Определение № 1160 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1319/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 436/25.11.2022 г. по ч.гр.д. № 541/2022 г., с което Апелативен съд – Пловдив е потвърдил разпореждане № 53/26.01.2022 г. (неточно именувано „определение“) по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за връщане на исковата молба на „Аеропак инженеринг“ ООД по гр.д. № 325/2021 г. на Софийски градски съд. Определението се обжалва от „Аеропак инженеринг“ ООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятната му нищожност, евентуално - недопустимост в смисъла на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК по процесуално-правните въпроси: 1. Прилага ли се чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ за апелативния съд в производството по частна жалба срещу разпореждането за връщане на искова молба по чл. 2в ЗОДОВ, когато апелативният съд е ответник по иска? и 2. За отговора има ли значение, дали искът е предявен преди или след влизане в сила на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ (Обн., ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.)? Касаторът иска касационният контрол да бъде допуснат и по проверка за правилност по процесуално-правните въпроси: 1. Кога исковата молба е съобразена с изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК? 2. След връчен препис от исковата молба и изтекъл срок по чл. 131 ГПК длъжен ли е първостепенният съд да постанови определението по чл. 140 ГПК, а не да третира исковата молба като нередовна, и при констатирана към този етап на исковото производство нередовност дължи ли да насрочи открито съдебно заседание, за да изслуша становището на страните по този въпрос? и 3. Какви са правомощията на въззивния съд в производството по обжалване на определенията и разпорежданията на първоинстанционния съд? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща) и намира да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че определението е нищожно, евентуално недопустимо, като постановено в нарушение по чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ; евентуално – неправилно, като постановено в нарушение по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, чл. 140 и чл. 143 ГПК и с правомощията на въззивния съд в производството по глава ХХI ГПК. Ответникът Софийски градски съд, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. От ответника Софийски апелативен съд, ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор на частната жалба. Настоящият състав намира частната касационна жалба с допустим предмет (арг. от чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК); от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът, чието право на иск обжалваното определение отрича); спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображения: С определение № 2730/02.11.2022 г. по ч.гр.д. № 1737/2022 г. Софийският апелативен съд е приел да е сезиран с частна жалба срещу определение по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК на Софийски градски съд за връщане на исковата молба на „Аеропак Инженеринг“ ООД по чл. 2в ЗОДОВ срещу Софийски градски съд и Софийски апелативен за солидарно осъждане на ответниците за сумата 125 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ делото е изпратено на Апелативен съд – Пловдив. Софийският апелативен съд е приел, че това е най-близкият съд, на когото чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ поставя в компетентност разглеждането на частната жалба. Чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ е приложена, защото исковата молба е подадена след влизане в сила на това изменение и допълнение на ЗОДОВ, т.е. за делото не се отнася § 6, ал. 1 от ПЗР към ЗИДЗОДОВ (Обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.). Обжалваното определение е постановено, след като Апелативен съд – Пловдив е получил делото по частната жалба. С него е потвърдено разпореждането по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за връщане на исковата молба по чл. 2в ЗОДОВ срещу Софийски градски съд и Софийски апелативен съд. Прието е, че въпреки дадените указания и уточнителната молба, постъпила в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът не е отстранил следните нередовности на исковата молба: 1) не е уточнил кои неимуществени блага на ищеца (юридическо лице) са засегнати от допуснатите от ответниците нарушения на правото на Европейския съюз и 2) не е изяснил причинната връзка между незаконните актове с понесените неимуществени вреди, за които претендира от ответниците солидарно сумата 125 000 лв. По първите два въпроса, с които касаторът извежда основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. Както при служебна проверка, осъществена според приетото в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, така и според тези повдигнати въпроси, настоящият състав не намира, че определението е вероятно нищожно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Съдебната практика и теория еднозначно приемат, че съдебен акт (решение или определение) по гражданско дело, поставен с чл. 14, ал. 1 ГПК в подведомствеността на гражданския съд, постановен при липсата на функционална компетентност, не е нищожен, а недопустим. Настоящият състав споделя същото и не съзира основание да го променя. Това изключва извода, че определението е вероятно нищожно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ законодателят въведе, за да приведе правилата за разглеждане на делата по деликтните състави в ЗОДОВ в съответствие с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, който установява правото на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Следователно в изясняване на действителния разум и съдържание на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ значение имат решенията по чл. 6, § 1 КЗПЧОС на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), а и решенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) по чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, доколкото искът по чл. 4, пар. 3 ДЕС/по чл. 2в ЗОДОДОВ се разглежда също по особените (облекчени) правила в Специалния закон. Според практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КПЧОС от съществено значение е общата оценка на производството като цяло - дали производството е справедливо, а това се определя от оценката в неговата съвкупност (така A. v. S., § 38; C. E. 7 S. R. L. and S. v. I., § 197). Изхождайки от това, ЕСПЧ приема, че възможните недостатъци във връзка със справедливостта на производството може при определени условия да бъдат санирани на по-късен стадий или на същата инстанция (така H. v. F.), или от висщестоящия съд (така S.-Z. v. S., § 52). В своята практика по чл. 47 ХОПЕС СЕС също приема, че процесуалната грешка може да бъде поправена, само ако решението на националния съд (съдебния акт) подлежи на преразглеждане от независим съдебен орган, който има пълна юрисдикция и самият предоставя гаранциите, изисквани от чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Това, което е от значение, е обхватът на компетентността на съда, в който се подава жалбата, а това се проверява в светлината на обстоятелствата по конкретното дело (така O. v. A., § 70). В § 122 от решение от 19.11.2019 г. по съединени дела С- 585/18, С- 624/18 и С 625/18 СЕС изтъква разбирането, трайно установеното в неговата практиката, че понятието „безпристрастност на съда“ визира еднаква отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед предмета на спора, както и че този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. В § 165 от същото решение СЕС приема, че национална разпоредба, съгласно която произнасянето по даден спор, в който правният субект изтъква, че са нарушени негови права, произтичащи от норми на правото на Съюза, е от изключителната компетентност на определен орган, който не отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност, произтичащи от чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, би лишила заинтересованото лице от всякакви ефективни правни средства за защита по смисъла на този член и би била в разрез с основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, закрепено в член 47 ХОПЕС. В § 166 от решението СЕС приема, че когато е видно, че дадена национална разпоредба предоставя компетентността по спорове като разглежданите в главните производства на орган, който не отговаря на изискванията за независимост или безпристрастност, наложени от правото на Съюза, и в частност от чл. 47 ХОПЕС, всеки друг съдебен орган, сезиран с такъв спор, е длъжен – за да гарантира ефективна съдебна защита по смисъла на чл. 47 и в съответствие с принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 ДЕС – да остави без приложение тази национална разпоредба, така че спорът да може да бъде разрешен от съд, който отговаря на въпросните изисквания и на който споровете в съответната област биха били подсъдни, ако посочената разпоредба не беше пречка за това, а именно, по общо правило, съдът, на който спорът е бил подсъден съгласно действалото законодателство отпреди законодателното изменение, с което компетентността е предоставена на органа, който не отговаря на упоменатите изисквания. В съответствие с тези решения на ЕСПЧ и на СЕС е определението на Софийския апелативен съд, с което той е изключил своята компетентност и е изпратил делото на Апелативен съд – Пловдив („на най-близкия … компетентен“) на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. В това определение, а и в обжалваното на Апелативен съд – Пловдив, доколкото последният е приел делото по частната жалба за разглеждане, т.е. е намерил за обоснована своята функционална компетентност, е съобразено, че Софийският апелативен съд е ответник по исковата молба по чл. 2в ЗОДОВ. Съобразено е, че при проверката за нейната редовност въззивният съд (в случая, апелативен) не е ограничен от оплакванията в частната жалба, а и служебно проверява редовността на исковата молба по чл. 2в ЗОДОВ (ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС). Съобразено е, че тълкуването в смисъла, произтичащ от правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и по чл. 47 ХОПЕС на справедлив и ефективен процес, налага да приеме, че чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ се прилага съответно и в производството по частна жалба срещу разпореждането за връщане на искова молба по чл. 2в ЗОДОВ, когато апелативният съд, комуто общите правила в ГПК възлагат разглеждането на частната жалба по инстанционна проверка за редовността на исковата молба по чл. 4, § 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ е ответник по този иск и искът е предявен след влизане в сила на ЗИДЗОДОВ (Обн., ДВ, бр. 94/2019 г.). Тогава делото не е заварено от новото процесуално правило и за него не се отнася предвиденото в § 6 от ПЗР към ЗИДЗОДОВ (Обн. ДВ, бр. 94/2019 г.) „преживяло действие на закона“, а апелативният съд-ответник по иска по чл. 2в ЗОДОВ е длъжен да изпрати на най-близкия функционално компетентен апелативен съд. Първите два повдигнати процесуално-правни въпроса обуславят обжалваното определение, включително поради това, че искът е предявен на 20.08.2020 г., но Апелативен съд - Пловдив им е отговорил в съответствие с решенията на ЕСПЧ по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС и на СЕС по чл. 47 ХОПЕС. Те изясняват разума и действителното съдържание на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Изложеното изключва всяко основание за допускане на касационния контрол по повдигнатите въпроси, а обжалваното определение не е постановено от функционално некомпетентен съд. По трите въпроса, с които касаторът обосновава искането за допускане на касационния контрол за проверка за правилност. Изяснено е, че основанието на иска не е индивидуализиращ белег на спорното субективно право в смисъла по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК само при отрицателния установителен иск (т. 2 ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС). При положителните искове основанието на иска е техен индивидуализиращ белег в смисъла по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и произтича от юридическите факти/фактически състав/източник на заявеното с иска правоотношение или субективно право. Материално-правните предпоставки (условия) на иска за вреди от нарушение на правото на Съюза са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) въз основа на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, параграф 3 ДЕС между държавите членки. Според СЕС, принципът на извъндоговорна отговорност на държавите членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът. От чл. 4, параграф 3 ДЕС произтича и правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза (решение от 5 март 1996 г., B. du p кcheur и F., C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 32; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 32; решение от 13 юни 2006 г., T. del M., C-173/03, EU:C:2006:391, т. 30; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 46; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 19; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-571/16, EU:C:2018:807, т. 93). СЕС извежда три материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност. Първо, нарушената правна норма от правото на ЕС трябва да предоставя права на частноправни субекти ( решение от 5 март 1996 г., B. du p кcheur и F., C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 51; решение от 13 юни 2006 г., T. del M., C-173/03, EU:C:2006:391, т. 45; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 47; решение от 28 юли 2016 г., T omбљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 22; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16, EU:C:2018:807, т. 94 ). Второ, нарушението трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“. Трето, в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди (имуществени и/или неимуществени) за частноправния субект ( B. du pкcheur и F., C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 51; решение от 14 март 2013 г., L., C-420/11, EU:C:2013:166, т. 41; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-571/16, EU:C:2018:807, т. 116. ). Това са и юридическите факти, чието осъществяване ищецът по иска по чл. 2в ЗОДОВ следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да удовлетвори изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Като е приел, че е нередовна исковата молба, в която липсват твърдения за причинната връзка между нарушенията на правото на Европейския съюз, допуснати от СГС и САС и понесените неимуществени вреди, въззивният съд е отговорил на първия въпрос в съответствие с извършваното от Върховния касационен съд нормативно и казуално тълкуване на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и с решенията на СЕС. Следователно въпросът к ога исковата молба е съобразена с изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, обуславя обжалваното определение, но по него е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на касациония контрол. Настоящият състав приема, че обуславя определението и въпросът след връчен препис от исковата молба и изтекъл срок по чл. 131 ГПК длъжен ли е първостепенният съд да постанови определението по чл. 140 ГПК, а не да третира исковата молба като нередовна, и при констатирана към този етап на исковото производство нередовност дължи ли да насрочи открито съдебно заседание, за да изслуша становището на страните по този въпрос. Първостепенният съд е процедирал по реда на чл. 129, ал. 4 ГПК след връчване на преписите от исковата молба и изтичане на срока по чл. 131 ГПК за всеки ответник, а въпросът е съотносим и към приложението на чл. 143 ГПК. Чл. 143 ГПК допуска в първото открито съдебно заседание съдът да разреши „предварителните въпроси“, т.е. и тези по изправяне на нередовности на исковата молба, включително да изслуша становищата на явилите се страни по този въпрос. За това, че съдът е длъжен да следи за редовността на исковата молба към всеки етап, до който е достигнало исковото производство, практиката на Върховния касационен съд е еднозначна, включително по нормативно тълкуване на чл. 129, ал. 4 ГПК (чл. 100, ал. 3 ГПК ) – т. 5 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и т. 4 ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. ОСГК на ВКС. Следователно чл. 129, ал. 4 ГПК се прилага и в първото открито съдебно заседание пред първата инстанция. Обобщаването на практиката по чл. 143, ал. 1 ГПК налага извода, че до поправяне на нередовности на исковата молба в това заседание са стига, когато съдът е пропуснал да ги забележи към етапа след предявяването на иска, или когато прецени за уместно по този „предварителен въпрос“ да изслуша становищата на страните. Следователно и по този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът се позовава. Тя е изключена и по въпроса, какви са правомощията на въззивния съд в производството по обжалване на определенията и разпорежданията на първоинстанционния съд. Те са разяснени в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС.