223.22 лева, представляваща стойността на изпълнените и приети СМР по устен договор от 23.10.2017г. и мораторна лихва за забава в посочения размер и за посочения период. Предвид изложените от ищеца твърдения не може да се приеме за основателно оплакването му, че съдът е разгледал непредявен иск на договорно основание, вместо на извъндоговорно- водене на чужда работа без пълномощие, респективно, че въззивното решение е недопустимо. Следва да се отбележи, че когато съдът е обсъдил наведените от ищеца факти и обстоятелства, от които извежда своето накърнено субективно право и се е произнесъл в рамките на търсената защита, грешната правна квалификация /ако се установи такава/ не води до недопустимост на решението, а е основание за неговата незаконосъобразност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Първият и третият от формулираните от касатора въпроси, свързани с изпълнението на възложена работа по договор за изработка и приемането на работата от възложителя, не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващия извод на съда, че не се установява сключен договор за изпълнение на процесните СМР между ответното дружество и цедента „Стройгруп“ ЕООД. Вторият правен въпрос, въпреки неточната и неясна формулировка, доколкото е свързан с доказателствената стойност на фактурата, също не може да се приеме, че е решаващ за изхода на спора. За да отхвърли иска за плащане на договорно възнаграждение за изпълнени СМР, решаващият съдебен състав не е отрекъл по принцип доказателствената стойност на фактурата, а е съобразил, че процесната фактура е анулирана с двустранно подписан протокол №2 от 17.12.2018 г. по чл.116, ал.4 ЗДДС за анулиране на погрешно издаден документ. Въззивният съд е счел, че в протокола е обективирано изявлението на издателя и доставчик по фактурата за липса на данъчно събитие, т.е. за липса на фактурираната доставка на съответните стоки и услуги. Акцентирал е на факта, че този документ е подписан от управителите и на двете дружества- издателя и получателя, т.е. дори да се приеме, че е допусната нередност при осчетоводяването, е налице обективирано изявление, че данъчното събитие не е реализирано. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че правният въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Шестият правен въпрос- относно доказателствената сила на експертиза, която не е приета по делото, инкорпорира в себе си твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение. Този въпрос обаче не е свързан с нито едно от оплакванията в касационната жалба /няма наведено твърдение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с обсъждане на неприета експертиза/, поради което не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Останалите правни въпроси по начина, по който са формулирани, препращат директно към фактите по делото и приетите доказателства, т.е. изискват анализ на доказателствата по делото, обсъждане на твърденията и защитните тези на страните, респективно преценка на правилността на въззивното решение. Необходимостта от осъществяване на проверка на правилността на обжалвания съдебен, което е недопустимо в настоящия етап на касационното производство, изключва характеристиката на поставените въпроси като правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е поставен нито един правен въпрос, относим към възражението за прекомерност на разноските по чл.78, ал.5 ГПК и производството по чл.248 ГПК, не са изложени и доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. Предвид изложеното, не е налице основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение №151/07.03.2023г. по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на Фондация „Център за култура и спорт“ за изменение на решение №21/17.01.2023г. в частта за разноските, присъдени на ответното дружество- сумата 3 480 лева /2 480 лева адв.възнаграждение и 1 000 лева депозит за вещо лице/. По частната жалба срещу решение №77/28.02.2024г ., постановено от въззивния съд по реда на чл.248 ГПК, с което е отхвърлено възражението на жалбоподателя Фондация „Център за култура и спорт“ по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение за въззивното производство и е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските. За да остави без уважение искането за намаляване на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение за въззивното производство /сумата 2 880 лева/, решаващият състав приема, че същото е договорено и платено за изготвяне на отговори и процесуално представителство по три жалби, подадени от ищеца- въззивна жалба срещу основното първоинстанционно решение, частна въззивна жалба срещу определението по чл.248 ГПК и въззивна жалба срещу решението за тълкуване по чл.250 ГПК. Съдът съобразява и материалния интерес /56 223.22 лева по главния иск и 9 058.18 лева по акцесорния иск/, като стига до извод, че адвокатското възнаграждение е доста по-ниско от размерите по Наредба №1/2003г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно и обосновано. Въззивният съд, въпреки семплите мотиви, е съобразил фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес на страните и е стигнал до извод, че адвокатското възнаграждение не е прекомерно. Съдът не е изложил мотиви, че е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба №1/2003г., а единствено е акцентирал, че договореното и платено адвокатско възнаграждение е значително под тези стойности. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на сумата 1 200 лева адв.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд